De Profundis: ФРАГМЕНТИ ОТ ИРЛАНДИЯ
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-fragmenti-ot-irlandiya
Първото нещо, което се вижда, щом самолетът се гмурне под облаците към летището на Дъблин, е зеленото. То е докъдето стига погледът и нататък. За разлика от Германия и Франция, където има килим от видове зелено, които се редуват с видове кафяво, тук наистина всичко е само зелено. Ирландия с право е наречена „Изумруденият остров“.
ХХХ
Летището е голямо. Дъблин е двумилионен, колкото София, но летището му е 12-то по натовареност в Европа. През рекордната и за двете 2019 година, през Дъблин са минали близо 33 милиона пътници, през София – малко над 7 милиона.
ХХХ
На влизане в Ирландия граничната проверка продължава секунди. На излизане от Ирландия гранична проверка няма. Практичните ирландци са направили сметката – щом си дошъл на Острова, значи си проверен, защо да те проверяват и на тръгване. Така пестят хора, усилия и пари, пестят и времето на всички, което може да се прекара по доста по-приятен начин. В пиене на „Гинес“ например.
ХХХ
Вали проливен, едър дъжд. Не е изненада за нас – така и очакваме от една уважаваща себе си Ирландия. Но изненадани са домакините – не са свикнали на агресивен валеж. Капките на острова обикновено са ситни, не мокрят много и дъждът преминава за 1-2 часа, после пак вали и пак преминава. Такъв е постоянният цикъл на непостоянното ирландско време. Като си насред океана, какво очакваш.
ХХХ
По пътя до Селбридж, градче на около 25 километра от центъра на Дъблин, където е щаб-квартирата ни, обратното движение ни тормози – колите май вървят в нашето платно. Свиква се. Както и с тол-системата на магистралата, където няма кабинки с чичковци и лелки, дето ти спират устрема, за да ти вземат парите. Те се теглят от картата автоматично и разбираш, че точно в момента някой ти бърка в джоба, само защото на асфалта пише с едри букви „Тол“. Иначе по пътя няма една дупчица за цвят и аромат. И не само на магистралата, няма и на третостепенните пътища, по които пътуваме през следващите дни.
ХХХ
Освен зелена, без дупки по пътищата, с прекрасна маркировка навсякъде, Ирландия е чиста. Въздухът е като на Пампорово. Месото е чисто, затова навсякъде по кръчмите отбелязват, че манджата е с ирландско месо. А за седем дни не видях нито веднъж Махалата да размахва метли по улицата, докато комуникира с крясъци или технически гений с жълта жилетка да чисти с машинка за боклука. Но боклук няма. Странни хора.
ХХХ
Прах също няма. Това донякъде се обяснява с климата – островът е вечно влажен и прахът не смее да си покаже носа, камо ли да се развилнее като в България. Но и кал няма, въпреки, че на места виждаш строежи, в които влизат-излизат тежки машини. Няма също локви – или поне не такива, в които затъваш. Или от другите, дето се крият под счупени тротоарни плочи и те оплискват, тъкмо когато се зарадваш, че дъждът е спрял. Но то и счупени тротоарни плочи няма, де, затова може би.
ХХХ
Къщата, в който сме, отвън изглежда като къщичка на етаж и половина. Всъщност е на два и вътре е към 200 квадрата – 4 спални, 3 бани, голям хол, голяма трапезария, голяма кухня. Има големи прозорци, за да влиза повече светлина. Има преден и заден двор. В предния са паркирани двете коли на семейството и расте задължителната тревичка. Градинка. Може да е колкото носна кърпа, но е зелено. Без него накъде.
Задните дворчета са по-разнообразни. Някои са градинки, други /нашият случай/, са с каменни плочи и служат за две неща – бараката с инструменти и велосипеди, и купон с „Гинес“ под чадъра, независимо от времето.
ХХХ
Имотите в Ирландия са адски скъпи. Рядко някой продава земя, а има нужда, защото регулациите не разрешават строителството на мастодонти, които побират няколко села. Всичко е на два, максимум три етажа. Само веднъж в предградията на столицата видях току-що построени кооперации на четири етажа, но така органично слети с околността, че не дават вид на толкова високи. В Дъблин най-високи са катедралите и кулата в музея на „Гинес“, откъдето се открива панорама на града чак до морето.
ХХХ
Наемите в Ирландия също са твърде високи и трудно постижими. За да придобиеш свещеното право да се наречеш наемател, трябва да имаш солидни препоръки, да те одобрят не само хазяите, а и съветът на собствениците в твоето мини-кварталче, да платиш солидно капаро за следващите месеци. За сметка на това обаче е прекрасно да се живее там – тихо, спокойно, подредено, с табели, които подканват шофьорите: „Убийте скоростта, не нашите деца“.
ХХХ
Входът за Ирландската национална галерия в Дъблин е безплатен. Но не заради това се тълпят хора. Влезте в Националната галерия в София в сряда по обед и вероятно ще бъдете сам – а в галерията в Дъблин сте като на улицата в космополитен град. И – да, има доста чужденци, но повечето посетители май са ирландци. Идват организирани групи баби, вероятно някакъв рисувателен кръжец, които със сгъваеми столчета сядат пред набелязаната картина /засякохме ги пред Курбе/ и слушат дългия разказ на гида, включително с подробности за технологията на рисуване. Семейства са довели децата да гледат картини. Млади влюбени сякаш се фукат един пред друг с чувствителната си за изкуството душевност. Всякакви ги има – как да не им се радваш.
ХХХ
Сбирката на галерията е впечатляваща. Има прочути художници от различни епохи, но обикновено са с по една-две работи. Виждаш обаче и картини на също толкова добри, но по-малко познати творци, които не срещаш често в албумите за абстракционизма, сюрреализма, Барока или Ренесанса. Да не говорим за ирландските художници, сред които, поне за мен, откритието беше Джак Йейтс, брат на поета Уйлям Бътлър Йейтс.
ХХХ
Другият страхотен музей е на ирландската литература. С различни умни хватки, хората са го направили атрактивен, а да видиш екземпляр от първия, на практика унищожен тираж на „Одисей“ на Джойс, си е направо шестица от тотото за всеки книголюб като мен. Има и висока стена с изложени преводи на „Одисей“ от целия свят. Българското първо издание го няма. Но не е само Джойс, плеяда ирландски писатели са представени в музея и можеш да се докоснеш до словото и мисълта им.
ХХХ
На входа в катедралата „Сейнт Патрик“ взимаме карта – гид за забележителностите вътре. Заради прочутия си английски, жена ми взима на руски, а аз се застраховам пред жената, която ги раздава – ние сме българи, не руснаци, да не си помислите нещо, пази, Боже. Тя се ухилва до уши и вика: „Знам, вие обичате руснаците, колкото ние – англичаните“. Да, от тяхна гледна точка е така. Но как да разбираемо да обясниш, че все пак е по-добре да те владее една зла, но умна империя, отколкото зла, но тъпа.
ХХХ
В музея на „Гинес“ отиваме като на поклонение, пием бира, гледаме Дъблин отвисоко и си тръгваме – щастливи, че дойдохме, щастливи, че се махаме. Вътре се движат такива тълпи, че, дори да нямаш еноклофобия, те пипва веднага. На всичкото отгоре, случи се с нас да нахлуят две младоженки с банда пищящи шаферки. Но и посетителите, които не са шаферки, пият бира „Гинес“, надвикват се, колкото могат, а някъде по средата на седеметажната кула свири ентусиазиран оркестър, чиято музика се състои основно от думкане на тъпани и звук на Йерихонски тръби. Плюс окуражителни крясъци от тълпата, който явно обича този оркестър. И вероятно е заредена с тапи за уши.
ХХХ
Част от ирландските пъбове са място само за пиене, в други има и ядене. Не се водете по злостните приказки, че ирландската кухня за нищо не става. Напротив, ядохме много вкусни неща – риби и морски дарове, телешко и агнешко, които миришат на билки, качествени зеленчуци, картофи, които, всякак приготвени, все са вкусни. Обслужването е перфектно, хората навсякъде са усмихнати и сърдечни, не просто любезни по задължение. И имат чувство за хумор, което освежава още повече атмосферата.
ХХХ
За седем дни в Ирландия, не влязохме в МОЛ, но мога да ви кажа цените по кръчми, магазини за хранителни стоки и дрехи. Е, в хранителните магазини някои неща са по-евтини, отколкото в България, но като цяло, всичко е два пъти по-скъпо. Пука им на ирландците – средната годишна заплата там е към 61 000 евро, докато в България е към 10 хиляди. Тоест, 6 пъти по-висока заплата, при 2 пъти по-високи цени – пей сърце.
ХХХ
Ирландия, допреди 18 години затънала в тероризъм и социални проблеми, бързо се отърси от всичко. Сега е богата държава, видно от улесненията за гражданите, и от развитата система за социално подпомагане. Средният ирландец пък е богат човек. Не богаташ, който парадира, а човек с достатъчно пари, за да живее нормално и да не се притеснява, че утре няма да може да купи лекарства на детето.
На какво се крепи това богатство? В Ирландия няма тежка промишленост, правят бира, уиски, гледат крави и овце. Това е. А, щях да забравя – развиват и високите технологии, в основата на които пък е високото ниво на образованието.
ХХХ
Щом се прибрах, приятел на улицата пита как е в Ирландия. Отговарям: „Ирландците са два часа назад от нас във времето и двеста светлинни години напред в пространството“. Какво друго до каже човек.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа, втора и трета част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: НЯМА КАК ДА ВЪРВИМ НАПРЕД С ИЗБОРИ ОТ МИНАЛАТА ГОДИНА
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-nyama-kak-da-varvim-napred-s-izbori-ot-minalata-godina
Тази година в България се случи най-жалката пародия на парламентарни избори, която сме виждали от 1990 насам.
Не само, че избирателната активност е критично ниска и, ако не по закон, то поне по човешка логика и морал, това поставя под съмнение легитимността на избраните депутати и техните бъдещи решения. Не само, че по време на кампанията всички български партии за пореден път доказаха, че не са точно партии, а клубове по интереси. Те демонстрираха във висша степен типичната си неспособност да откроят реалните проблеми пред страната и да проведат смислен дебат по тях, вместо да се занимават със съдбата на пеперудите и мухите в главите си. Не само, че резултатът от изборите – най-вече фактът, че пак няма да може да бъде съставено никакво, да не говорим за читаво и работещо, правителство – беше известен предварително. И още много „не само“ могат да се добавят.
Казвам обаче, че тези парламентарни избори са най-жалките, защото отново станахме свидетели на онзи феномен, който върлува из българската политика от известно време насам и всички го знаят, но сериозни мерки да се променят нещата никой не взима. А сериозни мерки никой не взима, точно защото феноменът върлува из българската политика, той сам е спирачка за евентуалните мерки срещу него.
Това не е парадокс. Заради масовата простотия, от едната страна, а от другата – заради политическата наглост, която лесно минава, България сама се докара до състоянието, което политически некоректните хора като мен наричат „кур капан“. За несведущите, това е позиция, при която, както и да се въртиш, гъзът ти е винаги отзад и съответно – изложен на опасност. /За пуристите – да, бе, знам, че изразът идва всъщност от турското „курт капан“, „вълчи капан“, но съзнателно използвам уличния му български вариант – б.а./
Та феноменът, за който говоря, е изборите да бъдат печелени не от партиите, които участват в тях или от хората, които гласуват за тези партии, а от някой друг. Имам предвид човек, който по Конституция е надпартиен и призван да бъде обединителна и чисто представителна фигура, а не политически партизанин, който печели парламентарни вотове и управлява иззад кулисите, като упражнява цялата власт, без да носи дори половината отговорност за нея.
Ма сте досетливи – разбира се, че говоря за президента Румен Радев. Да, докато всички ние, граждани, по един или друг начин, сме губещи в тези избори, Румен Радев е големият печеливш. Пак.
А този жалък и смешен резултат пък е плод на политическите процеси, които започнаха през лятото на 2020 с едно жалко и смешно юмруче, размахано от него по начин най-партизански, по време на жалките и смешни тогавашни протести пред президентството срещу управлението на ГЕРБ. Това юмруче всъщност ясно казваше на тълпите – ще ви таковам аз на вас мамата. Но те го разбраха погрешно, изтълкуваха го като – заедно с вас ще им таковаме на тях мамата.
Е, видимият днес резултат от всички напъни е, че Радев и Ко не таковаха нихната мама – на ГЕРБ, на корупцията, на лошото управление в България. Те просто превзеха цялата изпълнителна власт и чрез поредица служебни правителства я упражняват вече доста дълго. При това го правят по-безцеремонно, не по-малко корупционно и дори още по-лошо и некадърно от ГЕРБ. В този момент имам чувството, че който и да било, дори БСП да управляваха, щяха да се справят по-добре, отколкото Румен Радев чрез куклата си на конци Стефан Янев например. Да не говорим за сегашния Гълъб и неговото шизофренично проруско ято.
Е, добре, де, малко преувеличих управленския талант и способности на БСП, но то е, за да разберете какво имам предвид.
Така че, да го кажем още веднъж – с факта, че, както сочи резултатът от последния парламентарен вот, в България пак няма да може да се състави не просто работещо, а дори каквото и да било правителство, Румен Радев, еднолично и еднозначно, спечели тези избори. Той ще продължи да ни управлява. Нищо чудно дори по същия начин да спечели и следващите избори.
Дори да оставим настрани мераците и напъните на партиите тук, колкото и условно да ги наричам „партии“, самото участие на Румен Радев и неговото позициониране в играта спъва, предотвратява появата на реална политическа алтернатива. Тя може да дойде само с нов, читав политически играч в дясно – но няма да дойде, поне не скоро.
При сегашната ситуация, в ляво от дясното е претъпкано от популистки формации, които са готови да станат ортак и с дявола – а и наистина стават, както видяхме по-рано от примера с уж идеологически и цивилизационно „невъзможната“ коалиция между ПП, ДБ и БСП. Дясно пък в България само по себе си, да не говорим за читаво и влиятелно дясно, няма, а и няма да се появи, всеки опит за това ще бъде задушен още в зародиш. Така че като цяло говорим за политическа среда, която не е собствено политическа, а е по-скоро лайняно петно, размазано по фасадата на българската демокрация.
Точно това е средата, удобна за президента Радев, на този фон и само на него той лично може да изпъкне като авторитет, да се фука, че служебните му правителства носят стабилност и просперитет, докато се опитват да ни върнат в лапите на „Газпром“, да тласка България в посока, обратна на ЕС и НАТО, тоест, на нейния национален интерес, като се позовава на…..същия този национален интерес.
Целият текст дотук, граждани, е един огромен парадокс под формата на огромен цитат. Това съм написал на 5 октомври 2022 година по повод резултата от тогавашните избори и съм публикувал във Фактор.бг. Сега от оригиналния текст махнах само две реплики – че изборите са четвърти поред и че следващите ще са през февруари – март.
Но не си правя този труд, за да се фукам, а за да напомня, да подчертая, да провокирам, болезнено да натъртя в какъв омагьосан кръг се въртим. Защото нали си даваме сметка, че и този път, през 2023, както и да коментираме резултатите от вота, президентът Радев пак е истинският победител, че той ще продължи да управлява пряко чрез служебния си кабинет още доста дълго, че ще продължи да дърпа България към блатото.
Отделна тема е, защо в предизборната кампания, както и сега, когато резултатите вече са известни, никой от водещите политици не каза това, не призна, че, дори да е „спечелил“, е загубил всъщност от Радев, не се замисли и не сподели какво трябва да се направи, за да се промени ситуацията с този нож, който вече опира в кокала.
Не само политиците мълчат обаче, мълчат анализаторите и коментаторите. В изборната нощ не чух нито един от тях по нито една телевизия /не, че много слушах и гледах, де, щото ми беше жал да си губя времето/дори да спомене тежкия конституционен парадокс, в който сме изпаднали и в който очевидно ще продължим да се давим – да ни управлява човек, без да има право на това по закон.
Чуваме – Радев се прави на умряла лисица и твърди, че всичко е законно, защото всъщност управлява не той, а служебното правителство. А той само го назначава в изпълнение на конституционното си задължение.
Да, ама не, както казваше бай Петко Бочаров. И всички много добре знаят кой реално определя политиката, кой реално дърпа конците и кой води по сцената куклите от гълъбовото ято. То се видя дори само от прочутите реплики на Радев в Брюксел, че не само няма да дадем на Украйна самолети, танкове и ракети, а дори снаряди по общата европейска програма няма да дадем. И изобщо – никаква повече военна помощ от България за Киев, докато служебното правителство е на власт. А кой и кога е взел подобно решение – всички мълчат и се гърчат.
Ето как президентът сам се натресе в собствения си капан от лъжи.
И ние всички сами се натресохме в неговия капан от лъжи.
То да бяха само лъжи!
Мисълта ми е, граждани, включително – граждани политици, че е крайно време в България, освен за евро-атлантическо, да се мисли и говори за правителство и на конституционното мнозинство. Двете трябва да вървят заедно, в пакет. Само така могат да се постигнат едновременно основните външни цели – влизане на страната в Шенген и Еврозоната, заемане на достойна позиция по темата за руската агресия в Украйна и помощта за украинците, плюс вътрешни цели като възстановяване на парламентаризма, съдебна реформа, борба с корупцията и доста други.
За целта трябва да се направи под някаква форма общо правителство между първите две първи политически сили – ГЕРБ – СДС и ПП – ДБ.
Толкоз! Няма друг шанс.
Далеч съм от мисълта, че тези формации са читави по принцип, че са „консервативно“ и „либерално“ крило в българското дясно, както се изпуснаха колегите от Франс прес – твърдение, което е плод на „авторитетно невежество“, а не на реален политологически анализ. В действителност става дума за ляво-центристки и популистки формации, но, колкото и да не ми се ще да е така, пет пъти поред точно те биват припознавани от гласоподавателите като водещи. Така че най-после трябва да се съобразят с „гласа народен“, който така обичат да обичат, и да се хванат заедно на хорото, независимо от всичко.
Няма какво да се заблуждаваме, граждани, да дъвчем думите или чувствата си, това е политика и тя трябва да бъде принципна и прагматична едновременно. Иначе Румен Радев ще продължи да управлява каруцата и да ни се подиграва, да ни размахва пръст, да ни строява и командва.
Да, такъв нов управленски формат между ГЕРБ – СДС и ПП – ДБ няма да е лесен за преглъщане и от едните, и от другите; и от партийните им върхове, и от партийните им низини. Нито подобно управление ще е лесно за управление – то изисква баланс на интересите и постоянен открит диалог между участниците в него /дори не казвам „партньорите“/, което изобщо не са от силните страни на нашенските…..политици да ги наречем, поне за краткост.
Такова управление, освен своите чисто вътрешни партийни и междупартийни проблеми, плюс натискът срещу тях от външни фактори в самата България, със сигурност ще бъде подложено на силен натиск отвън, от страна на Московия.
Тя няма да е съгласна нейното протеже Радев да се върне към битието си на безгласна политическа буква и да бъде натикано в ъгъла на властта, където всъщност му е мястото, да му бъде отнета думата по най-важните политически въпроси и да няма Кремъл възможност чрез него да влияе негативно не само върху българската, но и върху цялата европейска и натовска политика.
Москалите ще се съпротивляват на това, защото то е последният им бастион в тяхната бивша крепост България.
Но пък какво удоволствие и какъв успех би било за кое да е българско правителство да преодолее натиска им и да гледа как се гърчат безпомощно отстрани, в канавката.
Добре, де, размечтах се. Но какво очаквате – да анализирам избори и решения, които едно към едно повтарят изборите и решенията от миналата година ли?
Ами малко ми писна да правя снежни човеци с топки лански сняг.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа, втора и трета част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
Блогът на Пламен Асенов 