НЯМА ТАКАВА ДЪРЖАВА, НО И ТАКЪВ МАГАРЕШКИ НАРОД СЪЩО НЯМА
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/de-profundis-nyama-takava-darzhava-no-i-takav-magareshki-narod-sashto-nyama
Първо затворихме всичко, без да знаем нищо. После отворихме всичко, пак без да знаем нищо.
Точно на границата между двете, професор Мутафчийски, който отначало беше Страхотен генерал, неочаквано ни заплаши, че яко ще измираме. И оттам нататък вече изобщо не ни беше Страхотен генерал, щото говореше думи страшни и хората предпочитаха да сменят канала – а така идеята за близко медийно общуване между власт и народ не се реализира пълноценно.
Да, ама дали защото не го слушахме изобщо или защото ние, българите, винаги сме били смело племе, не се уплашихме реално от думите на Мутафчийски, само на ужким.
Вместо това смело хукнахме по стадиони и чалготеки да се натискаме, целуваме и бодем един друг като луди крави; цяло лято самоотвержено спасявахме туристическия сезон от Варна до Пукет и от Тасос до Акапулко; през есента пък с въздишка на облекчение си пратихме децата на училище – писна ни от тях през ваканцията, нека сега учителите се помъчат малко.
Учителите почти веднага започнаха да се мъчат, но не толкова с децата, колкото с вируса, а после и вкупом взеха да измират от мъка. Ама кой ти гледа учителите, от тях имаме досадно много. Важното е животът да върви и децата ни да получават всеки ден поне малко от онзи добър, пълноценен социален контакт, който в къщи не могат да получат, дори да са отличници. Щото мама и татко са много заети, нали така.
През това време нещата като цяло започнаха чувствително да се променят към по-лошо, но властта беше категорична – повече няма да затваряме нищо, кой болен – болен, кой умрял – умрял.
След което всичко стана още по-зле, в Чехия започнаха да измират яко и да затварят дори бирариите, но това си е за сметка на чехите, тук нашата власт мъжествено удържа на думата си. Така че нещата всеки ден се сгомнясваха все повече, обаче ние, българите, продължихме да се радваме на пълната си свобода.
Тази свобода затвърди у някои хора и преди това съществуващата у тях увереност, че вирус няма, че той е плод на огромна световна конспирация и е достатъчен само малко натиск върху правителството, за да се потвърди цялата работа. Така, де, дори в това има определена логика – щом няма мерки, значи няма и вирус.
Което обаче не значи, че когато има мерки – има вирус.
Добре, но ще се обадя да видя дали ще потвърдят въпросната логика онези мои приятели, които, интубирани, берат душа в болниците.
Както сочи социологията, цели 20 на сто от българите все пак заемат тази позиция на безкраен идиотизъм. Аз мислех, че са повече, но те били сравнително малко. Нищо, де, към тях има и още не знам си колко процента, които се вписват в категорията „краен идиотизъм“, защото продължават да смятат, че Ковид е „леко грипче“, което се разкарва с три неща – здрави мускули, топъл чай и доцент Мангъров.
Под секрет, граждани, тая гнила ябълка Мангъров ми развали положителното мнение за доцентурата в България. А в момента из медиите се мяркат и някои професори, които са на път да ми развалят мнението за професурата.
Така или иначе, думите от пролетта на професор Мутафчийски през есента се потвърдиха и наистина започнахме да измираме яко. Някои в болниците, други – направо на стълбите на болниците, а трети, онези, които не вярват на здравната система, а на лекото грипче – направо в къщи.
И ето, че дойде момент, когато точно онези смелчаци от гореописаните две категории – безкрайните идиоти и крайните идиоти, започнаха да викат. Не, те още не са се уплашили докрай, ама вече викат гръмогласно.
Първото, което викат е – правителството не направи нищо цяло лято, за да ни спаси от вируса. Той не, че съществува, де, и не, че е чак толкова опасен, ама все пак – виждаме какво става, хора измират….. Второ, викат – докторите са некадърни да ни лекуват, не си гледат работата, а само пищят за пари и щипят сестрите. Трето, викат, няма лекарства по аптеките – отиде човек да си вземе още една опаковка „Азитромицин“ за всеки случай, но там вдигат рамене. Ами така е, нали някои фирми, близки до властта, изнасят лекарствата, а и самите болници се презапасяват с тях. Знам го от сигурно място, бе, един доктор ми каза. Или гледах един доктор по телевизията, не помня вече…..
Не, наистина няма такава държава. Почти ме е яд, че съдът не узакони това име на партията на Слави Трифонов.
Но и такъв магарешки народ също няма – ни се води, ни се кара, каквото и да му кажеш, той винаги е на контра, винаги знае повече от най-големите специалисти, нищо, че средната му грамотност е колкото на вечно пиян подофицер. Винаги говори гръмогласно и раздава акъл, нищо, че задникът му през цялото време е гол. А когато трябва да направи нещо умно за себе си, не може, защото вече е сътворил маса глупости. Не, наистина няма такъв народ!
Сега под прицела на всенародното българско черешово топче са новите ограничителни мерки, които лекари и специалисти предлагат, с цел поне малко да се овладеят наистина твърде тревожните тенденции за заразяване и смъртност в България.
Откъде знам, че са наистина твърде тревожни ли, като не съм специалист? Ами просто умея да събера две и две. Или да ги умножа. Сутрин чета сводката за новите заразени и умножавам броя им по 6. До вчера бяха по 5, но от днес са по 6. Така че ако официалната статистика казва 2 000 новозаразени, аз ги пиша в тефтера 12 000.
И, не, цифрите не са произволни – умножавам по броят на личните ми познати, които са очевидно болни от Ковид, но по различни причини не си правят ПСР тест. Те поне всичките си стоят в къщи изолирани, знам го със сигурност. За вашите познати не знам обаче…..
В същото време виждам, че някои хора не просто дълбоко в себе си, а и съвсем публично искат поне по тези зловещи показатели да реализираме националната си мечта – да бъдем първи в света. В това също има някаква логика. Извратена логика, но я има – като не можем да сме първи в каквото искаме, например по средна заплата в Европа, искаме да сме първи в каквото можем.
Бизнесът веднага поиска сериозни компенсации заради новите мерки, които още не са влезли в сила, но се питам – защо един собственик на ресторант ще получи компенсация от моите пари, а аз като писател и журналист няма да получа от неговите?
И също се питам защо просветното министерство държи на ината си за присъствено обучение, след като учителите масово са болни, а редуването на пети клас със седми носи само хаос, нито помага на учебния процес, нито спира заразяването.
Да не би чиновниците да са гузни и да опитват да компенсират факта, че през пролетта изобщо не бяха в час и учителите сами, без техните ценни указания, на бърза ръка организираха дистанционното обучение. С което доказаха всеизвестното – че това министерство е практически излишно.
Аз лично смятам предлаганите сега мерки за адекватни, колкото и тежки да са те. Особено подкрепям затварянето на училищата, стадиони, барове и молове. Обструкции срещу тях има и ще има от всички страни, включително от уличните говеда, които ходят с парцали вместо маски и гордо стърчащ нос, от който капе в супата им.
Но силно се надявам правителството този път да прояви разум, да не се уплаши от глухото мърморене на крайните и безкрайните идиоти. И че новите мерки срещу вируса няма да отключат стари простотии, свързани с реализацията им.
А на онези умници, които са готови заради тази позиция да ме похулят като „страхливец“, ще кажа – не сте познали, гълъбчета, аз изкарах вируса и вече имам антитела. Вие трябва да му мислите.
Но очевидно – не му!
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: ДА НЕ ТЕ СТИСНЕ ТОЛЕРАНТЕН БЪЛГАРИН ЗА ГУШАТА
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-da-ne-te-stisne-toleranten-balgarin-za-gushata
Потресен съм, възмутен съм, огорчен съм.
Чувствам се дълбоко унизен заради онова, което уж моите уж съграждани от бургаското село Равнец причиниха на една жена. На един човек. На някой, който добросъвестно се труди в болницата и помага колкото може – ако не пряко за лечението на хора от ужасния вирус, то поне да не се разпространява той безумно и безконтролно.
Защото е имала контакт с вируса, жителите на Равнец не пускат тази жена, съселянка, с която вероятно са израснали заедно, да си влезе в къщата и да си почине от своите трудове. Може да донесе при нас заразата, видите ли, и да ни изтреби до крак. Може да затрие ценната ни семка. Може…..
Ама вашите деца и внуци като си идват без маски от трижди заразната София, за да им напълните торбите с луканки и вино, тях ги пускате в селото, с тях се целувате и от тях се заразявате спокойно, нали?
А представете си, че професор Мутафчийски, който постоянно се среща с болестта, беше от село Равнец – и него ли нямаше да пуснете, бе, главоноги такива?
При това смелите жители на селото не смеят да пратят делегация, която да се изправи пред жената и в очите да ѝ каже какво може и какво не може тя да прави в собственото си село и в собствената си къща според тях. Не, те просто оказват психологически натиск върху дъщеря, внуци и прочие. Нали знаете как става това, особено на село – един подхвърля едно през оградата, друг друго в магазина, трети мърмори под мустак многозначително, четвърти просто те гледа дълго и втренчено…..
Колективно престъпление, без капка лична вина. Това е гениално изобретение, защото после всички с чиста съвест твърдят – нищо такова не се е случило, никой никакъв натиск върху никого не е оказвал, няма виновни за нищо, ръцете ни са измити. Мно-о-о-о-го хитро измислено, вероятно от чумните векове пренесено – тя народната памет нали помни.
Да, помни – как се прави престъпление помни, как се прави добро обаче май вече е забравила. Отврат!
Казвам „престъпление“, защото да не допуснеш един човек до собствения му дом, си е точно това. Правеха го нацистите, правеха го и комунистите. В този случай прокуратурата би трябвало веднага да се самосезира. А ако не го стори, областният управител на Бургас трябва да я сезира.
Вместо това виждаме властта да предприема сиромахомилски мерки – веднага дава на прогонената от къщата си жена общинско жилище в Бургас. Звучи добре по телевизора, може да донесе политически дивиденти, но това всъщност е замазване на истинския проблем.
Още по-добре би звучало, ако властта спешно се намеси и възстанови реда и законността в село Равнец. И да припомни на неговите жители, че самоуправството, разпореждането с чужда собственост и общественият заговор за линч срещу някого – защото прогонването на жената е буквално форма на линч – са тежко наказуеми деяния.
А ако пък изсред вас, граждани, някой оттук нататък дори само ми намекне, че българинът е толерантен човек, ще го бия, честно.
И не се плаша от обобщението, че българинът е абсолютно нетолерантен, защото не само делата на моралните котви, обитаващи село Равнец, го доказва.
Искате ли да видите цифровото измерение на това колко всъщност ние, българите, сме нетолерантни, затънали в предразсъдъци и непоносимост към другите. Погледнете проучване на „Алфа рисърч“, според което 83.8 на сто от българите не са съгласни България да подкрепи Македония за членство в Европейския съюз. Освен ако…..
Освен ако македонците вкупом не се покаят и признаят, че винаги са били българи, ама от известно време насам се пишат македонци поради инат. Или поради невежество. Или защото са ги излъгали. И трябва да признаят също, че тъй нареченият „македонски“ език си е чист български, макар вече замърсен и напълно неразбираем за нас. В действителност македонският е измислен лично от другаря Сталин, който, както пее песента, е корифей в езикознанието. Пък и самата идея за македонска независимост е пъклен замисъл на същия Сталин. Той прави Македония автономна и я включва в Югославия, за да отмъсти по този начин на окупираната от самия него България…..
Глупости на търкалета и краставици на колелета.
Обаче 83.8 на сто от българите вярват в това и подкрепят идеята да налагаме на другите какви да бъдат, какви да се чувстват, какво да говорят и какво да мислят. И още – подкрепят идеята да мерим историята само с нашия аршин, без да се интересуваме не дори от мнението на другите, а от обективната истина.
Е, добре, де, донякъде е разбираемо – това е моделът, в който българското общество на практика съществува от много време и ние сме го възприели като правилен. Но все пак – над 80 на сто население отказва да мисли със собствената си глава, а се поддава на най-жалките и манипулативни внушения на пропагандата.
Вярно, че въпросът е сложен, нещата по темата Македония не са еднозначни – но ако човек не разполага с достатъчно информация по даден въпрос, редно е да каже „не знам“, „не мога да преценя“ и да се отдръпне. Да остави знаещите и мислещите да оформят политиката. Но не, виждаме точно обратното – българите с готовност се произнасят по въпрос, по който не са сведущи и то в полза на нетолерантността. А управляващите доволно потриват ръце, както пред самите себе си, така и пред Брюксел ,те вече имат силен аргумент, с който да кажат „не“ на македонското членство в ЕС– мнението на значително мнозинство от хората в България.
Не, това не е мнението на хората, това е мнението на тълпата. Онази същата тълпа, която вилнее и се разпорежда в село Равнец, Бургаско, само дето в случая тя се произнася не по селски, а по международни въпроси.
Мнението на тълпата, както още в края на 19 век пише Ибсен, е най-големият враг на напредъка. Казва го героят му доктор Щокман от пиесата „Враг на народа”: „Най-опасният враг на истината и свободата е мнозинството. Мнозинството никога не е право. Това е общоприета лъжа, против която е длъжен да се възправи всеки свободен и разумен човек. Кой съставлява мнозинството във всяка страна – просветените или глупаците? Глупаците са страшното мнозинство по целия свят. Но справедливо ли е, дявол да го вземе, глупаците да управляват просветените?”
Не, обаче го правят.
Но не е въпрос само на просвещение, а и на човешки морал, на елементарна проява на съпричастност, на придържане, ако щете, към най-простия библейски принцип – не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб.
Обаче ако според някой дадените дотук примери за българската нетолерантност не стигат, ще го призова да се върне към тъй наречения „възродителен процес“ в самата България. Тогава, под мъдрото ръководство на БКП, с мълчаливото уж несъгласие на КПСС и уж неучастие на КГБ, българският народ – или, хайде, голяма част от него, например 83.8 процента – се хвърлиха да сменят имената, вярата езика и традициите на нашите сънародници турци. А после да ги прогонят масово в Турция.
Ама българският народ не знаеше нищо и не участваше – казват невинните от село Равнец, Бургаско. Айде, бе. Народът знаеше и част от него пари направи.
„Народът“ купуваше апартаменти за по 1000 лева от притиснатите до стената турци. Или автомобили за стотачка, мебели за без пари. На заминаващите се продаваха лекарства и транспорт до границата баснословни цени. Фотоателиетата вдигнаха цените на снимките за паспорт. А достойните български медии се надпреварваха предано да обслужват и пишат в тази срамна страница от историята не само на комунистическия режим, а и на целия български народ.
И капакът, поне за мен, беше една история на границата, разказана ми участниците в нея, приятели турци, прогонени от режима и българската народна любов. Стигат те двамата с двете деца – на 1 и на 3 години – до бариерата и граничарят казва, че според последното разпореждане могат да минат отвъд, но само с по един куфар или сак всеки. Те на бърза ръка слагат най-нужното в 4 сака и се явяват отново, а граничарят казва – само два. Ама ние сме четирима, нали и за децата…..
Децата да си ги носят сами!
Не ми говорете повече! Тези думи съдържат истината за цялата налична човещина в сърцето и душата на народа ни.
Дай, Боже, никога да не ме стисне толерантен българин за гушата.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: 10 ноември и 31 години лош преход – на кого се сърдим?
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-10-noemvri-i-31-godini-losh-prehod-na-kogo-da-se-sardim
Пардон, граждани, щях да пропусна факта, че днес е 10 ноември.
Пък и защо ли да помня деня, когато БКП и ДС, под вещото ръководство на КПСС и КГБ, направиха вътрешен преврат и свалиха Тодор Живков?
На този ден можем просто да отпразнуваме с водка успеха на хитрата лисица Юрий Андропов, който през 1989, макар от гроба, все пак ни изработи с дългосрочния си план за подмяна вместо промяна на системата в страните от тъй наречения „социалистически лагер“. Е, планът не успя навсякъде, но в Русия и България успя.
Тогава, на 10 ноември, ден след падането на Берлинската стена, с очите си видяхме как нашите български чичкови червенотиквениковчета повеждат страната към най-мътния възможен посткомунистически преход, спазвайки инструкциите на Центъра – да придобият цялата икономическа власт, като едновременно с това запазят, поне до голяма степен, политическата, тоест, за една нощ да израснат от обикновени тъпи комунисти до умни и способни капиталисти, които да са на разположение на Москва винаги, щом тя ги пожелае.
Друг е въпросът, че те и тази работа свършиха пет за четири, тоест, реализираха три от четири – запазиха политическата власт, заграбиха икономиката и продължават да държат дупето си на руска служба. Но не успяха да израснат ни на йота, останаха си точно такива главанаци и тъпи галоши, каквито винаги са били. А това също е сред важните причини тъй нареченият български преход да е пълен провал.
От друга страна, май не е лошо все пак да се помни денят 10 ноември по няколко не по-малко важни причини.
Първо, тогава падна диктаторът Живков, който десетилетия наред стоеше като тапа на гърлото на България. Нормалните хора вече имаха усещането, че този престъпен тип е безсмъртен и никога няма да се махне от властта.
Второ, махането на Живков, дошло неочаквано за широките народни маси, донесе полъх надежда – надежда, че все пак е възможно ситуацията в страната някак да стане по-нормална, че икономиката, забита вече под морското дъно от вещото управление на БКП, може да тръгне нагоре и като малка държава, ние „да се оправим“ сравнително бързо, надежда дори за реализация на някои демократични промени в посока подобряване състоянието на човешките и гражданските права.
Говоря за първите мигове след червения преврат. Тогава, категоричен съм, никой дори не можеше да си помисли, че руските другари ще допуснат България да направи изцяло нов цивилизационен избор – да стане член на Европейския съюз и НАТО. А още по-малко, че ще успее да го реализира.
Трето, в интерес на истината, колкото и да беше контролиран и управляван от злите сили, преходът все пак имаше и проблясъци, донесе много реални промени, за които българите десетилетия наред, по време на тоталитарния режим, не можеха дори да мечтаят. Говоря за възстановеното право на собственост и свобода на икономическата инициатива, свободата на словото, политическия и религиозния живот, отпадналите ограничения за придвижване, местообитаване, образование.
Щото не знам дали помните, но по комунистическо време не можеше от Каспичан да отидеш да живееш в София, защото така искаш. Това можеше да стане само при специални условия – а за съблюдаване на мярката, наречена „жителство“, усърдно се грижеше родната милиция.
Тя се грижеше също мозъците и талантите ни да не изтичат на Запад, като силно ограничаваше възможностите на хората да стъпят отвъд Желязната завеса и при това взимаше решенията по свое усмотрение, не на базата на разписани и ясни правила.
Не можеше тогава също в университета да учиш английски или испански, ако в гимназията си учил немски – за това се грижеха университетските власти.
А за идейната „чистота“ на медиите се грижеха предани на режима хора, назначени във всяка медия. Те не бяха цензори, защото цензура в България нямаше, но все пак решаваха какво може и какво не може да се публикува по определения правила. Парадоксът е, че правилата сами по себе си бяха „квалифицирана информация“ и дори журналистите не ги знаеха. Така че ако напишеш дори безобиден текст на селскостопанска тема, те го режат, защото си споменал броя на прасетата в село Прасево.
Всички тези и много други смешни, парадоксални, откровено тъпи, а и понякога опасни за живота и здравето неща вече ги няма, отпаднаха по време на прехода. Да, в системата има и много пробиви, неслучайно често споделяме усещането, че правата и свободите ни уж са налични, но ходят на куц крак, че конците не са докрай в ръцете ни, а някой друг ги дърпа.
Имам свободна икономическа инициатива, казватнякои, но пространството е ограничено и не мога да се разгърна. Или – мутрите ме рекетират. Или – хората на Бойко ми крадат бизнеса.
И чуваме освен това – магазините са пълни и мога да пазарувам каквото искам, мога и да пътувам в чужбина свободно, обаче нямам пари, щото държавата не се грижи достатъчно добре за мен.
Сигурно ще ме намразите, но ще рискувам да кажа, граждани, че тези неща и още много подобни зависят не от прехода, не от политици, мутри, лоша администрация, световна конспирация или някой друг, а от самите нас. Ние сме преходът. Ние сме политиците и мутрите. Ние сме лошата администрация и дори световната конспирация. Е, ако не ние лично, то децата ни, близките ни, роднините и приятелите ни.
Какво сме хванали да се оплакваме?
След като сме достатъчно тъпи, та вече три десетилетия продължаваме да избираме и дори да членуваме в партиите на уж бившите комунисти и техните креатури, едва прикрити като „патриоти“ и „националисти“, депесари и гербаджии, жоржганчевци, симеончета и славитрифоновчета, значи нещо у нас, българите, наистина не е наред.
След като толкова неизвестни досега исторически документи се появиха на бял свят, но пак не успяват да избият от главите ни, че Русия е освободител и брат на България, а не враг номер едно, значи работата е от лоша, по-лоша.
След като медиите тук цитират ТАСС за всяка информация от централата на ЕС или НАТО в Брюксел; след като 30 години телевизиите продължават да канят за анализатори на прехода хора като Димитър Иванов, Петко Симеонов, Коцето Тренчев, Димитър Луджев и други фалшиви херои; след като най-големият медиен магнат в страната е Делян Пеевски, а Петьо Блъсков е неговият пророк, какво да очакваме.
След като за толкова години българското гражданско общество не успя да роди и отгледа една читава, прилична, достойна, умна и принципна политическа алтернатива под формата на нормална дясна партия, а произведе само лукови глави и много пишман войводи, затънали в дребни страсти, значи наистина няма на кого да се сърдим, освен на самите себе си.
Писна ми, граждани, не просто от лъжи и манипулации, свързани с 10 ноември, а и с почти всичко в тази страна. Но ми писна не защото някой се опитва да ни ги пробута – на онези такава им е природата – а защото ние се връзваме.
А щом продължаваме да се връзваме – май и на нас такава ни е природата.
Да, през самата 89-та ние, моето поколение, което беше в разцвета на силите си и трябваше да стори нещо, бяхме наивници, които не знаеха нито какво точно искат, нито как то може да стане. Десетилетията, прекарани в здравата хватка на комунизма, не са оправдание, но са обяснение за незнанието и наивността ни. Затова и не успяхме, а комунистите ни изработиха и промениха системата по свой образ и подобие.
Но ме е яд, че 30 години по-късно, след като информационната епоха ни даде невероятни възможности и всички имат достъп до цялата информация на света, историята от 1989 се повтаря, вече наистина като фарс. Тоест, нищо ново не сме научили и нищо старо не сме забравили.
Ами на кого се сърдим тогава?
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
De Profundis: ПРОСТИЯТ НАРОД САМ СИ Е ВИНОВЕН ЗА ОНОВА, КОЕТО МУ СЕ СЛУЧВА
Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-prostiyat-narod-sam-si-e-vinoven-za-onova-koeto-mu-se-sluchva
На всеки народ се случват лоши неща.
За някои, като японците, те идват най-често от природата – земетресения, цунами, такива неизбежности. За други, като нас, българите, повечето бедствия идват отвътре, от главата и душата.
Неведнъж съм казвал, че простият народ сам си е виновен за онова, което му се стоварва на гърба. В нашия случай обаче не опираме само и единствено до простотията, а и до лошотията, тоест, трайната комбинация на простотията с качества като алчност, наглост и други, които превръщат дори малките беди в катастрофични бедствия.
Накратко казано, българинът е прост, но не чак толкова, че изначално да не може да раздели на две магарета сламата за две магарета. Не, той ще я раздели, но така, че и двете магарета скоро ще умрат – моето от преяждане, на съседа – от глад.
Виждаме това да става пред очите ни. В момента тук истерията срещу носенето на маски и всякакви други ограничителни мерки, свързани с коронавируса, най-спокойно се съчетава с истерията срещу болниците, които връщат пациенти, защото вече нямат достатъчно легла и лекари, както и с истерията срещу правителството, че не е опазило всички българи от заразата.
Но това не са три отделни истеричави обществени потока. Имам предвид, че трите истерии някак най-нормално се съчетават и съжителстват в главата и устата на едни и същи хора, леят се от всякакви телевизори и фейсбуци, тровят общата атмосфера и заразяват личните глави на други слаборазумни. И юроди.
Подобна е ситуацията и по отношение на Македония. Ние искаме македонците в ЕС, нали? Отдавна ги искаме, защото са наши братя, добри съседи, а и Македония в Евросъюза има геополитическа стойност, означава прът в колелата на руските амбиции Москва да разделя и владее Балканите.
Точно с тези аргументи в ръка, по време на българското председателство на ЕС през 2018 доста здраво одумкахме тъпана, за да покажем колко самоотвержено работим за присъединяване на страните от Западните Балкани. Помня аз, помня!
А сега изведнъж, когато работата с македонското членство е наистина на ръба, започнахме ултимативно да искаме от македонците да признаят нещо, въпреки че дори не можем смислено да формулираме какво точно.
Затова и се придържаме към най-простия вариант – искаме от тях всичко.
Например държим не само да кажат официално, че са чисти българи, а и всеки редови македонец да го признае пред себе си, в тайно. И също – че езикът им е само някакъв си стар диалект на българския. За целта те трябва да повярват, че като народ са толкова тъпи, та през 1944 Сталин и сръбските комунисти, в съучастие с българските, насила са им внушили желанието да се чувстват македонци и да се дистанцират от българската „анаватан“.
Извинявайте, какъв е този безумен рефлекс у нас да казваме на хората какви са, какъв език говорят, как трябва да се казват или каква вяра да имат? Не ни ли стигнаха престъпленията и страданията, до които доведе това ни мислене и поведение по време на тъй наречения Възродителен процес срещу турците в самата България. Нали знаете, опитахме да ги направим българи със силата на оръжието и с изключително слаби обяснения – как преди векове те били българи, ама някой ги превърнал в турци, обаче дълбоко в тях самите истината гори, ли, гори…..даже свети.
Глупости на квадрат. Но какво, онази страница вече е затворена, а? Кой бит – бит, кой умрял – умрял, който е прогонен насила от Родината, прогонен е, забравете!
И като сме добре забравили всичко онова, готови сме сега за нов подвиг, този път – да възродим българското национално самосъзнание у хората в независима и демократична Македония. При това чрез елементарното мафиотско изнудване чрез извиване на ръце – заканата, че няма да ги пуснем в ЕС.
Естествено, и в Македония се случват, говорят и пишат много глупости по отношение на България, но простотията не е повод да отговаряме с простотия. Или е, а?
Третото българско „бедствие отвътре“, за което се сещам през последната седмица, е отказът на „отровното трио“ от продължаване на протеста.
115 дни активно се ручаха жабета по улици и площади, въпреки че още отначало беше ясно – при тази форма на протест, при така поставените искания, при пълното нежелание на организаторите да споделят откровено за какво се борят, в чия полза и накъде водят тълпата, както и при неспособността на съпътстващи протеста лидери като Христо Иванов да формулират смислени политики, какво можеше да се очаква.
А на всичкото отгоре триото, което лаеше срещу управлението заради маските и другите мерки, сега се изсулва от отговорност за провала на протеста с най-тъпото възможно обяснение – ние сме загрижени за здравето на българите, не искаме те да се заразяват взаимно по площадите, затова прекратяваме акцията.
Който им се върже – върже.
А ще им се вържат мнозина. Онези мнозина, които няма да се сетят, че протестът май спира, защото междувременно се промениха плановете на основните кукловоди. Например президентът Румен Радев очевидно реши да не прави сега своя нов политически проект, а да се бори за втори президентски мандат догодина, така че се отдръпна от активна комуникация с протеста.
В същото време укриващият се в Дубай от българското правосъдие „бизнесмен“ Васил Божков, макар дистанционно, направи своя официална партия – „Българско лято 2020“. И той вече няма нужда от протеста да му върши мръсната политическата работа, ще се опита да си я свърши през партията.
И всичко се спихна като пробита гайда.
Но какво ще стане с троицата от „отровното трио“, ще попита някой. Аз лично бих казал – да става каквото ще, не ми пука за тях. Като анализатор обаче ще призова за търпение – ще видим какво ще стане съвсем скоро, с наближаване на изборите. Ще ги видим да цъфнат като ранни пролетни трънки някъде. Да се разкрият, един вид.
Така де, изборите наистина наближават и в бъдещия парламент пак се очертава красива картинка – с общо пет партии, които не са точно партии. Ако е вярно проучването на чисто новата агенция „Рего“, първите три от тях познаваме до болка – начело с ГЕРБ и със солидно участие на БСП и ДПС. „Партията“ на шоумена Слави Трифонов никой не знае що за партия е, а за партията на Христо Иванов всички смятат, че знаят всичко, но като слушам самия им лидер, той пък не знае нищо. Така че ситуацията е: огледал се Илия – пак в тия…..
Това ли е изборът на доброто европейско и атлантическо бъдеще за България, бе, граждани?
Ами това е. Няма алтернатива, няма и мисъл за такова нещо, няма и истинско усилие на българското гражданско общество, колкото и малко да е то, най-после да се вземе в ръце. Но не просто, за да каже „стига“, това е лесно, а да направи така, че наистина да стига, да се разгонят от властта мутри, комунисти, пишман националисти и други тути-кванти, да скъсаме с популизма и грабителството и да се върнем към истинските правила на политическия живот – неща като принципност, предвидимост, диалогичност, самосъзнание за служба на хората, а не за това, че хората служат на теб, такива простички, но важни неща.
Тц, от нийде взорът надежда не види! И неслучайно започнах с това, че на всеки народ се случват лоши неща, но при някои те са от главата и душата. Е, при нас болестта е изцяло вътрешна и вече хронична.
Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею
Блогът на Пламен Асенов 