В БЪЛГАРИЯ НЯМА КОЙ ДА ПРИЗНАЕ ПОЛКОВНИКА ЗА ПТИЦА

август 29, 2008 at 10:15 am (Публицистика) (, , , , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

 

29.08.08

 

/Фили/ За много хора в България името Христо Бойчев навява само някакви далечни и често неясни спомени – за неуспешна, но майтапчийска кандидат-президентска кампания, за знака Виктория, само че с вдигнати три, а не два пръста, за нелепия девиз “Шъ съ опрайм!”, макар на всички да им е ясно, че “няма да съ опрайм”, както и за някаква съпътстваща персона с фамилията Кулеков.

Всъщност от онова време, средата на 90-те години насам, драматургът Христо Бойчев рядко се вясва в България, защото живее навън и постоянно пътува, следвайки пътя на своите пиеси, играни вече в над сто театъра по света.

Христо Бойчев е роден през 1950 година в село Аглавец, близо до Полски Тръмбеш. Завършва машинно инженерство, но предпочита мъките на словото пред мъките на техниката. През 1997 година неговата пиеса “Полковникът-птица” спечели международната награда по драматургия на Британския съвет, която Бойчев получи лично от ръцете на Харолд Пинтър. “Полковникът-птица”, както и следващите десетина пиеси на автора оттогава се играят в театри по всички континенти, включително и в Австралия.

“Живея като гражданин на света. По ми е приятно, отколкото да живея като гражданин на България. На много малко хора им е приятно да живеят като граждани на България. Даже и на богатите не им е приятно, защото ги подтиска картината около тях” – каза Христо Бойчев в едно интервю преди няколко години. Тази негова позиция е напълно разбираема. Но когато се търсят причините, освен всичко друго, не бива да се забравя и факта, че само няколко от пиесите на драматурга са поставяни от български театри и на практика той е далеч по-познат в чужбина, отколкото сред родната публика. С Пламен Асенов продължаваме започнатия през миналата седмица разговор за това кога един български творец е по-добре приет в собствената си родина – когато живее в нея или когато живее извън нея.

 

– Пламен, художникът Анастас Константинов, за когото говорихме миналия петък, продължава да живее и работи в родния си Пловдив, но да продава главно навън. Христо Бойчев, за когото говорим днес, също “се продава” главно навън, макар да живее като гражданин на света и – поне заради това, ако не заради литературните му постижения – би трябвало да е доста известен в България. Грешка в системата ли има, защо става така?

 

– Нека си припомним, Фили, няколко други български имена. Ботев години след Освобождението продължи да бъде никому неизвестен като поет, а славата му дойде, когато политиците решиха да го използват като поет-революционер и знаме на национално-патриотичното възпитание. Съратникът му Стамболов и досега си остава напълно неизвестен като поет. Гео Милев се върна от Германия като далеч по-значим художник-експресионист, отколкото като поет, но никой от масовата публика не го познава като такъв. Кирил Христов отиде да умре извън България. Какво стана с Александър Вутимски, с Атанас Далчев, с толкова много други брилянтни български творци, които, сигурен съм, ако бяха например румънци, щяха да бъдат известни по целия свят, както и силно почитани в Румъния – като Йонеско, като Мирча Елиаде…..да не изброявам всички. Или да си спомним за големите гръцки поети – Константинос Кавафис, Георгиес Сеферис, Одисеас Елитис, които едва ли щяха да получат Нобеловите си награди и любовта на хората по цял свят, ако нямаха около себе си и в себе си любовта на хората от родната си Гърция…..

За съжаление картината около таланта и творчеството в България е изключително тъжна, Фили, и в днешните времена, по-нови в сравнение с примерите, които споменах, промяна няма. Колко хора тук например знаят името на твърде популярния в момента български писател в немскоезичния свят Илия Троянов. Факт е, че в България талантът не се уважава и не се подкрепя. Като казвам “покрепя” нямам предвид да му се дават пари от бюджета. Всъщност истинският талант, не би и поискал това. Но важна е подкрепата на хората, тяхното търсене, техния стремеж да видят човека до себе си, да разпознаят способния и да кажат – да, наистина, способен е. Разбира се, има готово възражение срещу тези мои думи и то е, че явно самият талант на българските писатели не е толкова истински, голям, важен, сериозен, та да накара хората да ги четат, да ги обичат и да ги следват. Този аргумент, който поставя вкуса на публиката над възможностите на твореца обаче е твърде съмнителен, като се има предвид, че в България поне три телевизионни канала по 24 часа в денонощието излъчват непрекъснато чалга, а в същото време поне аз знам да съществуват едва две кратки предавания за книги сред всички останали телевизионни канали. Така че Христо Бойчев, за съжаление, ще трябва да получи награда не от Харолд Пинтър, а най-малко от самия Нобелов комитет, за да може да разчита на частица внимание в Полски Тръмбеш.

 

– Но все пак в страната има театрална публика, отминаха времената на стагнация в театъра, а Бойчев пак си остава неигран…..

 

– Спомням си едно негово интервю отпреди години, Фили, в което той каза, че “в България предпочитат да поставят колегата Шекспир, а не съвременна българска драматургия, защото на колегата Шекспир не трябва да му плащат и стотинка авторски права.” И беше абсолютно прав Христо Бойчев с това си изказване. Нещо повече. В България още към края на седемдесетте години тъй нареченият “режисьорски театър” измести “театъра на словото”. Това беше закъснял рефлекс на един подход, който по-рано мина през европейския и световния театър, но до голяма степен и отмина като тенденция. Тук обаче остана. И режисьорите предпочитат да направят “нов прочит” на Хамлет или да адаптират “Братя Карамазови” за сцена, като по този начин печелят, от тяхна гледна точка, две големи предимства – едното е, че самите те взимат авторските права за извършените светотатства с текстовете, а другото – че никакъв автор не се намесва в този процес, за да ограничава тяхната “творческа свобода” като ги кара да се придържат към текста и неговите идеи. Тази негативна тенденция, която е видима с просто око като дефект на българския театър още отпреди повече от двадесет години, наскоро най-после бе призната публично от шефа на Народния театър “Иван Вазов”, който неотдавна заяви, че не може да намери истински добър режисьор за своята сцена. А щом Народният театър, с неговото все пак осигурено държавно финансиране не може, да си представим какво могат останалите.

 

– Вероятно ще кажеш, че и Министерството на културата не се сеща да даде една поощрителна награда на Христо Бойчев ако не заради текстовете на пиесите му, то поне заради популярността, която носи на България по целия свят?

 

– Министерството на културата наистина би трябвало да награди Бойчев. Аз смятам, Фили, че има и трета причина, заради която трябва да го направи. И това е фактът, че той е един от малкото български писатели изобщо, успели да се освободят от тясната броня на провинциализма, драскането по злободневни теми и упоритото придържане към етно-фолклорните елементи, които са сякаш задължителен атрибут на “българския” писател и от които никой никъде по света не се интересува. Както във всяко изкуство, самобитността и националният характер в театъра се съдържат не във фолклорните елементи, а в разискването на глобални идеи и Христо Бойчев наистина е разбрал това. Иначе просто задето разнася славата на България по света може да се намеси и да го награди дори не Министерството на културата, а външното миниситерство, няма лошо. Само че и това няма да стане, защото…..Ами пак опираме до вече казаното – ако хората в България се стичаха на тълпи да гледат пиесите на Христо Бойчев и той започне да се превръща в наистина силен обществен фактор, някой все щеше да реши да го използва като знаме. А иначе – ами да си пише там човекът и да си печели парички, за да живее като гражданин на света. Ние, обикновените българи, можем малко да му завидим, но не и да го последваме. Защото ако искахме, сами щяхме да си напишем пиеси, при това по-хубави от бойчевите.  

 

        

3 коментара

  1. Alex said,

    село Аглавец ???

  2. калъчко said,

    Е глобално, разбира се. Преферията не е важна. Майната й на периферията.

  3. свако said,

    И откъде тълпи в театрите, като политиците им обрали парите – защото са извън техен контрол. Поробени мизерници не ходят на театър. Първо свободата, после храна за душата. Баси и глобализацията, ако е по-назад и от Кант – дай свобода на един народ и просвещението му е неизбежно. Не обратното. Да храниш с култура поробен народ е типична неадекватност за периферната интелигенция. Вместо да вдига на бунт народа си, тя му продава шеренийки. От краката за главата. Ето, Гео Милев се преориентира. Ама за това бият. Не дават награди.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: