De Profundis: ЗА ТРЕТИЯ МАНДАТ, ЧЕТВЪРТИТЕ ИЗБОРИ И МНОГОТО ПОЛИТИЧЕСКИ НЕГОДНИЦИ
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-za-tretiya-mandat-chetvartite-izbori-i-mnogoto-politicheski-negodnitsi
„Парламентарните избори ще бъдат през ноември“ – каза председателят на Народното събрание Ива Митева.
С други думи – тази година ноември ще цъфне като април. И ще ни изпържи като юли. В други месеци няма да се превъплъти, защото само три пъти ще бъдем призовани до урните като граждани на демократична страна. Стига толкоз, де, и без това счупихме всички рекорди.
Така че следващият вот ще е ча-а-а-к февруари – март догодина. Щото нали се сещаме, че на това пусто българско политическо поле, в което щъкат само разни негодници, а не истински политически алтернативи, резултатите и от ноемврийския вот няма да са особено различни от досегашните два.
Да се отбележи обаче, че казвам „негодници“ не в смисъла, в който думата е популярна – синоним на лоши хора, събрани в банди, които тормозят народонаселението и понякога дори се сбиват яко помежду си. Те нашите тъй наречени политици не, че не правят и такива отговорни работи, но все пак използвам думата в класическия смисъл – за обозначаване на хора, негодни за дадена истинска, почтена работа, в случая – за управление на държавата.
Но може и да не се стигне до трети и четвърти избори, де, ако съдим по окуражителните думи на Николай Хаджигенов. Онзи ден той, без капчица смущение, изтърси: „Шансовете за правителство, реализирано с третия мандат, са добри, но това трябва да се случи публично и ясно“.
Умен човек е този Хаджигенов – цяла България търси тези шансове, а той, току-що пръкнал се в политиката, огледа се и веднага ги намери. Вярно, не ни каза точно къде са скрити и как се стига до тях, доколкото мантрата „публично и ясно“ има стойност по-малка от тази на старата ми шапка.
От друга страна обаче напълно разбирам ентусиазма на човека – та той е член на нещото, което самò се възхвалява като политическа партия, доброволно нарекла се „Изправи се еди що си!“
Както се знае, за по-ефективно изправяне някои предпочитат „Виагра“, но щом Манолова и Ко са решили, че при тях ще стане с обикновени словесни призиви, няма лошо, да си вярват. Само да не ни карат и ние да им вярваме, както всъщност се мъчат.
Да, в тази партия не само Хаджигенов сънува розови сънища. Имам чувството, че всички там групово са слънчасали по партийна линия.
Другарката Мая Манолова например също е голям ентусиаст относно третия мандат, даже скрои пъклен план в цели три стъпки как мандатът да бъде отговорно реализиран. От партия „Изправи се без виагра“, разбира се. Както каза тя: „Време е за политическо лидерство“. И всички разбраха, че иска мандата, даже БСП го разбра и се противопостави, защото БСП също иска да се докопа до правото на третия. В средновековен смисъл, ако ме разбирате – в брачната нощ правото на първия принадлежи на феодала, после на съпруга, а чак след това на любовника-минизингер.
Много се смях на този Манолов план, граждани. То бива, бива негодност за фасулска работа като политиката, ама това минава всякакви граници.
Първата стъпка, предвидена от пчеличката Мая, е до петък, когато мандатът трябва да все пак да бъде връчен, да се проведат консултации между „партиите извън ГЕРБ и ДПС и да вземат решение на кой политически субект да бъде даден третия мандат“.
Това нещо намирисва на поне на три миризливи неща заедно. Първо, то е откровен призив за нарушаване на Конституцията, доколкото тя предвижда президентът – и само той – да вземе въпросното решение в съответствие със своите виждания или предпочитания. Да, дори не е длъжен да обяснява мотивите си защо дава мандата на този, а не на другия.
Втората воня, която се носи от първата стъпка на Мая, е свързана с въпроса – защо ГЕРБ и ДПС са изключени от бъдещата управленска компания, а БСП не е. Да не би случайно да съм пропуснал момента, когато БСП е доказала, че не е партия на статуквото, дори партия – създател на статуквото, некадърна, но корумпирана, партия, която по време на прехода колкото пъти дойде на власт, толкова пъти вкарва българската каруца в калната канавка. Но може и да са го доказали, пък аз съм го проспал. Или Манолова го е сънувала.
Дори не питам в този случай как десният борец за свобода и демокрация Христо Иванов ще седне на една маса да обсъжда с БСП общо правителство, независимо от пищималчето, с което ще поприкрият срамотиите си за пред публиката – дали ще го нарекат експертно, временно, кабинет на националното спасение или на костенурките нинджа. Не питам, защото Иванов сам каза, че няма проблем и е готов да участва в правителство заедно с БСП, стига само реформите да тръгнат.
Извинявайте, граждани, имам издадена една книга, която се нарича „Оксиморонният свят“ и тя е пълна с абсурдни истории, считам се за нещо като експерт по темата. Но такъв оксиморон – да поставиш БСП и реформи в едно изречение с положителна конотация помежду им – дори моят развинтен мозък не може да сътвори. Нищо, де, има се хора за всичко.
Втората стъпка за съставянето на общо правителство, предвидена от Мая Манолова е „да се уточнят приоритетите и сроковете, в които ще се вземат решения на административно ниво и в законодателен план“. Това означава парламентът отсега да каже на бъдещото правителство какво да прави, в какви срокове и по какви теми – действие, което също е противоконституционно, защото така Парламентът започва да управлява директно, тоест, превръща се в Конвент. Айде няма нужда! За какво е тогава цялата главоблъсканица за съставяне на кабинет, който да взима отговорни решения, често в кризисна среда и значи – експресни, само Мая може да обясни. Обаче пък за сметка на това тя не обяснява.
Третата предвидена от нея стъпка е „определяне на персонален състав на правителството, в което категорично не би трябвало да има партийни фигури“.
Ех, мъка! Ами откъде в тази страна ще се намерят толкова непартийни фигури, колкото им трябват, при това от сой, такива, които да са и водещи експерти в съответната сфера, за да не правят поне много бели, а дори евентуално да раздвижат българското блато с някоя и друга реформа?
В това отношение имам дръзко предложение, макар да знам, че няма да мине. Идеята не е особено оригинална, но сега е точното време да се лансира – да поканим отбор кадърни европейци за министри. Например за икономиката можем да дръпнем поляка Балцерович, за отбраната – датчанина Расмусен или някой друг бивш генерален секретар на НАТО, за вътрешните работи да вземем британката Джуди Денч, позната като М от филмите за Бонд. Хем по този начин и женската квота ще запълним.
Само, заклевам ви, за премиер да не каним Меркел. Това ще ми дойде в повече, особено след като я видях на крака при Путин в Москва да му прави ПР и как се хили доволно, сякаш той ѝ подарява не букет рози, а отговорен, добре платен пост в „Газпром“.
Изключително интересни обаче за мен бяха и някои твърде дълбокомислени умотворения, с които Мая опакова букета си от три стъпки. Как ви звучи например заклинанието, че за съставянето на правителство трябва да има „разговор и разбирателство между партиите“, а също – да се положат „максимални усилия“. На мен ми звучи като проява на пълно щастие поради внезапното изнамиране на топлата вода от нейна страна.
А какво ще кажете за това: „Хората искат някой да се заеме с неотложните теми, да преведе България през кризите, които ще дойдат“. Тук имам само две бележки – че кризите няма тепърва да дойдат, а вече са дошли, и че точно Мая и другите политически негодници около нея ни вкараха в тази каша, като казваха, че все някак ще се оправят, а сега пищят, че не могат да се оправят. Ами – да се оправят, аз повече акъл от този, който вече дадох, няма да им давам.
Най-забавно обаче звучи страстният призив, който Манолова отправи към българската политическа класа – или поне към онази част от нея, който сама се брои за „партии на промяната“: „Партийците да не мислят за своите интереси и да не правят тънки партийни сметки, а да помислят за народа!“
Ама да, бе, партийците тъкмо се чудеха какво ли трябва да правят и ето, че Мая ги светна. А те веднага подемат нейния призив, тутакси загърбват мене си и вместо това се замислят за народа, за обикновените хора, за техните дертове и грижи. Да, виждам ги вече как тръгват като апостоли по села и паланки да раздават пари от джоба си, да утешават вдовиците и сираците, да лекуват болните…..
