Der Profundis: ЛЮБОВ КЪМ МАКЕДОНИЯ ЛИ – ЧЕ ТО НЕ БИЛО ТАКА ЛЕСНО

декември 2, 2020 at 11:25 am (Публицистика) (, , , , , , , , , )

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-lacheni-tsarvuli-de-profundis-lyubov-kam-makedoniya-che-to-ne-bilo-taka-lesno

И аз обичам Македония – но не колкото и не както Каракачанов.

Сигурно акълът ми не е колкото неговия, затова. Или защото отдалече разпознавам лигавата любов на фалшивия патриотизъм, базирана на информация от учебника за първи клас, вкоренени предразсъдъци и отвратителния балканско-ченгеджийски маниер да се бъркаш в живота на другите.

Това, което този човек сътвори в отношенията с Македония, беше най-голямата външно-политическа грешка на България за последните 30 години. Лошото е, че за неговия грях ще плащаме всички. Или поне ще се срамуваме да погледнем македонците в очите, когато прескочим до вълшебното езеро в Охрид.  

Но това само мимоходом, няма да се занимавам с Каракачанов, той е ясен като празен лист хартия. Има нужда от известни уточнения обаче по изказването на Зоран Заев, който шокира самите македонци с признанието, че българите не са фашисти и не са окупатори, а администратори.

Да, ние си имаме „турско робство“ и „руско освобождение“ – две исторически абсолютно неверни формули, които обаче не просто имат гражданственост, а са част от споменатия първолашки патриотизъм на българина. Точно така и македонците си имат „бугарски фашистички окупатор“.

Това е положението, те – или поне голяма част от тях – знаят от деца, че ние, българите, сме такива и толкоз. Набито им е здраво в главите. А сега Заев от най-висока трибуна им казва, че не сме такива – и ги стряска.

Но пък и те са прави да се стряскат, защото наистина не е точно като да не сме такива, поне не изцяло. И тук нещата трябва да се изяснят, защото истината ще ни направи свободни, но само ако я знаем цялата. А в случая тя е наполовина.

Първо – да, българите не сме фашисти. Прекалено мързеливи, недисциплинирани и страхливи сме, за да бъдем. Ние много дрънкаме, но малко действаме, обществото ни е старо и уморено, нямаме големи идеи и амбиции, а и няма как даден българин доброволно да признае друг българин за „фюрер“, „дуче“ или нещо подобно. Така че фашисти не сме и не сме били дори в онези времена, когато сме съюзник на Германия и управляваме тъй наречените „нови територии“.

В България тогава си действа демократична Конституция, има редовен Парламент, има правителство и се живее по нормални демократични закони. Да, приема се Закон за защита на държавата /ЗЗД/, но с неохота и при негласен консенсус между политиците, че той или няма да се прилага, или ще се прилага през пръсти. Така и става – до момента, когато германците натискат по-здраво за конкретни действия по „еврейския въпрос“.  

Дори и тогава обаче се оказва достатъчно малко шум да се вдигне и всички към 50 000 български евреи остават тук, не заминават за нацистките концлагери. При това шумът се вдига не по нелегални пътища в гората, а по открити и най-демократични механизми – до двореца се пращат телеграми и петиции от отделни хора, професионални съсловия и граждански организации, политици водят разговори с вътрешния министър лично и по телефона, чете се декларация в Парламента. Няма да влизам подробно в тази безкрайно интересна история, в която миналата година ми падна случай да се заровя до дъно.

Мисълта ми беше, че в България тогава никакъв фашизъм няма. Да, има хора като Белев, които още през 30-те са антиеврейски и пронацистки настроени – и неслучайно точно той е одобрен от германците за шеф на администрацията по еврейския въпрос. Но в коя нация тогава ги няма нему подобните? Франция, Англия, САЩ?

Другото, което имаме, е цар Борис, за когото, както за баща му Фердинанд и за сина му Симеон, връх на управленското майсторство е да се прави на хитра лисица, да не стъпва на принципи, а на краен прагматизъм и желание да извлича ползи отвсякъде, но друг да плаща сметката.

Та този Борис иска да е добре както със Сталин, така и с Хитлер. И в същото време да стане герой на собствения си народ, като реализира отколешния „български национален идеал“. Този идеал – и тогава, и сега, но тогава повече хора го изповядват – се състои от Мизия, Тракия, Македония, три морета, високи сини планини и много непроветрен от новите времена и събития въздух в главите.

Така че – и това е втората важна бележка по темата „бугарски фашистички окупатор“ –  цар Борис се сговаря с Хитлер и България получава за управление едни „стари български територии“, които всички наричат „нови земи“. Те са дадени на страната, но без международно валиден договор, не като собствени територии, както става например чрез договора с Румъния за Добруджа.

Така че в тези чужди всъщност територии, българската армия влиза наистина като окупатор, тук няма какво да се лъжем и да си кривим душата. Окупираме ние част от Гърция, част от Македония и част от Сърбия и започваме да ги администрираме – но това все пак става под пряк контрол на германските военни власти, които са отгоре и вземат всички решения по най-важните теми.

В обобщение – България е окупатор в Македония, но не е фашистички окупатор.

Разбира се, така стигаме до темата за онези около 12 000 евреи, които са изпратени в нацистките концлагери с пълното съдействие на българската администрация. Това се ползва от някои като много силен коз в подкрепа на тезата за българския фашизъм, а оттам – и техния собствен „антифашизъм“. Само че нещата не са така прости и не „фашизмът“ е в основата на цялата работа.

Да, България има договор с Германия, според който от новите територии трябва да заминат към 20 000 евреи. Тук Белев, кой знае защо, пресолява манджата, той прекрасно знае, че там живеят именно около 12 хиляди евреи. Така или иначе обаче, факт е, че влаковете са приготвени от българската администрация, имуществото на евреите е частично отнето в полза на България, хората са качени на конвоите, но охраната е смесена – освен български, има и немски войници. Всички са откарани до Дунав и оттам с шлепове са поети изцяло от германците. И е факт, че за евреите в новите територии никой в границите на Царство България не се застъпва, затова и те не са спасени.

Но също е факт, че за тези евреи не се застъпва и никой от техните съграждани в самите Гърция, Македония и Сърбия. Пълно мълчание. Друг въпрос е дали и доколко това щеше да промени ситуацията – но важен е фактът, нула загриженост.

В цялата история следва дълъг поход на бавни влакове, които, поне на места, през планините, се движат с човешки  ход – както свидетелстват евреи от българските трудови лагери. Така че конвоите спокойно биха могли да бъдат атакувани и хората в тях спасени от героичните комунистически партизани – било в Гърция, било в самата България,  в Македония или Сърбия, където пък те са най-силни.

Но истината е, че на тези сега толкова загрижени за евреите „антифашисти“, тогава за евреите изобщо не им пука, те са заети да вършат работата на Сталин на Балканите, затова дори отдалече не се мяркат край влаковете.

И накрая нещо, за което малцина се сещат – съюзниците, с тяхната могъща авиация, също не пускат дори една бомба, за да разрушат жп линиите, по които се движат влаковете на смъртта и поне да ги забавят, ако не да ги спрат изобщо. Или поне да подпомогнат нечие бягство.

С казаното не искам да оправдавам никого, България си носи своя сериозна част от вината за унищожените евреи от тези земи и ние също трябва да знаем, а не да загърбваме това. Но не е добре и някои комунисти, сега социалисти, а също разни национал-антифашисти както в България, така и в Македония, да се правят на невинни по темата и да излизат по-католици от папата. Защото фактите са като голите задници – все някога лъсват на бял свят.

Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа и втора част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Постоянна връзка Вашият коментар