De Profundis: ЛОШАТА НОВИНА В СТАРАТА НОВА ГОДИНА – ГАЗОВИТЕ КЛЕЩИ ОТ СЕВЕР И ЮГ ЩРАКВАТ
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/politika-hlyab-i-pasti-de-profundis-loshata-novina-v-starata-nova-godina-gazovite-kleshti-ot-sever-i-yug-shtrakvat
Най-тъжната новина в задния двор на изтичащата и преддверието на следващата година е звукът от щракването на руските газови клещи от Север и Юг около Европа.
Да, някои казват, че това е насочено „само“ срещу Украйна и така – по някаква изкривена логика – успяват да успокоят съвестта си. Но дори и това не е вярно. И не е самозаблуда. Това е чиста заблуда, хвърлена в очите на широката публика с къса памет.
Защото иначе всички, особено европейските фактори, от които зависи строителството на руските газопроводи, прекрасно знаят, че „Северен поток 2“ и „Турско – Балканско – Български поток“ са многофункционален инструмент за прокарване на руската имперска политика. Знаят, че точно политическият капацитет на газопроводите е стратегическата цел на Кремъл. Знаят, че за същия този Кремъл икономиката в случая е само екстра, при която потърпевшите европейци си плащат предварително за натиска и изнудването, на които ще бъдат подложени малко по-късно.
И въпреки това нашите хора строят ли, строят, сами дърпат човките на клещите.
А още по-гадното в цялата история е фактът, че въпросните европейски фактори не просто са готови, а съзнателно, целенасочено и отдавна се конфронтират по темата с Вашингтон, единственият истински и многократно доказан европейски съюзник в тежки времена.
„Германия не смята да отстъпва пред САЩ в спора за построяването на „Северен поток 2“ – изцепи се онзи ден немският външен министър Хайко Маас, който в живота си е правил и доста по-смислени изказвания. „Не бива да ни се говори за европейски суверенитет, щом под това се подразбира, че занапред трябва да правим всичко така, както иска Вашингтон“ – добави още Маас, с единствената цел, според мен, да влоши нещата.
Защото друга логична цел в подобно изказване не може да бъде открита.
Първо, стилът на Вашингтон в такива случаи винаги е бил диалогичен, със сигурност поне спрямо най-близките си партньори американците не си позволяват да поставят условия, свързани с техния суверенитет.
Второ, ако под натиск Маас има предвид санкциите на САЩ срещу замесените в строителството на руските газови проекти филми, нека да поставим нещата на правилното място в правилното време – тези санкции започнаха да се налагат далеч, след като въпросът беше обсъждан, обсъждан и обсъждан, а фактическата му страна изяснена дори за слепите. И въпреки това заплахата Европа да попадне под още по-силно руско влияние се пренебрегва от самите европейци.
Трето, от историята и политиката е доказано, че, като не можеш да си напълно самостоятелен, а в съвременния свят никой не може да бъде, трябва да се радваш, ако можеш да избираш с кого да си сътрудничиш приоритетно, тоест, с кого да се „съобразяваш“ – дали с най-добрия си съюзник или с основния си враг. С други думи – дори да си икономически могъщата Германия, ермания, Гтрябва да прецениш добре – Вашингтон или Москва предпочиташ.
Това ако си Германия, а ако си България – още повече е валидно.
Четвърто, не можеш да опищяваш орталъка, че Вашингтон те притиска за „Северен поток 2“, а паралелно с това да опищяваш орталъка, че Вашингтон е лош, защото не иска да те защитава и изтегля ракетите си от твоя територия. Ракети, с които те закриля точно от вече спомената Москва, да не забравяме.
Пето, не можеш десетилетия наред да държиш военния си бюджет под двата процента минимум, общоприет в НАТО, да не изпълняваш почти никакви съюзнически задължения по света, и да ползваш свободните от това средства за собственото си благоденствие, за което другите плащат. Плюс да плащаш на основния враг на демокрацията – Русия, като стимулираш нейните антинатовски и антидемократични попълзновения.
Шесто, не можеш и не бива, особено когато си водеща европейска страна като Германия, да превръщаш своите – съмнителни – икономически изгоди в политически инструмент за смразяване на отношенията между целия ЕС и САЩ. Евро-атлантическата връзка, това е нещото, което е гръбнакът на целия демократичен свят, не Берлин, не и оста Берлин – Париж. Не и глупостите за това как Европа ще стане по-силна без Съединените щати – няма такъв филм и не е имало от над 100 години насам.
А-а-а, да, някои може би не помнят, а други дори не знаят, но в единствения голям европейски конфликт в по-новите времена, в който американците не се намесват – войната срещу Наполеон през 1814 – руснаците на бърза ръка стигнаха Париж. И императорът им безочливо заплаши – французите да се предадат или вечерта няма да личи къде е столицата им. Да, съвсем по руски – не ни стига кръвта от победата, ще сринем всичко, само за да покажем кой е истинският господар.
Но сещам се и за Берлин през 1945. Руснаците наистина го сринаха и разграбиха като плъхове, за тях дори неговите останки бяха богатство. А американците почти веднага започнаха да наливат пари и всякаква друга помощ, за да се възстанови този велик град, за да страдат възможно най-малко неговите жители, защитиха го и го нахраниха и после, когато Кремъл издигна Стената…..
Не, сегашна Германия, тази на Меркел, е далеч по-близо до Германия на евро-юдата Шрьодер, отколкото до тази на евро-титана Кол. Да не говорим за онази на Аденауер. Лошото е, че Великобритания си тръгва и оставя Европа наистина в орбитата на оста Берлин – Париж, две столици, които не се интересуват от стратегическите предимства на евро-атлантизма, а само от личните си тактическите си изгоди.
И правят това, въпреки все по-солидното натрупване на многобройни доказателства какво представлява имперска и кагебистка Русия на Путин, как води своята политика, какви методи използва и в каква разруха оставя всичко, до което се докосне по-отблизо.
Жалка работа!
Още по-жалко е, че, както вече става съвсем очевидно, точно Германия стои в основата и стимулира българската решимост да строи руския „Марсиански поток“, въпреки всички вреди за България от него и въпреки несъгласието на американците. От страна на Меркел това е подла постъпка – да набърка и някой друг. Защото иначе, ако беше Бойко Борисов сам, ако нямаше солидна – и то европейска – подкрепа зад гърба си, той нямаше как да покаже онези чудеса от героизъм и повратливост по темата, които демонстрира в момента. И нямаше да може да си прави оглушки за истинската истина, свързана с руската заплаха, която се съдържа в мнението на Вашингтон.
Писна ми да живея в интересни времена!
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: КГБ СРЕЩУ НАВАЛНИ – ОБОСРАЛИСЬ ТА ДО РАМЕНЕТЕ ЧАК
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-kgb-sreshtu-navalni-obosralisy-ta-do-ramenete-chak
Обосрались!
Чрез тази прекрасна и безмилостна руска дума е най-подходящо да се опише ситуацията с Алексей Навални, в която великите убийци от руското ФСБ /КГБ/, начело с вдъхновителя си – руския император Путин, сами се накиснаха.
Обосрались, та до раменете чак!
След като клоуните от ГРУ се провалиха практически във всички операции, които извършиха през последните години в „близката на Русия“ чужбина, тоест, по целия нормален свят, и бяха разкрити в Англия, Германия, Черна гора, Швейцария, Холандия, САЩ, къде ли не, че дори и в България, сега дойде ред на другите велики шпиони – тези от КГБ. Те пък се провалиха с гръм и трясък в самата Русия.
Оказаха се достатъчни малко нови технологии и умното им използване, за да се разкрият имената на групата убийци, „придружавали“ Навални при всичките му пътувания през последните няколко години. Придружавали го не за друго, а само за да следят контактите му с хора от западните специални служби, моля ви се. В Томск, Омск или на Хънта-Мънта-Русийск, където околната среда направо бъка от такива западни представители. И опозиционерът ходи там специално, за да си прави срещи и да води много тайни разговори против властта, да получава инструкции и пари, да подготвя преврати. Но те, КГБ, само го следят, де, защото така е редно, нали, иначе с пръст не го пипат.
Колкото и да е тъпо това обяснение, така излиза, от знаменития отговор, който шефовете на ФСБ/КГБ дадоха, след като се появиха имената и снимките на хората от екипа, участвал в опита за отравяне на Навални. Стигна се дотам, че чак самият Путин реши да се пробва в терена на лъжата, прикрита като ирония и сарказъм срещу онези, които несправедливо наричат горката Русия за убиец и лъжец, а всъщност разполагат само с нещо несъществено – данни, изсмукани от пръстите на американските разузнавателни служби. Но и на Путин не му се получи глухата защита – и то по няколко причини.
Първо, лицето на този тип е вече така натъпкано с ботокс, гипс или нещо друго подобно, че той не може да си отваря устата и да направи дори най-обикновена гримаса нормално, да не говорим да се усмихне иронично. Като восъчна кукла е и направо отсега ми се вижда готов за мавзолея – но, аз поне, на восъчни кукли не вярвам, особено руски.
Второ, в опита си за ирония, Путин произнесе думи, които звучат така нагло, неморално и угнетяващо, че според мен и най-големият путинофил, ако му е останала само капчица мозък и човещина, би трябвало сериозно да се замисли. Мавзолейният Путин, в отговор на уж журналистически въпрос, заяви: „Ако искахме да го отровим, щяхме да свършим работата!“
От една страна, тук той сам, доброволно и недвусмислено, се идентифицира с разкритите вече убийци от КГБ и това няма как да е иначе – в края на краищата, човекът не само е израснал ментално и духовно под крилото на службата, но през 1998 беше и неин шеф, а тя го пази и през цялото време като президент от попълзновенията на разни Политковски, Немцови, Скрипали, Литвиненковци, Навалнита и други смутители на височайшето спокойствие.
Казаното означава обаче не само, че Путин чувства хората от КГБ близки, а и че би трябвало да носи точно толкова отговорност пред кой да е нормален съд, колкото и конкретните извършители на опита за убийство срещу Навални.
От друга страна, вслушайте се как кухо звучи внушението му – ако искахме, щяхме, от което се очаква в мозъка на слушателя трябва да прозвучи: но, щом не сме, значи не сме искали. Това не е сгрешена логика, това е нарочно изкривена логика, именно за да се направи невярно внушение, без да се изрича пряка лъжа.
Като се замисли малко обаче, кой да е човек ще схване, че второто не е пряко следствие от първото, защото има и друга опция – щом не сме, значи не сме могли. Опитали сме се, но – ядец, нещо се е провалило. Пак. Което всъщност много по-добре пасва на общата картина – и на първичните хипотези, а вече и на все по-солидните доказателства, които се трупат покрай цялостното развитие на ситуацията с Навални.
И от трета страна, в думите на Путин, с които той опитва да отхвърли всяка отговорност от себе си и руските власти за отровната атака срещу Навални, присъства така типичното отношение на наемния убиец към жертвата – свършихме работата. В случая – щяхме да свършим работата, стига да искахме.
Морал ли? Закон ли? Най-елементарна човещина ли? Не, чисто и просто – психология на палача.
Нали се сещате – после човекът си взима плика със заплатата и бонуса вътре, купува пътьом кукли за подаръци на дъщерите, прибира се вкъщи, мие си ръцете, сяда да вечеря със семейството и се радва на любов и топла атмосфера. Убитият – убит, работата е свършена, забравете, дори западняците няма да ни разкрият, нали носим качулка.
Това е въпрос на манталитет, на същност. На мен например никога няма да ми хрумне да се изразя по този начин, аз не бих могъл да формулирам подобно изречение, освен ако не пиша книга със зловещ герой и опитам да се въплътя в неговия образ.
Това отношение към хората и живота като нещо, което не струва пет пари, е дълбоко вкоренено в душата на руския император Путин, то му личи и в други случаи, но сега е налице поредното силно доказателство, че човечеството си има работа с доказан убиец, за когото няма нищо свято, освен притежанието на властта.
Следователно този човек е непосредствено опасен, луд за връзване и трябва да бъдат взети мерки, за да бъде озаптен, а не да му се препоръчват либерални хапчета, като се разчита, че сам ще си ги пие.
И третата причина, поради която на Путин не му се получи глухата защита по време на виртуалната му пресконференция, е, че часове по-късно Алексей Навални лично успя да говори по телефона с един човек от екипа на своите убийци, а онзи с гръм и трясък издаде четата. Киха, кашля, пърдя – но я издаде. Много любопитен разговор, граждани, има го навсякъде в нет-а, с образователна цел изобщо не е зле да се гледа и слуша.
Този троскот от КГБ, с когото Навални разговаря, е тъй нареченият „чистач“ – човекът, който замита следите, независимо дали „работата“ е свършена или не. И той разказва как лично отива в Омск, за да „почисти“ дрехите на отровения опозиционен политик от всички възможни следи. Прави го дори два пъти, в различни дни – за по-сигурно, че наистина никакво доказателство за зловещата отрова на КГБ не е останало.
А къде се намират въпросните дрехи ли? Ами в местното полицейско управление, там са ги сложили в кутия и ги съхраняват. Тъй като това са евентуални доказателства за евентуално разследване, би трябвало никакви външни хора да нямат достъп до тях. Само че „кагебишниците“ се появяват, разпореждат се и местната полиция тутакси забравя всичко онова, което дори в Русия би трябвало да минава за закон или професионална чест – дава им свободен достъп да затрият доказателствата.
Горкият глупак – имаше една книга на Ърскин Колдуел. Чак ми стана жал за този велик разузнавач, който обосрался най-пряко чрез разговора с Навални. Службата надали ще му прости гафа, който сътвори – да дрънка за работата си по телефона; да потвърди имена на други хора от екипа, които вече бяха известни, но и яростно отричани от руските власти; да разкрие дори ново име на човек, за когото досега не се знаеше, че е участвал в операцията; да обясни къде точно в дрехите е била сложена отровата, та на това място той трябвало да обърне особено внимание при почистването…..Горкият глупак, ще му се стъжни животът.
Но пък и той, както и всички останали участници в операцията – от най-малкия, та до върха на Кремъл, си заслужават всичко да им се стъжни. Лошото е, че върхът, самият Путин, пак ще се измъкне сух и ще му остане само едното унижение пред света.
То нали пачавра леке не хваща, та и Путин така. Той ако хващаше, досега щеше да е като болен от едра шарка и да се оттегли в манастир, за да изкупи греховете си.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
ЗА „КРАЙНИЯ ХУМАНИЗЪМ“ И ОСТАВКАТА НА ЕДИН МИНИСТЪР
Пламен Асенов, Специално за Фактор.бг – https://faktor.bg/bg/articles/politika-hlyab-i-pasti-za-krayniya-humanizam-i-ostavkata-na-edin-ministar
Образователният министър Красимир Вълчев трябва незабавно да подаде оставка! Поводите за това са много, но конкретният е последното му фамозно изказване в интервю по bTV, в което заявява: „Животът на децата, родителите и учителите е важен, но не можем да сме крайни хуманисти.“
Не можете да сте крайни хуманисти, а? А убийци можете ли? И колко души според вас трябва да минат през страданията на болестта или да умрат, за да кажете вие, некрайният хуманист – „стига“? Колко, бе, неуважаеми г-н министре?
Вие да не би да сте назначен на поста си и да получавате заплата от данъкоплатците, за да броите мъртвите учители, деца и родители и да пресмятате – дотук може да умират, по-нататък не бива?
И най-чудно ми е къде е вашата лична граница между хуманизма и смъртта.
Не, тя не беше там, където жена ми се зарази, още щом стъпи в училище. Не беше там, в болницата, където нейните колеги от същото училище беряха душа. Не беше и там, където, казвате – едва 66 учители досега са умрели в цялата страна, това е нищо, така че забравете, не можем до безкрай да уважаваме човешкия живот.
Абе вие в ред ли сте, бе, неуважаеми г-н министре?
И на всичкото отгоре се опитвате да вадите аргументи, за да подкрепите безумните си дрънканици. Но, така, де, що очаквам нещо различно.
Министерски аргумент първи – училищната среда не е основен виновник за пренасяне на заразата. Тези ги разправяйте на старата ми шапка – но и тогава задължително трябва да ги подкрепите със солидно специализирано проучване, което доказва вашата теза. Защото иначе старата ми шапка ще ви направи за смях, като каже – ами прочетете „Монд“, който публикува изводите от специално проучване по темата на Института „Луи Пастьор“ и ще видите за какво става дума. Там недвусмислено се казва: „Колкото повече хора живеят в една къща, толкова по-голям е рискът от заразяване, особено ако децата ходят на училище.“
А аз, като един нормален човек, предпочитам да вярвам на изследването на престижния френски институт, а не на вашите голословни приказки, неуважаеми.
Министерски аргумент втори – дистанционното обучение е пагубно. Наистина голям мислител трябва да е човек, за да съчини подобна идиотщина. Как ще е пагубно, като с навлизането на новите технологии целият свят върви все повече в тази посока и вероятно не е далеч времето, когато то ще стане основна форма. Да, доскоро стъпките нататък бяха по-бавни и предпазливи, но ситуацията с коронавируса ги ускори чувствително, нищо, че българският министър на образованието не знае това.
Така че, вместо да седите на онова, с което мислите, по-добре да се хванете за истинска работа и да подпомогнете максимално учителите и директорите по места да положат здрави основи на ефективното дистанционно обучение в България. Ако не можете да помогнете, поне не пречете – пък после си приписвайте заслуги колкото искате.
Но онова, което правите в момента, като разигравате според скимванията си присъствено с неприсъствено обучение, е все едно да организирате на обществения площад играта „тука има – тука нема“ – но не с пари, а със смърт.
Ама всъщност какви ги говоря? Защо давам акъл какво да правите, като вие вече отдавна доказахте, че не можете да го правите – не ви стига умът, не ви стига моралът, не ви стига професионализмът.
Така че по-добре да си ходите и да освободите мястото за някой – евентуално – умен и почтен човек, който не смята, че хуманизмът се състои от крайни и безкрайни форми.
De Profundis: „БОЛГАР, БОЛГАР“ ИЛИ ЗА ОБИДНИЯ СМИСЪЛ НА ЕДИН КЛАСИЧЕСКИ ЧАДЪР
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-bolgar-bolgar-ili-za-obidniya-smisal-na-edin-klasicheski-chadar
Един класически сюжет на модерната литература е от романа „Мъгла“ на дон Мигел де Унамуно от 1914. Героят иска да се консултира с автора, но разговорът тръгва зле, скарват се и след няколко страници авторът го убива.
20 години по-рано в България излиза „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов. Мнозина най-патриотично критикуват, че книгата представя само отрицателните черти на българина, но 2 години по-късно спорът е решен по още по-модернистичен начин, отколкото при Унамуно. Драмата се пренася от книгата в живота и героят най-безцеремонно застрелва автора си. Така доказва, че българинът може и да има добри черти, но никой не знае нищо за тях, защото те са дълбоко скрити.
Сетих се за това покрай някои потресаващи случки от последните дни, които доказват, че за последните 123 години българинът не само не се е отървал от байганьовското в себе си, обратно, прегърнал го е здраво като своя същност и своя гордост.
Онзи ден на улицата. Отдолу е мокро, по средата студено, а отгоре вали ситен, но твърде гаден декемврийски дъжд. Едър субект на средна възраст ме спира и нещо дудне през маската. Не му разбирам, обаче ми изглежда като някой от онези иначе чисти, спретнати и любезни хора, дето все не им достига един лев. „Какво?“ – питам докато се бъркам, но чувам думите: „Голям мъж си, що ходиш с чадър, бе, това е обидно!“
Обидно му било на него, моля ви се, че аз ходя с чадър. Ами що направо не ме застреляш, бе, като те обиждам?
Да, че ходя вече 9 месеца с шлем, е разгневявало спонтанно и други идиоти. Но един класически черен чадър…..Дори не мога да си представя как подобна мозъчна нагласа се нарича в психиатрията.
Изръмжавам хубава благословия и продължавам с утехата – напоследък мнозина не си пият хапчетата, к`во да ги правиш. Но после си давам сметка, че това е друго, че този тип не се държи спонтанно, а му избиват първични норми на поведение, заложени в главата и душата още в детството от родители, роднини, съседи и друга околна среда.
Така че феноменът не е личностен, а обществен. Колкото и дребна да изглежда случката, в нея личат трите качества, които образуват психологическа корона на българина. Първият връх на короната е изначалната простотия и подозрението към по-умните, вторият е съзнанието, че винаги си прав, дори ако си медицински доказан кретен, и третият – че имаш право, дори задължение, да осведомяваш околните за твоето мнение и да даваш акъл на всички, дори на случайните минувачи.
Този тип, дето ми се скара за чадъра, всъщност е нещо като уличен вариант на вездесъщия напоследък общественик – доцент Мангъров. Или на „политици“ като всички днешни, без изключение. Той пише простотии по форумите и се сърди на приятели, ако не „лайкнат“ новия му запъртък, снесен във Фейсбук. Той кара със 156 км. в час по улиците на Пловдив, а после се оплаква, че е беден и не може да си плати глобата. И че системата го потиска, като му взима книжката.
Няма да ви разправям повече за тоя, всички го познаваме, нали? Даже сме ние, някой наш син, приятел, познат…..
Но има и други странни персонажи, стаени в българската душа, които постоянно показват джуки. Да, шизофренично звучи, но е факт, много са героите в нас. Например онзи, дето ни носи самочувствието, че сме най-великите на света, независимо от фактите.
И ето ви го наше село, цялото пропищя заради някакъв Пулев, дето щял бой да се бие за българската чест и слава. Не за пари. Поне не за онези, които ще спечелят букмейкърите. И би се. И падна в тежък нокаут. А веднага след това се появи гаджето на Пулев, Андреа, и с наистина големи джуки артикулира: „99 процента той беше шампионът. За мен той е по-добрият боксьор. Толкова пъти го разклати, толкова пъти Джошуа щеше да падне.“
Да, бе, моме, ама не падна Джошуа. Падна Пулев. Обективно – падна с нокаут и наистина не разбирам как точно пред снимката с проснатото му на пода тяло могат да се говорят подобни глупости. И защо.
„Ами тя му е гадже“ – опита да ми обясни жена ми. Но пак не разбрах и продължи: „Ако някой ме пита кой е най-добрият писател, ще кажа че си ти, това е въпрос на чувства, не на обективна преценка.“ Да, бе, викам, ако някой пита кой е най-добрият писател в България, кажи, че съм аз, дори ще си обективна. Но ако говорим за световен шампион, разумът все пак ще надделее и ще се споменат Омир, Шекспир, Джойс или някои друг, не аз.
Не, никакъв обективизъм, никакво чувство за реалност българинът не притежава. Но защо, – слушаме пак фамозната Андреа: „Кубрат доказа, че за българите няма прегради!“
Не, наистина няма, никакви. Поне не в главите ни.
Ето и още. Буквално до вчера чакахме с трепет ваксината, която ще ни избави от зверския убиец Ковид 19. Дочакахме я. Сериозните учени по света сътвориха поредното чудо на биологията и медицината. Но сега пък ние вече не вярваме в чудеса и не искаме да се ваксинираме.
В България едва 9 процента от хората, на които е предложено, искат да се ваксинират. Потресаващо. Сред тях са лекари и учители, хора наистина на първа линия, в постоянен контакт с вируса и сериозно заплашени от заразяване. Но отказват, защото не им били известни качествата на ваксината и евентуалните странични ефекти.
Ами дори аз с моя тъп за дълбоката наука мозък разбирам, че ако на 100 000 души има странични ефекти сред 20, 30, 50 или 100, които ще се разминат с главоболие и мускулна треска, това е безкрайно по-добре, отколкото хилядите заразени и стотици мъртви.
Преди време един червен професор каза, че идиотите в тази страна са 80 процента и срещу му се надигна вой. Аз си мълчах, защото смятах, че греши, но обратно – занижава. И това се доказва, защото ако само 9 на сто искат да се ваксинират, то останалите 91, които не искат, са идиоти. Или поне се държат като такива в конкретния случай. Изразено в числа – към 6 милиона с дечурлигата. Броя ги, защото те ще попият от родителите си негативизъм към ваксините, утре ще откажат да ваксинират собствените си деца и така ще се върнем към славните времена на едрата шарка, полиомиелита и други прекрасни болести.
Сред въпросните 91 процента вероятно са и онези, които сега вият против дистанционното обучение и за връщане на децата в училище – макар да е доказано, че училищата са сериозна хранителна среда за разпространение на вируса. Част от тях не се аргументират защо го искат, вероятно съзнават, че ще прозвучи тъпо, ако си признаят – просто трябва някой да ми гледа децата. Други твърдят, че децата имат нужда да се социализират, а това може да стане само в подходяща среда. Трети пък говорят за нуждата на децата от жив контакт със знанието в лицето на учителя.
Много мило. Но, след като всички се сетиха защо в извънредна ситуация подобни приказки не чинят пет пари, обърнаха палачинката – учителите сега само получават пари, без реално да работят, казват.
Елате в къщи да видите дали не работи жена ми. Работи доста повече, отколкото когато ходеше присъствено в клас, често работи по 10-12 часа на ден. Защото освен часовете, които кара пряко с децата в нета, тя рови за подходящи образователни клипчета, прави слайдове, организира виртуални детски изложби и какво ли не още. Никой не плаща за този труд, тя сама си го причинява. И му се радва – както и на резултатите.
А онова, което тя установи и коментираме с нея след вече месеци дистанционно обучение и наблюдение на цялата ситуация, е доста любопитно, затова го предоставям на вниманието на г-н министъра на образованието. Г-н министре, същите ученици, които са калпазани в реалното училище, са калпазани и във виртуалното, а децата, които са дори малко по-сериозни по принцип, не се разпасват и не правят глупости. Но и още – същите учители, които присъствено си карат часовете през куп за грош, през куп за грош си карат часовете и в Интернет.
Няма празно, България е това, бе, ало-у-у-у!
„Болгар, болгар!“ – както патриотично се биеше в гърдите голият и космат бай Ганьо пред изумената виенска публика в банята.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: НЯМА ГРАНИЦИ ЗА РУСКАТА НАГЛОСТ, НО НЯКОЙ ТРЯБВА ДА ГИ ПОСТАВИ
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-nyama-granitsi-za-ruskata-naglost-no-nyakoy-tryabva-da-gi-postavi-namyasto
Марийка Захарова пак се възпалила. В смисъл – умствено, де, вие какво помислихте. Вика, че зловещи натовски държави като България и Румъния се готвят да нападнат Русия, а Русия трепери, ли трепери от страх.
Предавам го със свои меки думи, за да не се стреснете – нейните звучат доста по-твърдо. Но все пак ще рискувам да я цитирам, за да не се обвиняваме после в изкривяване на смисъла: „Инфраструктурата на България и Румъния се модернизира, на тяхна територия се разполагат нападателни оръжия, по време на ученията се разработват сценарии, които предполагат и предвиждат удари, включително на руска територия. Това предизвиква сериозно безпокойство у нас.“
И у нас, и у нас. Имам предвид, че изявление като това на Захарова много ни стряскат, мен поне – по няколко важни причини.
Първо и много интересно – досега не знаех, че развитието на българската инфраструктура е забранено, щото Русия го разглежда като част от военна заплаха срещу нея. И чак сега си давам сметка защо България е толкова изостанала в това отношение – десетилетия наред си караме без магистрали и други важни придобивки, само за да не се стряскат братушките насън.
Второ, сигурен съм, че в България никакви нападателни оръжия не се разполагат, защото това щеше да се разчуе. То за тези неща в НАТО си има ред, Върховно командване, обща политика и общи решения. Не може една държава сама да реши да нападне Русия и по този повод да започне свободно да си купува и разполага нападателни оръжия. А и ние нямаме пари да си купим такива, така че Марийка очевидно дрънка небивалици.
Може би с цел случайно да не я попитат за руските бивалици – реалната заплаха срещу всички страни от региона, която е самата Русия с разположените нападателни оръжия по цялата територия на непотопяемия черноморски самолетоносач, грубо анексирания от Украйна полуостров Крим.
Трето, в нашите учения имало било сценарии, които предвиждат удари по самата Русия. От една страна звучи доста тъпо. Аз не знам какви точно сценарии се разиграват тук, но веднага се сещам за прочутата снимка на самия български военен министър Красимир Каракачанов, който по време на учение храбро стреля с автомат „Калашников“ срещу стаения враг. Само дето на крачола му има издайническо петно от онази „последна капка“, която, казват, за един мъж винаги е в гащите. Като правило тя не се вижда, но на някои или сукното на гащите им е прекалено тънко, или капката им е прекалено голяма, та резултатът понякога изпъква неприлично.
Но и да не беше капката, пак съм сигурен, че, въоръжени с „Калашников“ и нехвърчащи МИГ-ове, Русия не можем я уплаши. Поне не наистина.
От друга страна обаче, в казаното от Марийка има и известна логика. Представете си например един твърде реалистичен сценарий за натовско учение у нася. Основният враг на НАТО – червената Русия, напада сините България и Румъния, веднага се задейства чл. 5 от договора на Алианса, съюзнически войски се притичат на помощ, отблъскват врага и го прогонват на негова територия, където продължават да го обстрелват, та да не може да се прегрупира и да се върне.
Това не е нападателен акт, не е агресия, а нормална военна практика, нали. Сещаме се дори за някои далеч по-драстични форми на нейната реализация – например, преследваш германците чак до „Бърлогата на звяра“ и така завладяваш Източна Европа за 45 години, под лозунга, че я освобождаваш.
Ама не, да не ги приказвам такива, че Марийка ще ме скастри, а и могат да ме осъдят в самата Русия, защото там вече е забранено със закон да се приравняват нацистите със сталинските комунисти от времето на Втората световна война. Както и със сегашните путинисти.
Така или иначе, думите на Захарова, че агресори като България и Румъния предизвикват в Кремъл „сериозно безпокойство“, биха могли да означават две неща. Едното е, че Кремъл страда от силна параноя. И това май би било нормално, защото диктаторът, загнездил се там, вече разбира, че времето му изтича. Не само неговото, но и нему подобните по целия свят.
Другата възможност Марийка да излиза и, ни в клин, ни в ръкав, да приказва подобни глупости, е, за да отвлече вниманието от нещо наистина агресивно, което Русия прави или подготвя в момента. И обвиненията към нас, невинните, да послужат като обяснение за разполагането например на още руски атакуващи оръжия на Крим. Не, че някой ще повярва на подобни обяснения, но Кремъл смята, че така си е измил ръцете.
Както знаем, няма граници за руската наглост, но в даден момент някой ще трябва да ги постави, защото иначе Русия ще продължава да тормози света до безкрай.
За разлика от Марийка Захарова обаче, нейният пряк началник, руският външен министър Сергей Лавров, неотдавна излезе с една обнадеждаваща новина. „Москва мисли дали изобщо да не се откаже от сътрудничеството си с ЕС“ – пак ни в клин, ни в ръкав изтърси той, докато бе на посещение в Минск.
Айде, де – за малко да си отдъхне цялата прогресивна европейска общественост. Ама, ядец, както знаем, между мислене и действие пропастта дори в нормалния свят е твърде голяма, а в Русия – особено. Още от Достоевски описа как там мисълта, че обичаш цялото човечество и му мислиш доброто, задължително води до действия, с които го унизяваш, подчиняваш и управляваш.
Та и Лавров така – мислела Москва да се откаже. А кой ще купува тогава московския газ и нефт? Или Москва ще се откаже също от това да възпроизвежда престъпната си власт, за която европейските пазари, европейските технологии и европейските стоки са ключови?
Не, гълъбчета, отнюд, Москва не мисли да се откаже от сътрудничество с Европа, точно обратното прави в момента, като чрез газопроводите „Северен поток“ 2 и „Турски поток“ се опитва да затвори газовите клещи. Ама американците възразявали и налагали санкции – голям праз, ние пък ще завършим строителството, ако трябва и със собствени средства, героично се противи Русия.
И официална Германия се противи, иска си северния газов поток, а за целта се прави на дръж ми шапката, в смисъл – уж не разбира, че тук става дума не само и дори не толкова за икономика, а за политика на влияние. Не знам, нещата вече изглеждат така, сякаш някой на самия германски политически връх е поел щафетата от бившия канцлер социалист Герхад Шрьодер, който се продаде на руснаците за солидна шепа сребреници.
Ще видим какво ще стане накрая, но в цялата история за мен най-отвратителното е, че заради някакви частни интереси в Берлин, в момента се застрашава целия ЕС по две линии – едната е като се дават аванси на руснаците, а другата – като съзнателно се изострят отношенията с американците.
Но след като Германия се държи така, защо се учудваме, че и България прави подобни магарии, като се натиска да изгражда „Турски поток“, който ще си остане руски, дори да се нарече марсиански. И това личи дори само от факта, че Герхард Петкова и Герхард Борисов постоянно докладват докъде е стигнал строежа на най-високо място – в самата Москва. Или поне на килимчето пред нея.
На всичкото отгоре нещата вече започват да изглеждат така, сякаш поведението на Германия и България по темата за руските потоци не съвпада случайно, а е напълно съгласувано, че Берлин дава сили и смелост на София да се прави на разсеяна за американските санкции и да налива собствени, тоест, пари на българските данъкоплатци, в чужда воденица.
Логично, де, нали ако едното рамо на руските газови клещи пропадне, то и другото вече няма да има за какво да се захване и ще потъне безславно в Балтийско море.
Та ето как, граждани, Сергей Лавров само ни залъгва с опцията някой ден да чуем добрата новина, че Москва завинаги оставя Европа на мира и се оттегля в себе си, а в същото време засилва натиска да плащаме на Русия, да сме благодарни на Русия и да обичаме Русия. Нищо, че тя страда от тежки болести, с които любовно заразява и нас.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
Der Profundis: ЛЮБОВ КЪМ МАКЕДОНИЯ ЛИ – ЧЕ ТО НЕ БИЛО ТАКА ЛЕСНО
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-lyubov-kam-makedoniya-che-to-ne-bilo-taka-lesno
И аз обичам Македония – но не колкото и не както Каракачанов.
Сигурно акълът ми не е колкото неговия, затова. Или защото отдалече разпознавам лигавата любов на фалшивия патриотизъм, базирана на информация от учебника за първи клас, вкоренени предразсъдъци и отвратителния балканско-ченгеджийски маниер да се бъркаш в живота на другите.
Това, което този човек сътвори в отношенията с Македония, беше най-голямата външно-политическа грешка на България за последните 30 години. Лошото е, че за неговия грях ще плащаме всички. Или поне ще се срамуваме да погледнем македонците в очите, когато прескочим до вълшебното езеро в Охрид.
Но това само мимоходом, няма да се занимавам с Каракачанов, той е ясен като празен лист хартия. Има нужда от известни уточнения обаче по изказването на Зоран Заев, който шокира самите македонци с признанието, че българите не са фашисти и не са окупатори, а администратори.
Да, ние си имаме „турско робство“ и „руско освобождение“ – две исторически абсолютно неверни формули, които обаче не просто имат гражданственост, а са част от споменатия първолашки патриотизъм на българина. Точно така и македонците си имат „бугарски фашистички окупатор“.
Това е положението, те – или поне голяма част от тях – знаят от деца, че ние, българите, сме такива и толкоз. Набито им е здраво в главите. А сега Заев от най-висока трибуна им казва, че не сме такива – и ги стряска.
Но пък и те са прави да се стряскат, защото наистина не е точно като да не сме такива, поне не изцяло. И тук нещата трябва да се изяснят, защото истината ще ни направи свободни, но само ако я знаем цялата. А в случая тя е наполовина.
Първо – да, българите не сме фашисти. Прекалено мързеливи, недисциплинирани и страхливи сме, за да бъдем. Ние много дрънкаме, но малко действаме, обществото ни е старо и уморено, нямаме големи идеи и амбиции, а и няма как даден българин доброволно да признае друг българин за „фюрер“, „дуче“ или нещо подобно. Така че фашисти не сме и не сме били дори в онези времена, когато сме съюзник на Германия и управляваме тъй наречените „нови територии“.
В България тогава си действа демократична Конституция, има редовен Парламент, има правителство и се живее по нормални демократични закони. Да, приема се Закон за защита на държавата /ЗЗД/, но с неохота и при негласен консенсус между политиците, че той или няма да се прилага, или ще се прилага през пръсти. Така и става – до момента, когато германците натискат по-здраво за конкретни действия по „еврейския въпрос“.
Дори и тогава обаче се оказва достатъчно малко шум да се вдигне и всички към 50 000 български евреи остават тук, не заминават за нацистките концлагери. При това шумът се вдига не по нелегални пътища в гората, а по открити и най-демократични механизми – до двореца се пращат телеграми и петиции от отделни хора, професионални съсловия и граждански организации, политици водят разговори с вътрешния министър лично и по телефона, чете се декларация в Парламента. Няма да влизам подробно в тази безкрайно интересна история, в която миналата година ми падна случай да се заровя до дъно.
Мисълта ми беше, че в България тогава никакъв фашизъм няма. Да, има хора като Белев, които още през 30-те са антиеврейски и пронацистки настроени – и неслучайно точно той е одобрен от германците за шеф на администрацията по еврейския въпрос. Но в коя нация тогава ги няма нему подобните? Франция, Англия, САЩ?
Другото, което имаме, е цар Борис, за когото, както за баща му Фердинанд и за сина му Симеон, връх на управленското майсторство е да се прави на хитра лисица, да не стъпва на принципи, а на краен прагматизъм и желание да извлича ползи отвсякъде, но друг да плаща сметката.
Та този Борис иска да е добре както със Сталин, така и с Хитлер. И в същото време да стане герой на собствения си народ, като реализира отколешния „български национален идеал“. Този идеал – и тогава, и сега, но тогава повече хора го изповядват – се състои от Мизия, Тракия, Македония, три морета, високи сини планини и много непроветрен от новите времена и събития въздух в главите.
Така че – и това е втората важна бележка по темата „бугарски фашистички окупатор“ – цар Борис се сговаря с Хитлер и България получава за управление едни „стари български територии“, които всички наричат „нови земи“. Те са дадени на страната, но без международно валиден договор, не като собствени територии, както става например чрез договора с Румъния за Добруджа.
Така че в тези чужди всъщност територии, българската армия влиза наистина като окупатор, тук няма какво да се лъжем и да си кривим душата. Окупираме ние част от Гърция, част от Македония и част от Сърбия и започваме да ги администрираме – но това все пак става под пряк контрол на германските военни власти, които са отгоре и вземат всички решения по най-важните теми.
В обобщение – България е окупатор в Македония, но не е фашистички окупатор.
Разбира се, така стигаме до темата за онези около 12 000 евреи, които са изпратени в нацистките концлагери с пълното съдействие на българската администрация. Това се ползва от някои като много силен коз в подкрепа на тезата за българския фашизъм, а оттам – и техния собствен „антифашизъм“. Само че нещата не са така прости и не „фашизмът“ е в основата на цялата работа.
Да, България има договор с Германия, според който от новите територии трябва да заминат към 20 000 евреи. Тук Белев, кой знае защо, пресолява манджата, той прекрасно знае, че там живеят именно около 12 хиляди евреи. Така или иначе обаче, факт е, че влаковете са приготвени от българската администрация, имуществото на евреите е частично отнето в полза на България, хората са качени на конвоите, но охраната е смесена – освен български, има и немски войници. Всички са откарани до Дунав и оттам с шлепове са поети изцяло от германците. И е факт, че за евреите в новите територии никой в границите на Царство България не се застъпва, затова и те не са спасени.
Но също е факт, че за тези евреи не се застъпва и никой от техните съграждани в самите Гърция, Македония и Сърбия. Пълно мълчание. Друг въпрос е дали и доколко това щеше да промени ситуацията – но важен е фактът, нула загриженост.
В цялата история следва дълъг поход на бавни влакове, които, поне на места, през планините, се движат с човешки ход – както свидетелстват евреи от българските трудови лагери. Така че конвоите спокойно биха могли да бъдат атакувани и хората в тях спасени от героичните комунистически партизани – било в Гърция, било в самата България, в Македония или Сърбия, където пък те са най-силни.
Но истината е, че на тези сега толкова загрижени за евреите „антифашисти“, тогава за евреите изобщо не им пука, те са заети да вършат работата на Сталин на Балканите, затова дори отдалече не се мяркат край влаковете.
И накрая нещо, за което малцина се сещат – съюзниците, с тяхната могъща авиация, също не пускат дори една бомба, за да разрушат жп линиите, по които се движат влаковете на смъртта и поне да ги забавят, ако не да ги спрат изобщо. Или поне да подпомогнат нечие бягство.
С казаното не искам да оправдавам никого, България си носи своя сериозна част от вината за унищожените евреи от тези земи и ние също трябва да знаем, а не да загърбваме това. Но не е добре и някои комунисти, сега социалисти, а също разни национал-антифашисти както в България, така и в Македония, да се правят на невинни по темата и да излизат по-католици от папата. Защото фактите са като голите задници – все някога лъсват на бял свят.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
Блогът на Пламен Асенов 