Толкова политическа простотия, събрана само в едно изречение, признавам, отдавна не бях чувал.
А не отдавна бях пък виждал толкова политическа простотия, събрана само на едно място – върху снимката, която изобразява един уж български президент на Шипка, щастлив в ръцете на две същества от друг свят – една русофилска кикимора и една руска баба Яга. Дори не искам да споменавам имената им, за да не викам дявола в колибата си. Признавам обаче, че онзи в техните обятия веднага ми заприлича на Иванушка Глупакът. Само че преди да стане умен – и без никакви шансове да стане умен, докато се води по акъла на двете кляфки.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: ТЕРОРИЗМЪТ СПЕЧЕЛИ ГОЛЯМА ПОБЕДА СРЕЩУ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА, НО НЕ ОСТАВЯЙТЕ СЛАВИ ДА ДАВА АКЪЛ ЗА АФГАНИСТАН
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg
След 20 почти кръгли години битка, тероризмът, тоест, светът на Злото, простотията и склонността към диктатура от една страна, чиято опора е склонността към подчинение в човешките души от друга, спечели голяма победа срещу света на Доброто, демокрацията, свободата и човешките права.
Талибаните са в Кабул.
Афганистан е далече и за някои този факт не изглежда чак толкова страшен сам по себе си. Но е адски страшен, защото талибаните са в Кабул, след като близо 20 години там, уж за да променят нещата към по-добро, бяха разположени американски и натовски войници, лекари и администрация, хора от целия свободен свят. И нищо.
След всички жертви, след всички похарчени милиарди, след всички надежди, ако щете, че принципите на демокрацията ще надделеят в душите на местните и те ще стъпят на собствените си крака, за да се защитават и развиват – нищо.
„Дадохме им всякаква възможност да определят своето бъдеще. Не можахме да им дадем воля да се борят за това бъдеще“ – съвсем правилно констатира американският президент Джо Байдън по повод изтеглянето от Афганистан.
И е прав. 300-хилядната афганистанска армия, въоръжена и обучавана от най-добрите световни инструктори, дори не си мръдна пръста, за да се противопостави на няколко колони раздрънкани автомобили, пълни с безразборно накачени по тях бандити, дрогирани с макови производни и опростена докрай религия, стиснали в ръка любимия на всички терористи по всички земни кълбета руски автомат „Калашников“ в ръка.
Тези типове сега ще управляват в Кабул и ние, както и самите афганистанци, отдавна знаем какво може да се очаква от това – пълно забулване на жените, забрана на телевизия и интернет, задължителна молитва по пет пъти на ден, вместо задължително образование, пребиване с камъни на прелюбодейците и всеки друг неприятен или неудобен, унищожени паметници на световното културно наследство, както и останалите гадости, които вече сме виждали в талибанско изпълнение.
По този повод съществува въпрос. Много голям и съдържателен въпрос. Кому к..а търсеха там войниците на демокрацията цели 20 години?
Пак Байдън сега изведнъж призна, че „мисията е била да се заловят тези, които са виновни за атентатите на 11 септември 2001 и да не се позволи използването на Афганистан като база за нови нападения“. „Изграждането на обединена централизирана демокрация не е било цел“ – добави той.
Така ли? А кой, по дяволите, тръгна да я изгражда – извънземните?
Естествено, че мисията започна като удар срещу едно от световните терористични гнезда. И това беше правилно. Така и трябваше да си остане обаче.
Защото има нещо, което е не просто логично, а е категорично доказано както от опита на американците във Виетнам, така и от опита на руснаците в същия този Афганистан – срещу партизанска война и терористични клетки не можеш да се биеш и да победиш с редовна армия, колкото тя да е голяма и технологично напреднала. Не можеш, бе, не става – и затова няма смисъл.
Такава война се води със средства, които са същите или поне много подобни на онези, които противникът използва. В нашия случай – с малки отряди от специални части, които нанасят точни и ефективни удари в съответните болезнени за противника места. Те може на моменти да имат някаква подкрепа от въздуха, но нищо повече не е нужно.
Другото изключително важно нещо в подобна битка е да спечелиш информационното пространство, да работиш именно „за душите“ на хората. Това може да се прави отстрани и отдалече, то не струва скъпо и не е изобщо опасно, защото няма нужда да изпращаш в чревото адово всякакви специалисти, а накрая да ги изтеглиш, като оставиш не само у тях, а и у целия свят, горчивото усещане за провал на демокрацията.
Не знам за вас, но на мен ми се повръща от представата как празнуват сега в Москва и Пекин. И как съответните специалисти там вече подробно изучават случилото се, за да го използват при необходимост. А още повече ми се повръща, като чувам как руската пропаганда се смее ехидно?
Демократичният свят трябва да извлече много важни уроци от случилото се в Афганистан и то веднага.
Първо, трябва да се сетим, че победата на талибаните скоро ще бъде последвана от нова силна вълна терористични атаки срещу свободния свят и да вземем мерки. Какви мерки ли? Ами например – да забравим мно-о-о-о-го демократичния принцип, че терористите също са хора и имат права. Това не е вярно. Те са животни, които искат да разрушат нашата цивилизация, да избият колкото може повече от нас, а на останалите да наложат собствените си дивашки закони и представи за света.
Второ, трябва изключително силно, ако не и напълно, да ограничим достъпа до нашия свят на хора от страни като Афганистан и прочие.
Трето, като цяло свободният свят трябва малко да се оттегли от пряката и дългосрочна намеса в световните дела. Това означава, че, без да се капсулира напълно, трябва да се позатвори в себе си и да се позанимае със собственото си развитие и собствената си устойчивост.
В това отношение имаме всъщност прекрасния пример на Израел, който десетилетия наред успява не просто да оцелее в една изцяло враждебна среда, но и да процъфтява. В известен смисъл картинката е проста за обяснение. Какво правят израелците? Занимават се със себе си, строят, мислят и печелят, но когато бъдат предизвикани по какъвто и да било начин, на секундата нанасят тежък обратен удар – било с ракети, било с изтребители, било с дългата ръка на „Мосад“.
Това се нарича самозащита – и демокрацията има страхотна нужда да научи своите уроци по самозащита. Ние прекалено много свалихме гарда и се разголихме до степен всеки да се чувства готов да ни удари, защото знае, че много трудно ще му отвърнем, ако изобщо го направим. Май прекалено се доверихме на човешката природа и решихме, че щом вкусят само малко парченце от свободата, хората ще отхвърлят оковите и ще станат братя.
Ами да бъдем реалисти – няма такова нещо, хората, дошли от къде ли не специално в Европа, гледат себе си и ако могат да измъкнат от нас нещо, добре. За целта разиграват дори сценки и измислят различни форми на изнудване, а стигат и до там да поставят условия, например – в не знам си коя детска градина да не се готви свинско, защото това противоречи на религиозните права на мюсюлманските деца.
Да, а в същото време тези хора изобщо не се интересуват от нашата демокрация, на тях не им пука за нея, те си живеят според собствените правила, не спазват нашите закони, пред идеята да работят предпочитат идеята да си почиват и да се забавляват, докато ние ги храним и, бъдете сигурни, вечер под юргана ни се надсмиват за тази простотия. Не е теория, нали, виждаме всичко това с очите си в съответните квартали в Брюксел, Париж, Лондон, навсякъде.
Не, не казвам да се мразят „другите“ – освен, разбира се, онези, които мразят нас и искат да ни унищожат – но трябва да се научим да се пазим. Да пазим включително онези права и свободи, които сме постигнали с толкова кръв и пот.
Не бива да забравяме примера на Чърчил, който години наред настояваше Британия да се подготви за опасността от Хитлер, но никой не му обръщаше внимание. А накрая все пак се оказа, че именно той е призван да спаси демокрацията. Не бива да забравяме също примера на Тачър и Рейгън, които се противопоставиха решително на комунистическата зараза.
Така се защитава демокрацията – а не с призиви към мигрантите да дойдат в Германия, като за целта прегазят половин Източна Европа. И не с вайкане – ама сега какво ще правим с правата на горките терористи, отвлечени от гадните американци, затворени и разпитвани в базата „Гуантанамо“.
Колкото до връзката на България със случилото се в Афганистан, ще напомня, че въпросът изобщо не е само за мигрантите, които евентуално ще се появят на нашата граница, а е много по-дълбок и същностен. Всъщност всичко, казано дотук, се отнася и за нас, ние сме част от свободния свят и не можем да пренебрегваме своите задължения по неговата защита.
Само – моля, не оставяйте Слави Трифонов да става основен говорител и да дава акъл какво трябва и какво не трябва да правят българското правителство и българското общество по темата Афганистан, както се опитва. Нали вече видяхме, че този човек, дори когато има запасани чифт пищови отпред, отзад лъщи като току-що калайдисана тава, защото гъзът на мисълта му е напълно гол.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: ВОЙНАТА НА ТАРАЛЕЖИТЕ ИЛИ ЗАЩО СМЕ В ТРАПА, КОЙТО САМИ ИЗКОПАХМЕ
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-voynata-na-taralezhite-ili-zashto-sme-v-trapa-koyto-sami-si-izkopahme
Разни таралежи се таралежат по телевизорите. От време на време гледам по малко – по много не е здравословно, така че лекарите са ми забранили – и ту се смея, ту плача.
Първо, смея се на таралежите, защото ги виждам колко са смешни.
Единият, дето Слави го гласи за държавен вожд на каишка, бил учил в не знам си кой престижен австрийски университет. Абе, всъщност – не точно бил учил, а бил ходил там като стипендиант да чете в местната библиотека подходяща литература за дипломната си работа.
Ами с това по принцип не се фукаш особено, бе, г-н небъдещ премиер. На жена ми като докторант ѝ предлагаха стипендия за 6 месеца в Холандия мисля, ама тя отказа. Будала, трябваше да отиде и после да твърди, че е завършила в Амстердам.
Другият, бях изненадан да чуя, говори за себе си в царско множествено число: Той има доверието на Вожда, Той няма да предаде четата, Той е от не знам си къв храбър род и други подобни. Освен това изпада в особено подозрителен възторг винаги, когато спомене себе си, своите минали и бъдещи чутовни дела.
Сигурно мнозина не помнят, но така преди 25 години говореше един политически клоун, наречен Жорж Ганчев. Не искам да му местя кокалите, но тогава човекът беше използван от кукловодите, за да разсейва народната мисъл в правилната за кукловодите посока. Сега каква е целта на занятието с този, не е още съвсем ясно.
Той щял да става вътрешен министър, правосъден министър и какъв ли не още. Ами да става, поводите за кодош в тази страна никога не трябва да свършват, щото иначе ще вземем като общество да се развием в някоя правилна посока, а тогава кукловодите какво ще правят, гопрките. Не, че опасността от това е прекалено голяма, де, но такава винаги съществува в една страна, пълна с дървени глави – никога не знаеш някой Вуте с какво може да те изненада.
Смешен е също и онзи таралеж, дето, кой знае защо, му викат Тошко. Той говори така, сякаш знае всичко, а за онова, което не знае – никой няма право да го пита. И също за онова, за което не иска да бъде питан. Всъщност, като се погледнат нещата по-отблизо, човек разбира, че никой няма право да пита Тошко за каквото и да било, освен за онова, което той благоволява да иска да каже. И което казва, дори без да е питан.
Много умно, много демократично, много диалогично, много принципно и много политически издържано е това поведение, направо в най-добрите български традиции. Ашколсун, машалла, аферим, бе, чоджум! /Така де, да дадем и ний доказателство, че чужди езици назнайваме, щом шоумените подбират господа министърите по езиците им, могат и нас да подберат за висока държавна служба./
Но да се върнем на Тошко. Като го гледам как се държи и като го слушам как говори, мислех, че е голям началник, а той бил просто зам.-шеф на партията със смешното име „Има такъв народ“. А представяте ли си какъв гръмовержец е шефът му?
Ама сигурно си го представяте. Той по телевизора не се явява, щото така му се иска, обаче от време на време пуска по някоя смешка във Фейсбуката. Последно например каза, че всички останали партии са предатели, защото най-вероломно не искат да правят онова, което той каже.
Не знам как на нормален човек, особено такъв, който напира да се занимава с политика в дадена демократична страна, му хрумва да се държи по този начин, но съм сигурен, че човекът не е изкарал дори кратък курс по политология, но може би е намерил на тавана трудовете на Ленин и Сталин, та от тях да е възприел принципа, че той самият винаги има право, а останалите да го духат, дори ако има опасност да го издухат.
Като говоря за смешни таралежи обаче, не трябва да пропускам онези, които вече цял месец гледат в устата и чинно чакат какво гореописаните ще съчинят и ще им предложат. Нещо повече – гънат се около тях и подвикват: ами помислете и за нас, не ни оставяйте, не клатете лодката, ако искате да ви помогнем да я тикате и други подобни.
Направо ми се къса сърцето за тях. Разумните хора отдавна, още от първия опит през април, а други още от началото на протестите през миналата година, отчетоха, че с тези хора работата няма да стане, защото, независимо, че са събрани в тъй наречените „партии на промяната“, те не могат да променят нищо, дори себе си. Имам предвид – не могат да променят навиците си да говорят политически глупости с такъв апломб и блясък в очите, сякаш не говорят политически глупости; да се бият с книжни тигри, докато книжните тигри ги победят; да фантазират вихрено, дори когато реалността ги удря през пръстите. Просто не знаят как се прави това.
Така че като видя Манолова, Дончева, Хаджигенов, Иванов и другите да се вайкат по телевизора заради пълното политическо пренебрежение, което демонстрират към тях не само Слави, а и неговите гавази, ми става смешно.
Съжалявам да го кажа, но така ми идва отвътре. Не, всъщност излъгах – не съжалявам!
Тази страна напълно заслужава себе си. Тези политици са такива, каквито „народът“ е излъчил изсред себе си и е пратил на жълтите павета да го представляват. Те са точно такива, каквито хората са ги избрали и могат точно толкова, колкото избирателите им очакват от тях.
Майната им!
А няколко думи за БСП и нейното участие във войната на таралежите за това кой повече глупости ще надрънка няма ли да има – ще попита някой. Ами да, ще има. БСП, оказа се, е еманацията на цялата българска политика, квинтесенцията на всичко, което се случва в България напоследък, мръсната пяна, която избива отново на повърхността, щом пуснеш вентилатора в кенефа.
Слави отговорно, пред френски вестник, заяви неотдавна, че неговите идоли в политиката са Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. В самия връх се е прицелил, няма що, за малко даже да го заобичам като брат, защото и аз мисля, че тази двоица трябва да търсим за пример.
Но не, оказва се, че Слави само се докарва пред някаква хипотетична публика като мен – иначе нямаше с охота да се сговаря за сътрудничество с БСП и да приема като свои нам си колко от техните политики. Рейгън и Тачър никога не биха си плюли на суратя, като се сговорят с комунистите, обратно, те направиха всичко възможно да ги притиснат в ъгъла и да ги изчегъртат от световната политика. Това не става като се прегръщаш с тях.
За пчеличката Мая и Поразяващата уста Дончева подобна прегръдка е по-разбираема, все пак, били са сред вождовете на тази партия и не се срамуват от това. Какво да кажем обаче за готовността на „десни“ хора като министър Христо и генерал Наско да седнат на една трапеза с комунистите? Ами по-добре нищо да не казваме, а? Защото ако кажем каквото и да било, ще ги обидим, а така ще обидим и себе си, хората, които ги избират и им възлагат надежди.
И накрая, но, както гласи клишето – не на последно място – смешни са ми таралежите, дето по разни телевизии задават развълнувани въпроси на всички дотук споменати.
Да, знам какво е нивото на журналистиката в милата ни Рòдина, знам че тук всеки, който се покаже веднъж по телевизора става звезда, а онзи, който се показва всеки ден, е цяло съзвездие. Но изглежда съм непоправим оптимист – всеки път, щом погледна екрана, очаквам да чуя умен въпрос, да видя достойно поведение, да попадна на поне един читав човек, който е изучил занаята от нулата, знае как се правят нещата и му стиска да ги направи.
Не би. Онова, което виждам, ме хвърля в потрес. Разни кифли, дето изобщо не знаят за какво става дума, стоят пред микрофона, само за да може Тошко Африкански да си упражнява иронията и да изглежда велик на техния фон – нищо, че те имат джуки и цици, а той няма.
Други пък, защото така са ги учили и толкова могат, се надпреварват да подават реплики на новото политическо началство, за да може то спокойно да разясни на електората великите си идеи за това как великите му идеи ще станат достояние на всички, веднага щом великите идеи се зародят в главата на новото политическо началство.
Но най-лоша е третата категория таралежи в журналистиката – онези, които знаят правилните въпроси, но не ги задават. Има и такива, малко са, но ги има.
Както казах, всички тези ме разсмиват неистово всеки път, щом ги погледна. Лошото е друго – че същите тези ме и разплакват неистово.
И то по същите причини, поради които ме разсмиват.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: ОТИВАМЕ В ПЪКЛОТО, А ВСИЧКИ СИ ТРАЯТ ЗА КОЛЕКТИВНАТА ВИНА НА ТЪЙ НАРЕЧЕНИЯ „НАРОД“
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-otivame-v-pakloto-a-vsichki-si-trayat-za-kolektivnata-vina-na-tay-narecheniya-narod
Не мога да разбера защо в България се обсъжда текущата политика, сякаш става дума за нещо истинско, нещо сериозно, нещо нормално. Защо никой не излезе да каже, че кралят е гол, че шутът е тъп, че придворните са идиоти, а слугите са некадърни и крадливи.
Какво имам предвид ли? Ами да започнем оттам, че самото съществуване на „партия“ „Има такъв народ“ е доказателство, че такъв народ няма.
Това беше първият вариант за името на този нов „политически проект“ и съдът трябваше да остави нещата така, а не да иска смяна на името. Тогава може би „народът“ все пак щеше да усети, че го пускат по пързалката на сарказма и нямаше да подкрепи този последен писък на политическата мода в и без това обруления от популизъм и некадърност български обществен живот.
Не, наистина няма такъв народ по света, който да подкрепи такава „партия“ – просто защото тя не съществува фактически, а само виртуално. И защото да си политически „лидер“ не означава да се криеш по кьошетата, а да излезеш отпред и да водиш.
Защо всички някак си траят и не коментират колективната вина на тъй наречения „народ“ за ситуацията, в която сме накиснати. И не говоря само за политическата ситуация, макар че тя най-лесно се вижда на повърхността, говоря за ситуацията във всички сфери – като започнеш от образованието, което произвежда около 50 на сто функционално неграмотни с дипломи, та стигнеш до „бизнеса“, който предпочита да се придържа най-вече към печалбите от държавни поръчки и европейски фондове, а не толкова от прилагане на принципите на капитализма и свободния пазар.
Голямата част от този „народ“ през последните повече от 30 години, вместо заедно със свободата да вдиша демократичните и пазарните механизми и да тръгне да се развива, както правят хората в Полша например, постоянно избира разни политически мошеници да го управляват – като започнеш с комунистите, минеш през царя и царедворците, продължиш през отровната тройна комбинация на вече споменатите с ДПС, през дивия популизъм на борисовото „аз съм прост и вий сте прости, затова така добре се разбираме“, та стигнеш до сегашния учиндолски хибрид от наглост, простотия, празнодумство и хвалипръцковщина, представян за по-благозвучно като партия на промяната.
Някак не ми се струва редно да избираш през годините всичко това, да повтаряш грешна преценка след грешна преценка, да се вкарваш сам все по-дълбоко в кашата на абсурда и после да се хвалиш, че си „народ“.
„Не сме народ, не сме народ, а мърша!“ – както прозорливо писа дядо Славейков още през 1875.
Е, някои казват, че срещу народ не се говори, даже някой от големите български писатели – Радичков ли, Емилиян Станев ли беше – го написа. Народът бил винаги прав, та затова трябва да му мълчим. Съжалявам, гълъбчета, но е време „простият народ“ да чуе умните сред него какво говорят, иначе всички отиваме в пъклото и един ден ще се събудим преродени на дъното на консерва копърка.
Засега – толкоз за народа. А сега малко и за неговите „лидери“.
Слави Трифонов може да се прави на умен, но не е – в политически смисъл на думата. Имам само един простичък въпрос към него – как, щом не е нито депутат, нито премиер, нито президент, нито заема какъвто и да било друг държавен пост, освен лидер на някаква хипотетична партия, съставена очевидно само от него и Тошко Африкански, ще контролира хората си във властта и ще прокарва реформаторската политика, която твърди, че иска да прокарва.
Как? В Полша Качински се опита, но видя, че съвсем отстрани не става и се записа вицепремиер. Така хем стои на втори план, хем контролира всичко. А нашият български юнак не е по-голям политик от Качински, та да се надява, че ще успее в тази тънка материя.
Какво ще стане например, ако някой министър откаже да слуша божествения глас свише и започне да прави каквото си е наумил или каквото му диктуват негови собствени кукловоди, Слави какво – ще го извика на приятелски разговор в телевизионното студио и с думи прости ще му обърне погледа в правилната посока, ще го вкара в правия път, така ли? Или ще му прати мутри да го пребият с бухалки и да го изхвърлят от министерското кресло?
А какво ще стане, ако самият премиер изведнъж схване, че реалната власт в държавата всъщност е в неговите собствени ръце и никакъв задкулисен партиен лидер не може да му каже „копче“, тоест, ако се еманципира от своя политически създател?
Подозирам, че точно затова Слави си избира всички премиери по един и същи модел – хора като Луната, които нямат собствена светлина, а светят с отразена. И най-вероятно – такива, които, пак като Луната, имат тъмна страна. Тя е ключът към тяхната зависимост, защото лесно може да бъде осветена.
С други думи, Слави предлага на българското общество да го управляват пудели. Как изобщо от уж най-интелигентната дясна формация „Да, България“ биха могли да се съгласят някаква напълно одиозна фигура да върши предстоящите велики реформи в страната, за които те самите вопият, не е ясно. Аз не бих го приел, но – хора разни. А и се знае, че близостта на властта, застанала току пред очите ти, рязко променя нормалната човешка психика и мислене.
Но нека кажем и няколко по-конкретни думи за фигурата на бъдещия премиер, който ИТН официално предложи. Честно, не ми стига умът да си представя как, ако искаш да се занимаваш с политика, отиваш на кастинг в шоу, което съчетава опитите за хумор с чалгата и женските прелести. И ще седнеш сериозно да обсъждаш възгледите си с телевизионен водещ, който обещава да те вкара в политиката. Ами ти да не си балерина или плеймейтка с джуки, бе, г-н бъдещ политик?
Как става тази работа, къде е личната визия на истинския политик, къде е дългият път от политическите низини до политическите върхове, през който трупаш опит, къде е времето да изградиш солидна политическа биография и да „продадеш“ политическото си лице, така че да стане разпознаваемо в обществото.
Не, в нашия случай всичко е обърнато с краката нагоре. И после е обърнато още веднъж, пак с краката нагоре.
Така просто не се прави, това е като някаква детска градина, в която госпожата те изпитва дали знаеш технологията за пишкане на гърне – как би го направил, ако ти махнат памперса.
Освен това бях силно изненадан да разбира, че бъдещият ни премиер е женен за „поетеса“, както е представена навсякъде съпругата му. И тъй като все пак малко разбирам от тази странна и красива материя, порових да прочета нейни стихове.
Извинете, но човек, който римува „съвпадение“ със „спасение“ и „потвърждение“, не е поет. И също „любов“ с „покров“. А и каквото друго да вземеш като пример от тези девичи поетични опити, доказва все същото – че тези „стихове“, макар да не са чалга, защото поне съдържанието им не е просташко и агресивно, все пак са псевдо поезия и покойният Любо Левчев или много се е объркал, когато им е дал висока оценка, или е имал друга причина да го направи. Не знам каква, но и едва ли точно това има значение.
Има значение обаче друго – евентуалният бъдещ премиер Пламен Николов явно харесва псевдо поезията на жена си, след като дори с ентусиазъм я превежда на английски. А да не можеш да различиш истинско стихотворение от сурогатно, поне от моя гледна точка, е огромен кусур за всеки интелигентен човек. Или за всеки премиер, който не е изцяло технократ, а публично твърди, че се е докоснал до духовността.
Всичко, казано дотук, а и още много, натрупано в кашата на последните динамични политически дни, ме води към мисълта, че, меко казано, нищо добро не ни очаква в близък и средносрочен план. Голяма изненада, няма що – след като същия извод повтарям в почти всеки текст от лятото на миналата година.
Докога ли? И защо ли?
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
Блогът на Пламен Асенов 