ИГРАТА КАТО ЖИВОТ И ОБРАТНО

май 8, 2009 at 5:17 am (Публицистика) (, , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България  

08.05.2009 

/Фили/ Има игри – като политиката например – които са твърде сериозни, за да се взимат насериозно през цялото време. Но има и други игри, игри от класически вид, които са твърде забавни, за да не се вгледа човек в дълбоката им основа. Най-известна сред тях, разбира се, е Играта на стъклени перли, описана от Херман Хесе в неговия забележителен едноименен роман. Днес обаче с Пламен Асенов, нашият полбитически наблюдател в България, ще говорим за една друга игра – снукър, която също има вече своето литературно безсмъртие, описана от Тери Пратчет в  романите му за Света на Диска като игра, страстно практикувана в Гилдията на алхимиците.

Корените на снукъра могат да се търсят преди пет века, когато възникват билярдните игри изобщо, но всъщност е игра на 20 век. Макар да се възприема за чисто британски спорт, снукърът е създаден в Индия през 19 век, разпространява се сред британските офицери там, а после се пренася на Острова, където отначало, заради скъпото оборудване, се играе само от аристокрацията. Съвременните правила на снукъра се оформят обаче през 30-те години на миналия век, а на истински голяма популярност играта започва да се радва след появата на цветната телевизия преди около 40 години. И това е съвсем логично, защото снукърът е билярдна игра, която се играе с 15 червени топки, всяка от които на стойност 1 точка, 6 топки в други цветове, чиято стойност е между 2 и 7 точки и бяла топка-бияч /кю-бол/. Цветната телевизия позволява вече реално да се вижда, а не само да се гадае какво точно става по зеленото сукно на масата и така снукърът излиза от малките задимени зали, за да влезе в телевизионните програми на световното село.

В България снукърът започна да добива популярност само преди 3-4 години и едва ли може да се очаква българин скоро да намери място в елита на този спорт. Ако стане в близките десет, дори двадесет години, това би било истинска сензация.

От друга страна пък Австралия например има доста елитни играчи, които обаче не са толкова популярни в самата Австралия. Изглежда тук спортът не се възприема много насериозно заради факта, че се практикува в зала, а не на открито.

Най-известният австралийски играч на снукър в момента е 27-годишният Нийл Робъртсън, представян често като “Гръмотевицата от Долната Земя”, а също като “Машината за вкарване от Мелбърн”. На завършилото преди дни в Шефийлд, Англия, световно първенство той достигна полуфинал и въпреки загубата от англичанина Шон Мърфи, за пореден път доказа защо има запазено място в световния елит. 

– Пламен, можеше ли Гръмотевицата от Долната Земя – Нийл Робъртсън, да стане световен шампион през тази година? 

– Съвсем спокойно можеше да го направи, Фили, но изглежда му попречи натрупаната умора и известна нервност в началото на полуфиналния мач. Така се стигна до голяма драма, защото противникът му поведе с 14 на 7 фрейма – от необходимите общо 17 – и Робъртсън изглеждаше обречен. Той обаче се стегна и победи в цели седем поредни фрейма, като изравни резултата до 14 на 14. Е, за повече не му стигнаха силите, но подобни обрати, макар да не са необичайни за снукъра, все пак са доста редки и показват наличието у играча както на завидни технически умения, така и на стабилна психика. Ако беше стигнал до финала, сигурен съм, че Робъртсън щеше да покаже наистина всичко най-добро от играта си, защото, след като през последните години спечели вече три ранкинг титли, апетитът му за световната купа е съвсем разбираем.

Всъщност обаче, Фили, в цялата тази австралийска драма има и своеобразна “българска връзка”. Противникът на Нийл Робъртсън на полуфинала, англичанинът Шон Мърфи, се възприема от снукър-обществото в България едва ли не като “наш човек”, като “момче-българче”. Работата е там, че преди две-три години Мърфи си купи къща на българското Черноморие, в която идва да почива, а по време на една от тези почивки игра и демонстративни мачове в София. Така че в известен смисъл мога да кажа, че на снукър България води Австралия с едно на нула. 

– Е, ако тръгнем по тази линия, можем да стигнем и до създаването на фен-клубове, които да влязат в сблъсък. Впрочем, има ли прояви на силни страсти в една такава “тиха” билярдна игра като снукъра? 

– По време на мачовете безстрастни изглеждат само съдиите. Публиката например често е твърде възторжена – ръкопляска на добрите прояви, чуваш масов стон при някой неуспешен удар, на моменти има подканящи крясъци, а в мач от това световно първенство двама души припаднаха от напрежение при особено драматичното развитие на един фрейм.

Това поведение на публиката се определя от различни фактори, Фили. Имай предвид, че на снукър се правят сериозни залози и част от публиката реагира спрямо джоба си. Друга част пък си избира любимци, които подкрепя поради една или друга причина. Например за австралиеца Нийл Робъртсън е известно, че е твърде популярен сред женската публика. Той е младо, много симпатично момче с платинено руса коса, винаги се появява по турнирите с изненадваща, повече или по-малко екстравагантна прическа, печели добри пари, така че – нищо за учудване.

Играчите също не остават назад в страстите си, макар техните реакции да са по-контролирани. Може да се види обаче как някой тропа ядосано с щеката по пода или замахва така, сякаш иска да я счупи в масата. Могат да се видят невероятни мимики – плезене, автоиронични усмивки, бъркане в носа с обречен вид…..А от друга страна, при добър удар, публиката е била свидетел на радостни танцови стъпки или различни други жестове на победа и удовлетворение.

Като цяло обаче атмосферата на снукър-турнирите е много приятелска. Подхвърлят се шеги, всички се смеят, играта е твърде джентълменска. Например много често може да се види случай, при който даден играч прави фаул, съдията и противникът му по една или друга причина не го забелязват, но самият играч си признава. Това се случва дори в най-решителни моменти, дори ако заради такова признание губиш мача…..Не знам дали в британския или в австралийския политически живот играчите, поне на моменти, се държат по подобен начин, но в българската политика такова джентълменско поведение изцяло отсъства, та това ме навежда на мисълта, че за депутатите в Парламента няма да е зле понякога да се организират специални прожекции на подбрани мачове от снукър-турнири. Същата мярка може да се приложи впрочем и по отношение на българските съдии и прокурори, които могат да видят как и защо техните колеги от снукъра държат на законите и спазват правилата на играта. 

– Пламен, спомена за женската част от публиката. Снукърът не е ли един чисто мъжки спорт, нещо като типичен британски мъжки клуб? 

– Вероятно в предишни години е било така, Фили, само че напоследък, може би наистина от времето, когато цветната телевизия позволява снукър да се гледа масово, нещата са доста променени. Наистина, турнирите за жени са отделни от тези за мъжете и не са толкова популярни най-вече заради не толкова високото техническо ниво на изпълненията. Това разделение изглежда се дължи на същите причини, които са валидни за разделението например при футбола, баскетбола, волейбола…..

От друга страна обаче съдия на финалния мач от последното световно първенство по снукър беше шотландката Михаела Тап, която от няколко години е в тройката на най-добрите съдии в света. По трибуните в залите, където се играе снукър, обикновено ако не половината, то поне 35-40 процента от зрителите са жени….. 

– Явно, че в самата игра има някаква особена магия, щом и жените толкова я харесват….. 

– Сега, Фили, май е мой ред да те призова да не правим фен-клубове, особено в опасната плоскост мъже-жени. Да, абсолютно права си, има магия в играта, но тя е магия, която се усеща от всички. Снукърът е…..нека се изразя така – богата игра. Тя е свързана например с чисти науки като геометрия и физика. В нея има много стратегия и тактика, натоварени с практически, чисто житейски аналогии. Често се случва например да се стигне до екзистенциален въпрос – дали в даден момент да играеш топка с по нисък цвят, за да спечелиш по-добра позиция и крайна победа по-късно или да грабнеш каквото можеш тук и сега. В такива моменти се сещам за китайската книга “Изкуството на войната”, а също за спорния конфуциански принцип “по-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето”.

За драматизма и наситената с разнообразни и дълбоки нюанси психология на играта вече споменах няколко думи. Но към нея може да се намерят и чисто естетически гледни точки – като се започне от красивите траектории, описвани от цветните топки по зеленото сукно и се стигне до характерния дрес-код на играчите, облечени официално, задължително с жилетка и папийонка.

А какво да кажем за социалните аналогии, които предизвиква снукърът – например съществува въпросът защо и как в общество, състоящо се от 22 топки, някои, само заради различния си цвят, са “по-ценни” от други. Или защо червените топки, които са оценени с една точка, умират веднага, щом попаднат в джоба, докато топките с други цветове, които са “по-ценни”, се връщат отново и отново на масата и продължават да играят…..

Изобщо, струва ми се, че по темата снукър-човек-общество може да се напише доста солиден трактат. Но не съм сигурен, че след прочитането му хората ще изпитват същото удоволствие, каквото изпитват, ако просто стоят и гледат снукър. И правят собствените си открития за живота като игра и за играта като живот, разбира се.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: