De Profundis: ЖЪЛТО-СИНИЯТ ПУЛОВЕР НА БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИОТИЗЪМ
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-zhalto-siniyat-pulover-na-balgarskiya-patriotizam
Моят приятел Борис Стоилов, един от най-брилянтните български илюстратори, е нападнат, обиждан и заплашван в Мрежата от банда кретени заради нещо, което е нарисувал през 2006 година. Става дума за корицата на поетичен сборник от Иван Вазов, озаглавен „Аз съм българче“, на която момченце носи българско знаме, облечено в жълто-син пуловер.
На кретените това веднага им е заприличало на украинското знаме и, тъй като – първо, са достатъчно тъпи, а второ – мразят Украйна заради нейната смела съпротива срещу руските престъпници, скочили, ударили гъза в тавана и се разкрещели неистово.
Тия окончателно избиха рибата в мен и наоколо. Да, знам, това са същите русолизци, които скачат да защитават разните Альоши и други паметници на руските окупатори – независимо по кое време са ни окупирали през последните 300 години, паметници, които символизират единствено вековната българската зависимост от антихуманната Руска империя, независимо дали Царска, Комунистическа или Путинска. Това са същите духовно мерзки и умствено мизерни типове, които са убедени, че българският патриотизъм е преди всичко руски, че развяването на руски знамена и активната защита на руските интереси е основно задължение на храбрия, татуиран с Левски и Ботев на краката български патриот, а включването в хибридни руски кампании намират за свой свещен дълг. Към Родината, моля ви се!
Знам, че са тези типове, но още продължавам да се чудя как изобщо е възможно човек дотолкова да се изостави морално и мисловно, че да затъне изцяло в лапите на Злото, да се зомбира, да загуби себе си, елементарната представа за реалност и да вярва в пълни глупости. При това глупости, измислени не от собствения му плосък мозък, това още мога донякъде да го разбера – но тук става въпрос за глупости, измислени и внушени му от друг.
Не, тези типове не са българчета. А пък ако те са, значи аз не съм българче.
Но да се върна на някои съображения, свързани с книгата и илюстрацията на Борето Стоилов. Първо, както вече беше изяснено, книгата е издадена през 2006, когато никой за никаква Украйна тук не се сеща. Второ, жълто и синьо са цветове, които много си подхождат и често се използват от художниците заедно. Повярвайте, имам истински художник в къщи, та знам. Трето, освен украинското, в синьо и жълто са знамената на Швеция, Босна и Херцеговина, Казахстан, Кюрасао, Науру, Палау, Токелау, Тувалу. Да не говорим за флаговете на още много държави, където синьо и жълто са комбинирани с трети цвят, най-често червено.
Четвърто, като свързан по майчина линия с Вазов, като човек, който е чел поне два пъти всичките му над 20 тома събрани съчинения, в крайна сметка – като човек, който разбира и от литература, и от политика едновременно, трябва отговорно да ви кажа, че, въпреки много редките си гениални поетични попадения, Дядо ми Вазов е много слаб поет. В това поле той е сътворил доста глупости, включително в текста на прочутото „Аз съм българче“. Още по-лошото е, че през годините различни по характер власти в България съзнателно използват неговите на места доста жалки патриотарски изблици с цел „патриотично възпитание“, тоест, облъчване на младите поколения с глупости и изкривяване на естествените им чувства и отношения.
Хайде да помислим малко, а? Кой би се подписал чистосърдечно под думите „българин да се наричам, първа радост е за мене“. Не са ли доста по-първи нормалните човешки радости – да си здрав ти, семейството, приятелите; да осигуриш на децата си не само всекидневния хляб, но и възможност да учат, да се развиват; страната ти, която и да е тя, да живее в мир и просперитет; да имаш условия за реализация на добрите си идеи…..още колко да изброявам.
И съм сигурен, че ако кресливите патриотари, повечето от които надали са чели дори „Под игото“, млъкнат дори за миг и се заслушат в гласа на разума, ще се съгласят с казаното току-що.
Ето защо спокойно го повтарям, независимо кой колко ще ме наплюе или намрази – българин да се наричам не е първа радост за мен. Както каза неотдавна един приятел – идеята, че България някога е била на три морета, вместо с гордост, ме изпълва с радост, че вече не е, защото тогава щяхме да съсипем не само Черноморското крайбрежие, а също Бяло и Адриатическо. Песничката за цар Симеон, дето дрънка саби и щитове край Босфора, също не ме просълзява от умиление – това е ранно-средновековна политика, която няма нищо общо нито с днешна, нито с вчерашна, нито дори с България от 19 век. А какво да кажем за факта, че само 7 години, след като през 1762 Паисий пише патриотичната компилация „История славяно-българска“, която има твърде малко общо с историята и уж събужда някакъв български дух, което реално не прави, в Шотландия Джеймс Уат създава парната машина. Нали се сещате – онова нещо, което води до „избухването“ на Индустриалната революция и оттам – до просперитета на света.
Запомнете този подход и от време на време си го прилагайте, когато имате напъни на излишен патриотизъм – отворете Чичко Гугъл и вижте когато в България някой местен гений е направил еди-какво си, какво е направил някой световен гений в същия момент. Това, най-малкото, е добро лечение не само срещу фалшив патриотизъм, но и срещу невежество и тъпота.
Да, май не изглеждам голям патриот, знам, че тези последни излияния не ме представят в добра светлина в очите на мнозина, които от малки знаят наизуст и се умиляват от „Аз съм българче“. Но на които после не им стигат мозъците да се сетят, че докато няма нито един българин с Нобелова награда, напълно сравнимата с нас Унгария има 10 лауреати. И това е важното, защото днешният и утрешният ден на всички хора, независимо от коя държава са, принадлежат такива неща като ум и полезна деятелност – а не на хибридна активност в руска полза.
Да, може от една страна да не звуча като голям патриот, но от друга, когато зловещата Московска империя атакува страната ми, когато опитва да я държи векове във васална позиция и да я използва за всякакви свои нечисти цели, когато с мръсна пропаганда опитва – и успява – да превърне в зомбита сънародниците ми, аз се бунтувам и защитавам България и българския интерес. По същия начин реагирам професионално и когато български политици работят против българските интереси – смятам, че точно това, а не размахването на руски знамена, съчетано с /ре/цитирането на „Аз съм българче“, е истинска форма на патриотизъм.
А Борето Стоилов е художник. Той знае всичко за цветовете и съчетаването на жълто и синьо. Дори книгата да беше издадена сега и той да беше направил съзнателна алюзия с украинското знаме, щях да го приветствам поне по две причини. Първо – защото в момента Украйна защитава от руските пълчища, не само себе си, а цяла Европа, включително България. И второ, защото там живеят много бесарабски българи, за които е много по-разбираемо малко показно да рецитират патриотични стихотворения за България, докато се бият за истинската си родина Украйна. И докато с цената на живота си защитават ценностите на демокрацията и хуманизма, които, поне по презумпция, са ценности и за истинските български патриоти.
Първите четири тома от книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: АЛЬОША ЛИ? ЧЕ ТО БИЛО МНОГО ТРУДНО
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-alyosha-li-che-to-bilo-mnogo-trudno
„Стои на тепето Альоша – в България руски войник“ – така се пее в една патриотична песен. Патриотична за имперска Русия, разбира се. Русия окупаторката, Русия, която през 1944 обяви война на България, за да наложи тук отвратителния комунистически режим, който ни стискаше за гушата 45 години, Русия, която изпили мозъците ни до гладко, за да ни направи част от Съветската империя и да ни превърне в икономически, политически и не/морален придатък на един човеконенавистен режим.
Самата песен откровено си го казва: в България – руски войник. Защо е тук, какво място има той, освен да ни напомня постоянно кой командва парада. И за благодарност, за да се помнят вечно подвизите на впиянчения, невеж и жесток руски войник-окупатор, българският народ през 1957 му открива величествен паметник, който безцеремонно доминира над Пловдив, над дребния паметник на Левски в подножието, над всички български свити душѝ и всички български съкровени желания за независимост, свобода, демокрация.
Прототип на солдата от паметника е някой си Алексей Иванович Скурлатов, но това няма значение, още отначало той конспиративно е наричан Альоша, за да се превърне в символ и вечно да виси над главите ни, като ни заплашва с огромния си шмайзер и съвсем не символично ни гази с огромните си ботуши.
А ние да му се радваме.
Е, да, като бях дете му се радвахме. Да те заведат мама и татко чак горе, на Альоша, пък после да седнете в кръчмата „Малкия Бунарджик“, те да пият по една бира с кебапчета, а ти жълта лимонада, пак с кебапчета – какво по-сладко от това. Естествено, когато си на пет и комунизмът е наврял главата ти в чувала на лъжата и невежеството, естествено е да се радваш на петолъчки, шмайзери и огромни ботуши. На 10 обаче започнах да научавам някои неща, а на 15 вече ясно си давах сметка, че тая работа с комунизма и Русия изобщо не е читава, че нещата не са, каквито ни ги описват, а доста по-различни. И доста по-гнусни.
Да, тогава още нямах информация за горяните и изобщо за българската съпротива срещу комунистическия режим и Съветската империя – защото тези неща са едно и също нещо. И – да, само бегло бях чувал, не знаех практически нищо за „събитията“ в Унгария през 1956 – но пък по неведоми пътища научих доста повече за „Пражката пролет“ през 1968 и поредицата героични трагедии на полските работници през началото на 70-те в Гданск и другаде.
Точно тогава, май по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, спрях да ходя на „Альоша“-та. Дори девойка не заведох горе, както правеха мнозина. И дори когато бях доста къркан – на сутринта след абитуриентската си вечер – не се качих до горе, макар че почти целият клас, кой знае защо, се замъкна там да си допива. Като истински меншевики, в малцинство останахме да си допиваме в подножието на хълма с най-готината девойка и други двама-трима пущове като мен, които се навъртаха около нея.
Все пак, за последен път се качих на тепето, където доминира окупатора, някъде около Милениума, дори имам снимка от този момент – но това беше служебно посещение. Не помня вече по какъв повод, може би за поредното комунистическо позорище на 9 септември, в Пловдив се домъкна някакво руско военно аташе, а аз работех за ВВС – трябваше да чуя какви глупости говори и да ги коментирам.
Глупостите му бяха същите, каквито дрънкат от десетилетия, а продължават и досега, всички руски официални лица в България. Те очевидно са надлежно инструктирани и всички като един правят жалък опит да постигнат с думи прости едновременно две цели. Първата е да подхранят българското „чувство за благодарност“ към някаква уж съществуваща Русия, която само заради топлите братски чувства, изпитвани към нас, българите, през вековете ни освобождава ли освобождава, практически – от каквото ѝ падне. Или от каквото ѝ хрумне, независимо дали искаме или не.
Да, нашият Стокхолмски синдром всъщност трябва да се нарича Руски.
Втората цел на Москва е постоянно да се подхранва българският страх, че ако своеволничим и не слушаме достатъчно, руският солдат от хълма над Пловдив в най-добрия случай ще се намръщи. А може и да ни стъпче или направо да ни застреля с „Шпагин“-а.
Не бих споменавал въпросното тъпо военно аташе и речта му, ако не беше другото, което видях на хълма – сборището от пловдивски комунисти, повечето едва-едва, но най-самоотвержено, докретали до горе, за да се покланят на гигантския руски фетиш и да се радват на лъжите за Русия Освободителката. Без да си дават сметка, вероятно без дори да забелязват, огромната разлика в размера между паметника на комунистическия руски окупатор „Альоша“ и дребния паметник на Цар Освободител току до него.
Честно, доповръща ми се дори само от гнусния дъх на тези хора.
Още по-лошо е, че досега повечето от онези несвестни българи, които тогава бяха горе, са умрели поради напреднала възраст, защото и без това си бяха достатъчно възрастни – но в Пловдив продължава да има тълпа несвестни почитатели на гранитния истукан, типове, които го защитават и не дават да се събори, за да бъде изпратен на бунището на историята, където му е мястото.
Повече от 30 години в града периодично има идеи да се махне „Альоша“ и веднага се намират банда негови кресливи защитници. Сега отново сме в разгара на такъв епизод. След успешния демонтаж на МОЧА в София, общинските съветници от ПП – ДБ в Пловдив най-после се престрашиха и излязоха с предложение за демонтаж на каменния урунгел. И настана вой и скърцане със зъби.
Не знам кога сколасаха, но много бързо, руснаците изквичаха като настъпени за пореден път по мазола. Не кой да е, самата руска Държавна дума излезе с декларация, в която намерението за демонтаж на паметника се определя като „провокативно и цинично“ и се нарича „варварска инициатива“. Ето как руските варвари от Думата наричат нас варвари, руските депутати, които подкрепят откритите провокации на путинския режим срещу целия свят, наричат нас провокатори, руските циници ни обвиняват в цинизъм.
Заплашителният тон на декларацията се показва ясно иззад порива на тази поредна руска бесовщина, а на всичкото отгоре бандата руски престъпници в прав текст нареждат на общинските съветници и ръководството на европейския град Пловдив какво да правят по темата.
„Призоваваме членовете на Общинския съвет на Пловдив да не следват провокаторите и да положат необходимите усилия за опазване на културно-историческите паметници и други обекти на материалната и духовната култура в съответствие с Договора за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката между правителството на Руската федерация и правителството на Република България“ – се казва в текста на декларацията.
Тия типове нещо са се объркали – най-малкото, защото тъй нареченият „Альоша“ нито е „културно-исторически“ паметник, нито е обект на материалната и духовна култура. Той е просто грозна, зле организирана купчина гранит, която символизира руската окупация на България и желанието на Русия да продължи вечно да доминира тук. Да, вече светът е друг и България е друга. Само Московската империя си остана такава, каквато винаги е била – нагла, капризна, кървава.
Е, браво, бе – ама няма да мине. Или ще мине и този път?
Като гледам как се развиват нещата, не вървят на добре. Общинският съвет на Пловдив, вместо веднага да вземе необходимото – и правилно – решение за демонтаж на „Альоша“, започна пак да се плюнчи, да си бърка с пръст в носа и да гледа в тавана. Уж съветниците предприеха нещо, но всъщност не предприеха нищо – те възложиха на кмета да проучи колко ще струва демонтажа, сякаш парите ще бъдат милиарди. Или пък сякаш точно парите имат значение в случая.
Кметът Костадин Димитров от ГЕРБ пък също си бръкна героично в носа и самоотвержено каза – о, да, със сигурност ще възложи такава проверка за цената на евентуалния демонтаж. Но първо ще възложи проучване за цената на евентуалния референдум по темата, който да се проведе в града.
Идеята за референдума пък се пръкна от хората на „Има такъв народ“ в Общинския съвет, тарикати, които вече съвсем открито, по почина на патрона си, президента Румен Радев, се интересуват само от народа на Русия и неговите интереси. Ето как цялата работа върви на провал – като заплашва да затъне в дълги, безсмислени спорове за референдум, за пари и други глупости.
Демонтажът на „Альоша“ не е въпрос на референдум, а на национално достойнство. Премахването на войника от пловдивския хълм, който символизира руската окупация на България, за нас като народ е също толкова силен символичен акт на освобождаване от страховете и предразсъдъците, както за руснаците е той да стои там. Така че този очистителен символизъм не струва пари, а е безценен, затова и желанието да се правят бакалски сметки е не път към истинско решение, а път за никъде. Или за там, където вече бяхме.
Защо ли всяко добро дело, свързано с Русия, е толкова трудно да се случи в България, а всичкото зло, свързано с Русия, се реализира така лесно?
Първите четири тома от книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: СМЕШНАТА ГЛУПОСТ НА ПОЛИТИЦИТЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ОПАСНА
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-smeshnata-glupost-na-polititsite-mozhe-da-bade-opasna
Много смешни политици има на този свят.
„Колегите“ от bTV изкопали отнякъде един Сергей Станишев и му задават разни въпроси. Защо, какъв е смисълът, бе, момчета и момичета, след като той отдавна е „другарят никой“ не просто в българската политика, а дори в собствената си „социалистическа“ партия?
Това първо, а второ – с просто око се вижда, че въпросният Станишев, очевидно по навик, и в ефир дрънка пълни глупости, но никой от телевизията не го прекъсва и не го пита защо ги плещи такива.
„Винаги съм бил привърженик на това да настояваме да влезем в Шенген и по суша, и по море“ – фука се с „позиция“ по темата бившият шеф на Партията на европейските социалисти /ПЕС/ и дълбоко провален български политик. Нищо, че го прави доста дни, след като въпросът за частичното ни влизане – само по въздух и вода – в европейското Шенгенско пространство, е приключен.
И какви са му гордата позиция и конструктивното предложение, с което може да се реши проблема – да настояваме, моля ви се! Сякаш дотук през годините, по време на всички преговори от страна на всички български правителства, само сме черпили австрийците и нидерландците с кафенце и ракийка.
Представяте ли си впечатляващата картинка, граждани, която се очертава, ако хукнем да реализираме тези думи станишеви на практика? Моят вътрешен взор например вижда как като целокупен, сплотен най-после народ, подготвяме широко разгърнат десант срещу Европа „и по суша, и по море“ – по суша с вехтите ни БТР-и и МТЛБ-та, по вода с двете ни подводници, леко ремонтирани. Другарят Станишев, защото е социалист, както също се изфука преди години, гордо стои отпред с гол в ръката нож и като настоящий всенароден вожд настоява ли настоява, а вразите на пълното българско членство в Шенген от Австрия и прочие лоши европейци все повече отстъпват и се свиват в ъгъла, треперейки.
Ега ти картинната идиотщина!
Този тип що не „настояваше“ за българското членство в Шенген, докато беше в наистина силна европейска позиция като шеф на ПЕС? Ако беше успял с настояване да ни вкара още преди няколко години в зоната, това щеше да му се зачете за добро дело. Така поне едно читаво нещо през живота си щеше да е направил Станишев за България и дори можеше да остане в политическата ни история, независимо от всички други глупости, които е сътворил през годините.
Но – млъкни, сърце! Какво да ги правиш, така мислят и така работят социалистите за интересите на милото ни Отечество. Виж, ако е да защитят някой руски интерес, няма просто да „настояват“, а ще хванат калъчката. Много пъти сме виждали как го правят, абсолютно самоотвержени са в руска полза.
Питам се дали не са в същата посока и атаките в последно време срещу военния министър Тодор Тагарев. Че хуните от БСП и хутите от „Възраждане“ го атакуват, е напълно разбираемо. В края на краищата, в кабинета Денков точно Тагарев е сред основните фигури, които на бърза ръка успяха да променят предишната тъпа и безотговорна българска позиция да не се оказва военна помощ на Украйна. Това боли като прискрипан на вратата пръст и съответно – българските руски подлоги пищят до небето.
Нека си пищят – но какво прави Бойко Борисов в техния хор, нали уж е проевропейски и проатлантически настроен, следователно би трябвало да оценява свършеното засега от Тагарев по отношение на Украйна и превъоръжаването на българската армия като положително, независимо от някакви второстепенни детайли.
Не съм запознат с всички министерски дела, сътворени от Тодор Тагарев, вероятно сред тях има и стъпки, които не са правилни. Аз например бих го критикувал за бавното или почти никакво разчистване на авгиевите обори в самото военно министерство. Както е известно, то е пълно с хора, доказали през годините не само, че са закърмени с вяра в комунизма и беззаветна преданост на Кремъл, не само, че са некадърни и с чугунени мозъци, но и че често работят – съзнателно или не – против българските интереси. Да, бих го критикувал, но засега не го критикувам, защото си давам сметка, че не може всичко наведнъж.
А защо Борисов атакува Тагарев, не ми е съвсем ясно, освен ако не предположа нещо, което не ми се иска да предполагам, но което вече предполагат мнозина – че и той обслужва руските интереси чрез тази атака срещу военния министър.
Накрая пък в хора от нападки срещу Тагарев ъфна и фамозният български политик Делян Пеевски, който напоследък усилено играе твърд евроатлантик и активен борец срещу руските попълзновения. Това е похвално от негова страна, но аз през цялото време съм на тръни – кога ще използва завоюваните по този начин позиции, за да обърне палачинката. Смятах, че ще издържи още известно време, но не би – намери и той повод да изпищи срещу военния министър.
Ама повод да видиш – българските депутати били дълбоко засегнати от проява на пълно пренебрежение спрямо тях. Те не получили официална покана на Богоявление да ходят да се помотаят на публично място по време на организирания от Военното министерство водосвет за освещаване на бойните знамена.
Голям праз! – казвахме преди много години в махалата на подобни измислени поводи за цупене и пренебрежително махвахме с ръка. Защото като всеки друг ритуал, особено военен, вероятно и този е смешен, помпозен и напълно излишен, така че депутатите би трябвало по-скоро да се радват, че им е спестено излишното мръзнене навън в събота, а не да крякат, че не ги зачитат. И аз не ги каня в къщи на купон за рождения ми ден, но това означава ли, че не ги зачитам.
Е, добре, де, признавам, наистина не ги много зачитам, поне повечето от тях – но не точно чрез покани или липсата на покани изразявам позицията си, а с думи.
Забелязвам обаче, граждани, че не само у нас се въдят смешни политици, а и другаде из родната ни Европа. Например Антонио Таяни, вицепремиер и външен министър на Италия, онзи ден пак изперка на тема „европейска армия“ и нейното „неотложно“ създаване – уж за да се отговори по-адекватно на предизвикателствата на времето и днешния странен свят.
Аз мислех, че вече сме се разбрали по този простичък въпрос, по който отдавна вече всичко е ясно – няма никакъв смисъл да се прави отделна европейска армия, след като имаме НАТО, отдавна смазана и добре работеща институцията за колективна евро-атлантическа отбрана.
Европа и САЩ са скачени съдове, ние не можем едни без други, атлантическата идея и атлантическата солидарност не са просто временна политическа хрумка, а още по-малко израз на американската доминация върху Европа, както опитва да ни пробута руската пропаганда. Нуждата от евро-атлантическия съюз и неговата ефективност са доказани от практическия опит на народите и политиците през последните повече от сто години, но, въпреки това, току някой европейски политик се направи на разсеян и опита да разгори нещо като евро-патриотизъм в душите на хората – ще си имаме собствена армия и ще надцакаме американците.
Идеята за отделна европейска армия обаче, освен смешна, е и изключително глупава. Нейните адепти всъщност знаят за какво иде реч, затова не предлагат тя изцяло да замени военното сътрудничество в НАТО, а искат да е нещо като паралелна структура. По този повод обаче те никога не дават ясен отговор на два важни въпроса.
Първият е свързан с оперативната готовност и съвместимост на евентуалните две армии. Така ще трябва да се създаде отделно европейско военно командване, което да полага сериозни усилия да съгласува с командването на НАТО изпълнението всъщност на едни и същи задачи – защитата на континента най-вече от руската заплаха, но и от евентуалните поражения, които могат да нанесат някои по-малки руски приятели като Иран и различни терористични режими.
Вторият важен въпрос е свързан с финансирането и гласи: Защо, по дяволите, гражданите на Европа трябва да плащат за издръжката на две паралелни армии, вместо да си плащаме реално, а не само на хартия, минимума – 3 на сто от националния бюджет, които по договор дължим за издръжката на НАТО. Защо не плащаме тези 3 на сто, а искаме да плащаме много повече? Какъв е смисълът и кой има полза от това?
А ако човек помисли още малко върху този случай, ще разбере, че глупостта на смешните политици не винаги е смешна, че тя може да навреди на смеещите се. Ето защо предлагам министър Таяни и другите подобни нему политически клоуни да се спотаят в някой ъгъл и да помислят. Или поне да се разкаят.
Първите четири тома от книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
ЕВРОПЕЙ, СЪРЦЕ – НЕ Е НУЖНО С БУХАЛКА ДА ОТГОВАРЯМЕ НА РУСКИТЕ ЗАПЛАХИ, А С ДОСТОЙНСТВО КАТО РАКОВСКИ, ЛЕВСКИ, БОТЕВ, СТАМБОЛОВ И ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ
Пламен Асенов разговаря с Михаил Вешим – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-intervyu-mihail-veshim-evropey-sartse-ne-e-nuzhno-s-buhalka-da-otgovaryame-na-ruskite-zaplahi-a-s-dostoynstvo-kato-rakovski-levski-botev-stambolov-i-zahariy-stoyanov
– Да започнем директно и интимно, с фройдистки въпрос – какво е да си син на баща си? Вешим наистина ли е напълно обратно на Мишев или е по-скоро естествено негово продължение – не само житейско, а и литературно?
– Отношенията бащи-деца винаги са сложни, а още по-сложно става, когато се отнася до изкуство. Макар всъщност да е просто – в изкуството няма наследственост. Там трябва талант, а той не се предава по наследство. По наследство се предават само две неща – пари и болести. Ако талантът вървеше с гените, синовете на Лев Николаевич или на Маркес щяха да са известни поне колкото бащите си.
И все пак, за интереса ми към литературата има значение, че раснах-пораснах в дом на писател. Когато бях дете, макар да живеехме в две стаи, имахме голяма библиотека в кабинета на баща ми – аз там спях. Не се интересувах от играчки – мечета или колички, преди да заспя, разглеждах гръбчетата на книгите, томовете на Вазов бяха зеленикави и заемаха цял рафт, на Йовков – кафеникави и само шест, питах се: това означава ли,че Йовков е по-малък писател? Опитвах да разгадавам съдържанието на книгите по заглавията: „Сбогом на оръжията” – сигурно е за война, „Мадам Бовари” – ясно, тя е за любов, виж, тая, „Заеко,бягай!”, сигурно е детска – издърпах я от рафта, попрочетох тук-там и ушите ми пламнаха – никак детска не била… Та понякога се налагаше баща ми, обратното на дядо Петко Славейков, да ми вика:”Мишо бре, не чети!”, добавяйки „Засега!” И да ми намира книжка, подходяща за възрастта.
Баща ми ме е насочвал какво да чета, а не ме е учил как да пиша – това не се учи в университет, от ментори и курсове по творческо писане, всеки сам трябва да си търси пътя. Съжителството с писател ми откри други тайни на занаята – като слушах от малък как постоянно му трака пишещата машинка /трака и до днес, макар да е на 88 години/, бях наясно, че това е един постоянен, упорит труд, без почивен ден и санитарен полуден, в който си сам пред белия лист и не можеш да чакаш помощ от другиго. А славата, многохилядните тиражи и хонорари, червените килими на международното признание, са миражи в пустиня…..
От баща си научих, че писателят не бива да е конюнктурен, да се харесва на властта, да подражава на литературните моди. Не трябва да се самоизтъква и да се саморекламира. Ако книгата е честна, тя сама ще си намери читателя. Ето такива уроци съм получил от моя пишещ родител, без да ми ги е преподавал.
– Ще ми откриеш ли една тайна – как успяхте да запазите вестник „Стършел“ не просто жив, а и жизнен на тия години и в тия времена.
– Тайната е много проста – запазихме вестника с инат и упоритост. Да продължим „Стършел” в годините е кауза, в която сме се врекли – ние, екипът от стършели, още навремето, през 1990, когато скъсахме с издателя ЦК на БКП и обявихме независимост. Не беше лесно през тия трийсет и повече години – талантливи колеги ни напуснаха, някои по политически, други – по биологически причини. Напуснаха ни и читатели, несъгласни с политическите ни позиции, оцеляхме на косъм през хиперинфлацията, обираха ни редакцията, местехме се от място на място, отнякъде ни прогонваха, другаде ни приемаха…..Но ние си отстоявахме нашата демократична и проевропейска линия, така както я разбираме, без да си кривим душата и перото според силните в политиката или според конюнктурата на пазара…..
В редакцията сме съмишленици, не се скарахме за пари или за политика. Но за да ни има още, най-голяма е заслугата на читателите, които всяка седмица ни подкрепят, като си купуват „Стършел” или се абонират. Имаме толкова верни читатели – у нас и в чужбина, че това ми дава надежда за бъдещето – дори голяма част от хартиените вестници да изчезнат, „Стършел” ще оцелее. Защото той е особен вестник – хем е актуален с политическите фейлетони и карикатури, хем е и художествен – във всеки брой има хумористични разкази, стихове, епиграми, нещо за усмивка, нещо за добро настроение. Така продължаваме традицията на българския хумористичен печат, започнал още по времето на Османската империя с появата на първия хумористичен вестник „Гайда”, издаван от дядо Славейков в Цариград.
В съседните балкански страни вече няма хумористични вестници, в Европа подобни издания се броят на пръсти, а у нас запазихме „Стършел” и го продължаваме напред в годините. Пазим и спомена за поколения хумористи и карикатуристи, минали през „Стършел”, от основаването му в 1946, та до днес. Понякога сънувам кошмарен сън – „Стършел” спира да излиза! И в съня си чета коментарите в социалните мрежи: „Създадоха го известни писатели като Валери Петров, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Христо Ганев, а го съсипа бездарникът Вешим!” Будя се стреснат от такъв сън и скачам да редактирам новия брой…..
– Ти издаде книгата „Химия на шегата“. Заглавието е готина пародия на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, но няма да питам за него и реалната или измислена стойност на някои награди, а само доколко истинските литературни стойности са имали и имат почва у нас.
– Пак се връщам към детството. Когато бяхме малки, с брат ми ни водеха на море в писателската станция, там дружах с други писателски деца. Освен децата, опознах и бащите и забелязах тая особеност – по-добре да четеш книгите, отколкото да познаваш авторите, в повечето случаи те са кисели, без чувство за хумор, суетни, славолюбиви, мислят се за голяма работа…..
Гледах отблизо /отдолу-нагоре – ракурс на подрастващия/ и българските класици от онова време, социалистическото – Сте Це Даскалов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Георги Джагаров, Левчев. Прехвалени тогава, награждавани и отличавани, днес те са заслужено забравени, забравени са и техните произведения – дебелите соцромани стават само за подпиране на диван, ако му се счупи крачето. Тогава за творците най-престижни бяха званията, които държавата раздаваше за послушание около 24 май – народен деятел на културата, заслужил деятел…..
Сещам се за онзи почти анекдот: Дечко Узунов бил в Париж и се срещнал с Пикасо. Представили го: „Това е художник от България, лауреат на Димитровска награда, народен деятел на културата, носител на орден „Стара планина”. Гениалният испанец протегнал ръка и просто се представил: Пикасо!
Днес също има изобилие от награди – почти всяка община е учредила литературен приз на името на писател или поет, родом от района. Има голямо оживление сред пишещите при определянето на наградите, не минава и без скандали. Председателят на СБП, доста посредствен поет, действа чрез свои хора в журитата и успя да събере цяла колекция национални литературни награди – на името на Вазов, Яворов, Славейков, даже се натиска за академик в БАН. И сигурно ще стане. Но това няма да го направи поет. Слава богу, нас сатириците, рядко ни награждават, поради естеството на жанра. Почнат ли един сатирик много да го награждават, значи не го бива, станал е безопасен – вече е за пенсия.
Разбира се, през годините и аз съм получавал литературни награди, които съм приемал самоиронично, с усмивка. Така съм свикнал от млад – и похвалите, и провалите да приемам несериозно. Между другото, провалите са повече, ако много съм се разстройвал, досега да съм се гръмнал…
Както и да е – наградите, включително и Нобелът, са субективни, често водещи не са литературните качества на книгата или майсторството на автора, а други съображения – приятелски, издателски, политически или геополитически. Пазарният успех на една книга също не е гаранция, че е хубава. Много добри книги изобщо не се продават, а пък много лоши оглавяват класациите по продажби. С риск да се повторя, пак ще кажа – честната книга и честният автор все някога, рано или късно, ще си намерят читателя.
– Тъжно е, но със страшна сила, особено в днешното ни европейско битие, виси въпросът защо Европа не познава българската литература, а и сякаш не се интересува от нея.
– Ами защо… Защото няма последователна политика за популяризиране на литературата ни в други страни. Министерството на културата, Националният фонд Култура трябва да отпускат средства за издаване на български автори. Да се работи с преводачи-българисти, с издателства от чужбина. От доста години това правят страни като Унгария, Словакия, Сърбия, даже и Северна Македония – плащат за преводи на техни автори. Не са нужни кой знае какви средства, но у нас все повече ги режат. За да се стигне до парадокс – през 2023 само пет български книги бяха одобрени за финансова помощ за превод и издаване в чужбина, като три от преводите са на романа „Времеубежище”.
Според мен, Георги Господинов, най-превежданият в чужбина български автор, няма вече нужда от такава държавна субсидия – след наградата „Букър”, книгата му сама си пробива път към европейските издателства. По-добре е да се помага на други наши автори, млади и неизвестни, те да се покажат в чужбина. Но никой не разбра кои хора бяха в журито и защо гласуваха така, действа се потайно, някак анонимно. Защо някой от комисията, разглеждала проектите, не излезе да обясни решението?
– Членове сме на ЕС, но дали и доколко сме истински европейци, а и какво всъщност значи това – дали тези въпроси тормозят сънищата на редовия българин или изобщо не му пука за тях?
– Ако човек слуша някои български медии или политици, чете коментари в социалните мрежи, може да си помисли,че ни е обхванал всеобщ национален евроскептицизъм. И не друг, а Брюксел ни е виновен за нашите вътрешни неуредици. Но като видиш опашките лятно време по границата с Гърция, като си дадеш сметка колко българи пътуват – на екскурзия или на работа в различни европейски страни, колко наши студенти учат на Запад, ще излезе, че ние вече сме си станали европейци, макар и да сме в Шенген само по въздух, а не напълно.
Аз самият влязох в Шенген в буквалния смисъл – преди време бях в това малко селце на три граници и оттогава изобщо нямам комплекс, че Европа ме отхвърля като европеец второ качество. Моите деца също приемат Европа за дом, дъщеря ми учи в Берлин, обиколила е повечето европейски страни, синът ми е студент тук, но когато поиска, може да иде при сестра си или да пътува с приятели – без визи и ограничения, европей, сърце! Ето това нещо го нямаше по мое време – как да не се радвам!
Но още ни трябва време да осъзнаем духа на Европа, а не само да разчитаме на фондовете ѝ – и като народ да се впишем в тоя свободолюбив дух. Това ще стане с времето, със знанието, с възпитанието… Сигурен съм, че за осъзнаването ни като европейци ще допринесе и твоята поредица „Великите европейци”, която поддържаш толкова години по Радио Пловдив, а издаваш и в книги. Който има любопитството да ги отвори, ще разбере, че наистина съществуват европейски ценности като свобода, законност, права на човека и гражданина, значимост на отделната личност – това не са измислици или клишета, съчинени от еврочиновници, както се опитват да ни втълпяват някакви нашенци-популисти с татуировки на Ботев и Левски по прасци и бицепси.
– Великият римски сатирик Ювенал казва: „Но как може човек да живее днес в Рим и да не пише сатира!“ Ти можеш ли да кажеш същото за днешна България?
– Навремето Радой Ралин, моят пример за сатирик, моят инфлуенсър, държеше в дома си буркан с вода, където беше натопен налъм. Посланието на тази „арт-инсталация” беше: сатирата ще разцъфти, когато цъфнат налъмите!
Веднага след 10 ноември аз усетих как налъмът разцъфва – бях като опиянен от свободата на словото, пишех гневни и остри редове срещу „червените кхмери” от „Позитано”, като си мислех, че сатирата може да оправи света или поне моята малка България. Днес знам – не може! Но сатирикът задължително трябва да опитва! Днес лошото е, че повечето ни сънародниците показват интелект на налъми – предпочитат не да четат, а да пишат в социалните мрежи. Няма зелен филиз да покара оттам…..
– Хуморът и простотията са здраво свързани, но с обратна връзка. Може ли иронията и сарказмът да са силно оръжие срещу одиозни фигури като Нинова, Радев, Костадинов и другите или е нужен по-сериозен инструмент – здрава тояга например?
– Тоягата е инструмент на революцията. Може би тя щеше да свърши работа след 10 ноември, ако тогавашната ни революция не беше толкова „нежна”, че не наказа нито един престъпник от живковия режим. Поне лустрация да се беше случила, та ченгетата от ДС да бъдат държани настрани от властта, от парламента, от медиите. Но не стана тогава, днес е късно – децата и внуците им са вече на сцената, как да ги свалиш? Щом не стана по революционен път, налага се да караме по еволюционен – с ирония, сатира и най-вече…..с търпение.
Навремето Радой казваше: „По-заразен от СПИН-а, по опасен от рака, се оказа Простака!” Понякога съм отчаян от простотията, която виждам около себе си – в ежедневието, по улицата, по магистралата, в медиите, в парламента. Но има и надежда – усещам,че чалгата вече отстъпва, простотиите на Слави и компания, които двайсет години развращаваха цял народ, все повече не вървят, в политиката „позитанците” на Корнелия са на изчезване, а „възрожденците” на Копейкин на последните избори не вдигнаха рейтинг…
Бавно, но сигурно нещо се променя – и е за добро. Та, ако стоим достатъчно дълго на брега на реката, като в оная източна мъдрост, ще видим как по нея ще отплуват и тия политически трупове, заедно с мандата на президента Радев. Лошото е, че животът ни мина все на брега на реката, в очакване на нормалността, която все не идва. Иска ми се да дойде поне за поколенията след нас.
– Казват, че в България всичко е възможно, но правителството Денков е твърде странна птица дори според шизофреничните български стандарти. Някои му викат презрително „сглобката“ и искат да си ходи, други сякаш си дават сметка, че, въпреки всичко, като цяло „сглобката“ май работи в правилната посока и му търпят миризмата. Ти от кои си?
– Имам своите няколко „фаворита” сред министрите – Тагарев, Юлиян Попов, самият премиер Денков. И дотам. Все пак одобрявам външната политика на правителството, това,че даваме военна помощ на Украйна, че правим възможното за присъединяване към Шенген, към еврото…Какво не ми харесва: очевидната липса на култура при харвардците от ПП. Какъв министър на културата бяха си сложили в предишния кабинет – „просто Наско”, просто потресаващо! Сегашният културен министър също никакъв го няма – не сме го чули, ни видели нещо да предложи, нещо да подхване. Самият „просто Киро” говори елементарно, понякога послъгва, има излъчването на тарикат-момче.
Не мога да премълча и разочарованието си от ДБ – защо лидерите им, които направиха политическата си кариера с критики срещу „Модела Пеевски“, сочеха „корпулентния” Дилян като лице на корупцията, сега го оставиха да е най-предан евроатлантик, най-дейният законодател в парламента, той, дето едва е избутал диплома по право в Югозападния университет, да прави промени в конституцията. Пък и да наставлява кабинета, да мъмри премиера Денков и да го нарича „момченце”. Една дума напряко не смеят да кажат на Пеевски нашите „демократи”, сякаш физически ги е страх от масивната му фигура. Не от страхливи политици има нужда България, не от шикалкавещи и снишаващи се, а от истински лидери! Ама ги няма – „нема хора”, както отвърнали в оня виц Седемте самураи, когато ги питали защо са трима?
– Не само сега, а отдавна, Русия прилича на нагъл квартален бабаит, който тормози околните, но няма кой да го набие – страхуват се или наивно опитват да го превъзпитат с думи. Имаш ли идея как ние, българите, можем да се отървем от тормоза на бабаита, без все пак да използваме бухалка или „Калашников“?
– Знам го от момчешките кавги в махалата навремето – ако, макар да си по-слаб, не се опънеш на бабаита, ако клекнеш и му покажеш, че те е страх, хем ще те набие, хем ще те унижи! Разкървавеният нос се забравя, унижението повече боли. Същото е и сега – трябва рязко и твърдо да се противопоставяме на всичките руски провокации, които идват от говорителите на Кремъл или от посланичката Митрофанова. Да отговаряме подобаващо на обидите, които те си позволяват към нас като народ – че сме били западни подлоги, неблагодарници, на заплахите, че ще си получим заслуженото. Защо търпим такъв език? Пък даже и интервюта правим с онази Митрофанова, вместо да ѝ покажем пътя най-дипломатично – чемодан, аеропорт, Масква!
Не само на руските ругатни трябва да се дава достоен отпор, а и на всички наши поцелуйковци – що за университетски преподавател е онази професорка, която зове руснаците да ни „денацифицират” и нас като украинците. И тази учи студенти в Софийския университет, нашите деца! На какво ще ги научи – на покорство и челобитие пред Матушката? Неслучайно дъщеря ми предпочете да отиде в Берлинския университет.
Или онзи радиожурналист от БНР, с псевдоним на руска река, който от години води открита кремълска пропаганда, прикривайки я като „свобода на словото” и „друга гледна точка”. Ами вижте само коя несменяема персона е начело на СБЖ, Съюза на българските журналисти – една дама, която е мадам „Никоя” в журналистиката, но иначе е агент на ДС с псевдоним „Виолета”, путинистка и близка приятелка на Митрофанова. Докога ще я търпим начело на нашия съюз? Ако сме наистина европейски журналисти с гражданска позиция, отдавна да сме заменили тази безличност с достойна личност, която да оглави Съюза!
Но да се върна към въпроса: не е нужно с бухалка да отговаряме на руските заплахи, на опитите им да се бъркат в европейския избор на България – а с достойнство! Имаме примера на нашите възрожденци Раковски, Левски, Ботев, Стамболов и Захарий Стоянов – нека по-често си припомняме техните завети…..
Първите четири тома от книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: 2023 – ДОБРИ НОВИНИ, 2024 – ДОБРИ НАДЕЖДИ
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-2023-dobri-novini-2024-dobri-nadezhdi
Изпратихме 2023 година с няколко добри новини.
Първо, след две години мъки и безумието на безсмислени избори, най-после видяхме опашката на поредицата жалки, некадърни и не-български – а на моменти и откровено антибългарски – служебни правителства. Чрез тях, като разтегна и използва до крайна степен съзнателно заложените в Конституцията нелепости и противоречия, президентът Румен Радев опита да държи България максимално далече от Европа, Свободния свят и демокрацията, съответно – максимално близо до Русия, крепостното подчинение и автокрацията. Малко не му стигна да си довърши пъкленото дело, но и това „малко“ много ни дойде.
Второ, през 2023 се състави правителство, което наистина изглежда като орел, рак и щука, но, поне на моменти, не се държи като такова и прави реални стъпки в правилната посока. „Сглобката“ засега някак успява да се закрепи в управлението, без да се разглоби от атаките, които последваха дори още преди нейното създаване и още продължават. Предстои да видим какво ще стане след необичайната за България премиерска ротация, в момента, отстрани погледнато, можем само да се надяваме, че стъпките в правилна посока ще продължат.
Трето, във вътрешен план се свършиха две изключително важни неща – България има навреме гласуван и, доколкото схващам – сравнително читав – бюджет за 2024 и се реализираха някои промени в Конституцията, които, макар част от тях половинчати, все пак вдъхват надежда за стабилизиране на страната чрез внасяне на известни баланси в политическия и обществения живот.
Четвърто, не по-малко, а май още по-значими, са трите важни стъпки в международен план – военната помощ, която България най-после започна да оказва на Украйна, частичното – засега – влизане на страната в шенгенската общност, и продължаващото в символичен план откъсване от Москва чрез премахването на нелепия паметник на руския окупатор от центъра на столицата. Това последното може и да не е пряка заслуга на централното управление, но е добър ефект от общия фон на мислене и действие, който то създава.
Според мен истината е, че отдавна, може би от началните времена на кабинета Костов, никое българско правителство не е правило толкова много и толкова добри стъпки за хората в България. Съзнателно казвам „хората в България“, а не – „за България“ като държава. Това са две различни неща, а отношението между тях е следното – ако нещо е добро за хората в България, то е добро и за държавата, обратното не винаги е валидно, а само понякога.
А ако някой в случая иска да ми възрази, че има и по-важни неща, реализирани през годините, защото при премиера Сакскобургготски станахме членове на НАТО, а при премиера Станишев – на ЕС, първо да помисли малко.
Тези две събития, от една страна, се случиха повече заради гео-политически интереси, а не защото България беше чак толкова готова за тях. Или защото управляващите тук монархо-комунисти ги жаждаха неистово. От друга страна, тези стъпки бяха до голяма степен плод на инерцията на движение в правилната посока, набрана най-вече от правителството на Иван Костов и формулирана превъзходно от президента Петър Стоянов като „цивилизационен избор на България“. И от трета страна – случиха се не заради, а въпреки усилията и на Сакскобургготски, и на Станишев, ако не да ги саботират открито, то поне да ги забавят максимално с нелепи думи и действия.
Цялата работа с успехите на кабинета Денков обаче може да остане наполовина свършена, ако предстоящата ротация се провали или ако евентуалният кабинет на Мария Габриел не продължи и не доразвие нещата през новата 2024 година, така че дори някои ефекти да се усетят и през 2025.
Най-важното, които има да се свърши. Първо, разбира се, „сглобката“ да оцелее и така да не даде възможност на тъмните сили, начело с президента Румен Радев, да ни върнат към времената на политическото и обществено безвремие.
Второ – да продължим категоричните стъпки с военната помощ и политическата подкрепа за Украйна, както и да активизираме борбата с руските хибридни атаки, насочени срещу умовете и сърцата на нас, европейците от България.
Трето, на изборите за Европейски парламент разните нашенски левичарски и проруски партии и партийки трябва като цяло да претърпят шумен провал. Мръсните ръчички и подлите мозъчета на тези типове трябва да бъдат максимално отдалечени от възможността да замърсяват атмосферата не само в българската, а и в европейската политика.
Четвърто, трябва да продължат и успешно да завършат преговорите за влизането ни в Шенген и по суша, което реално да се случи преди края на 2024. Аз лично нямам особено желание да пътувам през Сърбия, независимо дали ще продължа нататък с паспорт или без, но романтично пътуване с влак през Румъния и Унгария към Виена например ми се ще да направя.
Пето, трябва да се постигне и другия голям успех – влизането в Еврозоната, например от 1 януари 2025. За ситуацията, в която се намират България и българите, това е нужно и полезно, независимо от някои справедливи възражения, които също са налични. И независимо от крясъците на уж нежелаещите да го правим – те също ще получат своя дял изгода.
Така или иначе, факт е, че членството в Еврозоната е важно не само в икономически план, а и в политически – то е поредната голяма стъпка за реалното ни отдалечаване от грабливите руски лапи и по-здраво задържане в коловоза на свободата, демокрацията и здравия разум.
И петата важна стъпка е да продължим да просветляваме душите и чувството си за национално достойнство, като пратим на бунището на историята паметника на руския окупатор Альоша, който доминира над Пловдив, паметника в Бургас на геройски загиналите за България от препиване с метилов алкохол руски богатири, както и всички останали руски боклуци, които замърсяват духовната ни среда. И пак ще кажа – независимо, че това не е пряко действие или решение на правителството, то би било пряко следствие от разведрената атмосфера, която то евентуално поддържа в страната.
На този вътрешен фон, да кажа няколко думи и за двете основни международни дела, които пряко ни засягат и интересуват в момента.
Руският престъпник Сергей Лавров онзи ден пак опита да преобърне истината в лъжа, като направи паралел – Израел е като Русия, тоест, нападната страна, докато „Хамас“ е като Украйна – агресор и нацист. Е, няма как да мине и то по три причини.
Първо – всички знаят, че Лавров е изпечен лъжец, нищо, че се прави на външен министър, което значи все пак човек с поне капка чест и достойнство. Второ – всички знаят истината за това, че Русия нападна Украйна, а не обратно. И трето, всички знаят и другото – че самата Русия по един или друг начин стои в привидно дълбоките сенки зад атаката на „Хамас“ срещу Израел.
Най-големият руски престъпник пък, Владимир Путин, се закани да засили руските атаки срещу Украйна. Горкият глупак, той май наистина не си дава сметка, че това е най-прекият път към срутването и разпада на самата Русия – за радост и успокоение в душите на хората и народите по света.
Дали това ще се случи през 2024? Никой не може да каже със сигурност, тази работа е като онази с прочутата табелка от времето на социализма, поставена край влаков прелез: „Миг невнимание и после цял живот мъртъв!“ Кога точно ще дойде руският „миг невнимание“ не е ясно, но е сигурно, че след него башните на Кремъл ще се срутят като картонени кули.
Много смешен е обаче неистовият опит на режима в Москва да убеди света, че нещата са точно обратни на онова, което са в действителност. Та по тази причина сега Путин оправдава – или поне опитва да обясни – предстоящото засилване на руските удари с украинската атака срещу Белгород и се държи така, сякаш не Русия започна войната срещу Украйна, а Украйна нападна Русия. Как беше при Оруел: „Лъжата преминаваше в историята и се превръщаше в истина“.
Този път няма да стане обаче, колкото и да се напъва пигмеят от Кремъл – сигурно защото няма мустаци като Големия брат. Или като прототипа му Хитлер.
Не знам за вас, но скоро се сетих, че Хитлер управлява Германия само 12 години и я съсипа, а Путин, под една или друга форма, управлява Русия двойно повече – но ще я съсипе не двойно, а двайсеторно. Е, с още санкции, с максимум изолация на Русия и руснаците, с твърда подкрепа за Украйна, трябва да му помогнем на човека. Та нали той полага усилия, които всъщност са полезни за нас.
Първите четири тома от книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
Блогът на Пламен Асенов 