СВОБОДАТА, САНЧО…../част втора/

март 7, 2008 at 4:08 pm (Публицистика) (, , , , , , , , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България   

07.03.2007 

/Фили/ Свободни избори, свободен пазар, свободни медии, свобода на съвестта, свободно движение на хора, стоки и капитали…..След пълната несвобода по времето на комунизма в България, през годините на прехода подобни изрази от цел и стимул на общественото развитие постепенно се превърнаха в рутинно всекидневие.

По принцип теоретиците на демокрацията по света тълкуват такава рутина доста противоречиво.

Според едните, които разглеждат процеса като положителен,  достигането до такова състояние означава, че базисните демократични принципи са станали истинска част от тъканта на общественото мислене и развитие, започнали са да се вкореняват дълбоко и това е гаранция за дълготрайност и необратимост. Те смятат, че когато гражданското общество в действителност живее според тези принципи, то няма нужда хората постоянно и да говорят за тях – също както никой не повтаря постоянно на майка си, че я обича.

Според другите обаче динамичната природа на общественото развитие, смяната на поколенията, бързо изменящия се свят наоколо и редица други фактори всъщност изискват свещените крави на демокрацията да не бъдат заключвани в обора, а да бъдат впрегнати в ралото, да бъдат неизменно пред очите на всички.

В България подобни спорове все още не се водят и това изглежда като една от особеностите на демократичния преход в страната, който продължава вече почти двадесет години. За разлика от сравними страни като Полша, Чехия и Унгария например, българският преход някак си успява да се развива на едно чисто практическо, някой би казал – инстинктивно, ниво, без да теоритизира върху самия себе си. Причините за това са многобройни, но също така многобройни са и последствията от него. Те се проявяват като странности, а често пъти и като парадокси, вплетени в тъканта на българската демокрация.

В две последователни седмици с Пламен Асенов, политически коментатор на радио SBS в Пловдив, разговаряме за българските измерения на свободата като един от основните елементи на демократичното развитие и се опитваме да се докоснем  до противоречията, свързани с тази тема.

След като миналия петък акцентирахме върху механизмите, които пречат на българската журналистика да се реализира пълноценно и да бъде възприемана от обществото като наистина свободна, днес продължаваме с други аспекти на темата. 

– Пламен, ясно е, че в която и да е система не е възможно само един от елементите да накуцва, а останалите да се движат перфектно. Каква е връзката в случая между журналистиката и други сфери на обществения живот? 

– Всъщност, Фили, истина е, че накъдето и да погледне човек, може да забележи елементите, които в една или друга степен изкривяват, а понякога и напълно обезсмислят съществуващите по закон свободи.

Фрапиращ пример от последните седмици. В Бургас се провежда местен референдум по въпроса дали да се допусне изграждането на петролния терминал и съответния тръбопровод по проекта Бургас-Александруполис. Това е един напълно законен референдум и по принцип подобни референдуми имат сериозна тежест, като дори могат да наложат на централната власт да промени териториалните и административни граници на дадена община. В случая обаче правителството предварително заяви, че няма изобщо да се съобрази с резултатите от референдума, т.е. с мнението на бургаските граждани, каквото и да е то, а ще спази постигнатите с Русия договорености, за които, впрочем, кабинетът получи много критики, че са постигнати на тъмно и не са съобразени със стратегическите интереси на страната.

Втори пример, не по-малко фрапиращ. Става дума за един от последните най-актуални и засягащи българските интереси международни въпроси като обявяването на независимостта на Косово. Събитието беше предизвестено и затова поне месец и половина преди то да се случи и президентът, и министър-председателят, и външният министър в различни ситуации казваха – “България има своята позиция по въпроса”. През цялото това време обаче, въпреки настойчивите питания, никой от тях не обясни каква точно е тази позиция. Така не само на и без това берящото душа гражданско общество беше отнета възможността да дискутира ефективно темата, но на практика настрана от оформянето на българската позиция беше държан и българският Парламент, включително комисията по външна политика. Когато това се случи по-късно, Парламентът беше поставен в ситуация да взима решения постфактум.

Нещо повече, в самия ден, когато Хашим Тачи обяви косовската независимост, правителството отново не каза и дума, а заяви, че българската позиция ще бъде изложена…..едва на следващия ден, по време на провеждащата се в Брюксел среща на външните министри. Така Европейският съюз на практика чу само мнението на управляващите в България, но не и на българската общественост. А самата българска общественост пък би трябвало да е чула сериозна обида от своето собствено правителство, което за пореден път се отнесе към нея като към човек с ограничени умствени възможности, както, по политически коректен начин, се наричат в днешния свят хората, които в един по-стар свят се наричаха просто малоумни. 

– В случая обаче някой може да възрази, че подобни решения засягат въпроса за реализацията на свободите в България само по косвен начин….. 

