ДА ЖИВЕЕ ЛИ МЕЖДУНАРОДНОТО ПОЛОЖЕНИЕ?

април 12, 2010 at 6:12 am (Публицистика) (Бойко Борисов-Прага, Вашингтон таймс, Владислав Ягело, Катин, Лех Качински, ПРО, Полша-Русия, Русия-САЩ, СТАРТ 2, разстрел, самолетна катастрофа, слепи къртици)

https://asenov2007.wordpress.com 

• Ако съществуваме като слепи къртици, единственият хоризонт, който  можем да докоснем като общество, е дъното 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица”, Пловдив 

В България по време на тоталитарния режим международното положение винаги беше тежко. Затова управляващите тогава комунисти имаха възможност постоянно да оправдават неуспехите си точно с тежкото международно положение и да се хвалят с успехите си, реализирани въпреки тежкото международно положение.

Поради своята тежест, международното положение по онова време беше важно за българската читателска публика и, макар поднасяно изкривено, следеше се твърде отблизо. С избухването на демокрацията тази традиция бързо се изостави и през последните 20 години българинът чете международна новина само ако се отнася до важен футболен мач, тежката съдба на прочута манекенка или ако, не дай, Боже, някъде по света загинат поне стотина хиляди души от ужасяващо бедствие, предизвикано от природата или от природата на човека.

Да не говорим пък дали чете истински анализ за политическата ситуация преди изборите в Ирландия например. Той дори за съседна Румъния не чете, какво остава за Ирландия.

И тъй като имам съмнения, че от зората на демокрацията тази незаинтересованост беше изкуствено стимулирана, за да се държи нашенецът в невежество, да не може да съизмерва собствения си хал с хала на другите хора и народи, и да не сравнява поведението и принципите на собствените си политици с тези на политиците от по-нормалните държави – питал съм колеги от агенции, вестници и сайтове защо е така. Като цяло вдигат рамене. Някои признават, че тяхната медия няма достатъчно финансов и експертен потенциал да работи повече по международни теми. И никой не признава, че лично го прокарва съзнателно като тенденция. Обаче почти всички казват, че почти всички останали го прокарват съзнателно като тенденция.

Надеждите, че тази ситуация ще се промени с влизането на страната в Европейския съюз, не се оправдаха. Като цяло българинът продължава да гледа на европейската и световната политика като на нещо, което не е толкова интересно, защото не му се случва на него самия, въпреки многобройните доказателства за обратното.

Към тези мисли ме върнаха отново две важни световни събития от последните дни. Едното е огромната трагедия, която сполетя Полша с катастрофата на президентския “Ту 154” край Смоленск и смъртта на стотина души от полския политически, стопански и духовен елит. Президентът Лех Качински отиваше в Русия за неофициална възпоменателна церемония в Катинската гора.

Има нещо зловещо, някаква лоша карма, някаква черна дупка, която свързва полската история с тази руска гора. През 1940 година там комунистическото сталинско НКВД изтребва без съд и присъда, без повод и причина, 22 хиляди полски офицери и интелектуалци. Дълги години, включително след разпадането на бившия Съветски съюз и свалянето от власт на КПСС, това престъпление на режима не се признаваше от Москва. Дори миналата сряда, по време на официалната церемония, на която присъстваше полският премиер Доналд Туск, руският му колега Владимир Путин отново не се извини, както се очакваше, за станалото.

Нещо повече, той се опита да подхвърли тълкувание на историята с масовото клане, предназначено всъщност да оправдае престъплението на руския  империализъм, като мине всичко по личната сметка на Сталин. Според Путин Сталин вероятно искал да си отмъсти за пленени и впоследствие загинали в полски плен хора от армията, която лично той е командвал по време на Първата световна война.

А че убийствата стават след началото на Втората световна война, когато Германия и Съветският съюз за пореден път си поделят братски полската територия, преди по-късно да се вкопчат като вълци един в друг, че има разлика между това някои пленници да загинат от глад и студ, и това всички пленници да бъдат застрелни хладнокръвно с изстрел в тила – това са подробности. Както е известно, руският империализъм харесва подробностите само когато са му изгодни.

Макар доста различни като манталитет, народите на България и Полша имат немалко допирни точки в историческата си съдба. От учебниците по история някои знаят, че полският крал Владислав Ягело през 1444 г. загива край Варна в битка с турците, затова е известен и като Владислав Варненчик. Саркофаг от червен мрамор в Краковската катедрала изобразява рицаря величествен в пълното му снаряжение.

Докато България е владяна около 500 години от Турция, Полша е над 200 години владяна, изцяло или на части, основно от Русия – окупацията започва от 1772 година и продължава до Първата световна война. През 1863-64 година генералите Гурко и Скобелев, които в България толкова уважаваме, предизвикват силна ненавист в Полша, като потушават с невиждана жестокост Януарското възстание. Последната подялба на Полша става през 39-та година между Сталин и Хитлер, а след войната, както и България, страната влиза в съветската комунистическа орбита.

През годините до 89-та всъщност по отношение на Полша българите се разделяха на две – едните харесваха полските момичета и им се радваха по Черноморието, а другите, освен момичетата, които наистина няма как да не харесваш, се вдъхновяваха също от красотата и интелигентността на полския независим дух, онзи дух на съпротива, който роди “Солидарност” и в крайна сметка срути комунистическата империя.

Този дух е жив и сега, когато България и Полша са партньори в ЕС. Някои недоволстват, дори иронизират поведението на Полша, като го наричат “капризно”. Но от гледна точка на реалните български интереси трябва да признаем, че то е точно обратното. Полша се застъпва за повече влияние на малките европейски държави при вземане на решения в Брюксел, работи за единна европейска политика, включително енергийна, по отношение на руските имперски амбиции, държи да не се омаловажава фундаментът на ЕС – партньорството със САЩ. Така че добре би било поне покрай последната полска трагедия повече българи да си отворят очите и да проявят интерес към събитията и идеите, които се обсъждат в полското общество. Може пък да е от полза за всички ни.

Второто важно международно дело, което стана пред очите ни, но изглежда още не си даваме сметка колко сериозно влияние може да има върху бъдещите развития в България, е подписаният в Прага между президентите на Русия и САЩ договор за намаляване на ядрените оръжия, станал известен като СТАРТ 2.

Ако някой е прочел публикацията по този повод във “Вашингтон таймс” навярно знае, че от една страна всъщност събитието едва ли е чак толкова значимо, колкото се опитва да го представи администрацията на Обама. “Таймс” пише, че, сравнено със съкратените някак тихомълком от администрацията на Буш 4 000 ядрени бойни глави, сегашният договор, който премахва 500, едва ли заслужава чак толкова фанфари. От друга страна според вестника едностранно поетото от Барак Обама задължение Щатите да не разработват нови поколения ядрени оръжия на практика си е директна покана към руснаците да се възползват и да модернизират своите. От трета страна – въпреки получените отстъпки, руснаците продължават да тълкуват като враждебен акт намерението за разполагане на части от ПРО, американската система за противоракетна отбрана, в страни от бившия Източен блок.

И тук опираме пряко до българския интерес, който може да се превърне в български въпрос, не по-малко важен за страната ни от прочутия по дядо Вазово време Восточний вопрос. Защото всъщност след вечерята с Обама в Прага премиерът Борисов каза пред журналисти, че по отношение разполагането на ПРО ние трябва да проявяваме активност, тъй като системата е гаранция за българската и европейската сигурност срещу реални заплахи.

Думите “трябва да проявяваме активност” всъщност значат – трябва официално да поискаме в България да бъдат разположени елементи от системата, а не, както се случи преди броени седмици, да се пудрим и гърчим, колчем стане дума за такава възможност. И да кършим ръце от свян в Москва. Или в московското посолство в София.

Това е правилна и достойна позиция. Още по-правилна и достойна би била тя, ако Бойко Борисов премине от думи към дела, тоест, този път не се отметне от думите си, както постоянно му се случва напоследък.

Разбира се, подобна българска стъпка ще предизвика вой и скърцане със зъби сред Кремъл, неговите пропагандни околности и неговата пета колона в България. Както цинично заяви през февруари Николай Макаров, шеф на руския Генерален щаб, “Русия се опасява, че разполагането на американския противоракетен щит ще отслаби нейния ядрен потенциал”.

Кой точно потенциал и как точно ще го отслаби? Ами очевидно – онзи ядрен потенциал, който е насочен пряко срещу Европа. И като посегнат руснаците да ударят някоя европейска страна по невнимание или за отмъщение, както Сталин разстрелял поляците при Катин, ракетите им могат да бъдат прихванати, поне част от тях, ако не всичките. Това е единственият начин американската защитна система да отслаби руската агресивна стратегия.

Въпреки че ПРО не е създадена с такава цел, въпреки че скоростта на американските ракети от системата е сравнително малка, въпреки редица други технически характеристики, които руснаците знаят много добре, те са недоволни, защото Европа няма вече да е територия съвсем разголена за руска атака.

Оттук следват и няколко важни въпроса. Например – готови ли сме като общество да подкрепим евентуалното искане от страна на българското правителство и българския Парламент да разположим елементи на ПРО? Готови ли сме също да посрещнем с достойнство ответните руски действия и ефектите от тях, които няма да са леки? Търсим ли възможности за информиран избор, задължителен при така важен вътрешен дебат и изграждане на съответната позиция? В крайна сметка – кога най-после ще разберем, че нещата по света се случват не в нечий друг, а в нашия собствен свят. И че ако съществуваме като слепи къртици, единственият хоризонт, който можем да докоснем като общество, е дъното.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com