– Аз не бих се съгласил с подобно мнение, но вместо да навлизаме в теоретичен спор, предпочитам да припомня как съвсем конкретно и индивидуално се погазват същите тези свободи с масовото нарушаване на закона за защита на личните данни. Или какво предвижда наскоро приетият закон, който дава възможност на вътрешното министерство да следи цялата комуникация в Интернет, а оттам – да нарушава безнаказано свободата на мнение и тайната на личната кореспонденция на българските граждани. Или как с обикновена заповед на министъра на образованието бяха забранени религиозните символи в българските училища, но се оказа, че на практика забраната засяга само мюсюлманските забрадки, но не и християнските кръстове. Или шаманските татуировки например.

Подобни примери съществуват наистина твърде много, при това във всички сфери на живота тук, което сочи, че вероятно има грешка в базисните принципи, а не сме свидетели просто на случайни пробиви в системата на свободите в демократична и европейска България.  

– Какви според теб са причините за това? 

– Може би е правилно, но нямаме достатъчно време, Фили, да се върнем по-сериозно назад в историята и да коментираме такива понятия като “робска психика” или по-модерното – “психология на оцеляването”. Нито пък да проследим веригата от събития, донесли поредица национални катастрофи на страната само в рамките на последните стотина години, катастрофи, които са оставили своя сериозен отпечатък както в народопсихологията на българина, така и във вътрешно присъщите на обществения организъм йерархични структури, включително държавнотворческите принципи и отношения.

Не могат обаче да бъдат пропуснати някои фактори, които са свързани с годините след Втората световна война и чието влияние е твърде силно и днес.

Първият от тези фактори е комунистическият режим, който продължи цели 45 години. Колкото и да казваме, че той беше наложен отвън, от сталинския Съветски съюз, трябва да се признае, че режимът оцеля и се разви, защото бързо намери благоприятна почва в самото българско общество. Неслучайно именно България бе сочена – и с право – като най-близкия сателит на Съветския съюз през годините на Студената война. И неслучайно ако някъде в Източния блок практически нямаше вътрешна съпротива срещу режима, това беше България.

Това, което се случи през комунистическите години обаче, не бяха единствено убийствата и кражбите, узаконени като държавна политика, не беше просто духовното опустошаване на поколения хора. Случиха се всъщност промени в самата тъкан на обществото. Мнозина повярваха, че не те самите, а държавата или някой друг трябва да се грижи за тях, включително и да мисли вместо тях. Мнозина повярваха, че всички сме равни, защото никой през тези 45 години не им каза, а те не се сетиха, че това е равенство единствено пред закона и пред човешката съвест. Мнозина повярваха, че престъпленията могат да се оправдаят с добри намерения и че интересите на деня около нас са по-важни от интересите на вечността вътре в нас. Тези и много други подобни трансформации, които се случиха буквално на подсъзнателно ниво, разбира се, не могат да бъдат преодолени лесно и до голяма степен именно затова вече близо двадесет години продължаващия преход върви  мъчително.

Втори ключов фактор, който, макар да е елемент от комунистическия режим, доби и самостоятелна роля в българския преход, е съществуването, дейността и развитието на хората от специалните служби на режима. Зловещата Държавна сигурност продължава съвсем пряко да доминира българския публичен  и частен живот, както стана ясно и от последните изнесени данни, че всеки четвърти човек от правителствата на прехода е бил свързан с нея. Естествено, сега ДС не е единна структура, а е разделена на кланове според различни икономически и властови интереси, тези кланове често воюват, дори се избиват помежду си, но това не променя особено същността на нещата. Факт е, че превръщането на бившите ченгета в най-богатите бизнесмени или във водещи политици не ги накара да забравят методите на действие, в които са обучавани, а оттам и не намаля чувствително заплахата за реализация на демократичните свободи, която те носят.

Така или иначе обаче, в исторически план тези две заплахи за свободата на българското общество като цяло и на всеки български гражданин поотделно са обречени да изчезнат. Бавно, много по-бавно, отколкото е желателно, но все пак необратимо, със смяната на поколенията тези регресивни сили ще си отидат.

Не така стоят нещата с третия фактор – външния интерес от страна на Русия за поддържане на високо ниво на влияние в България. Този интерес съществува много отдавна, но отчетливо може да се проследи в българската история от около двеста години насам и няма никакви индикации, че в следващите двеста години  неговата интензивност ще намалее. Съществуващата в момента почти стопроцентова енергийна зависимост на страната от руските доставки е само модерна форма на неговото проявление. И макар на пръв поглед подобен външен интерес да не изглежда  толкова пряко свързан с темата за свободата, която обсъждаме, не бива да се забравя, че зависимостта може да има модерни форми, но нейните мотиви са дълбоко атавистични, а ефектите от нея – разрушителни.     

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: