ЦЕНАТА НА ЩАСТИЕТО – $ 60 000 ГОДИШНО
- Бедността сама по себе си може и да не е порок, но ражда пороци
Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица”, Пловдив
Което и правителство да управлява България напоследък, щом отмине първоначалният му ентусиазъм, започва повече или по-малко открито да пита – ама защо подопечните ни българи са вечно ръмжащи, недоволни и не се държат като хората в нормалните страни, защо постоянно дават признаци да са нещастни, въпреки нашите грижи за добруването им.
Това субективно усещане на властите всъщност е вярно, такива сме си. То и съвсем обективно се доказа чрез общоевропейско социологическо проучване през миналата година. Според него българите се чувстват най-нещастни от всички европейци. Намерихме и ние по какво да сме на първо място в Европата, но нейсе.
Ако все пак някое от споменатите правителства, вместо само да се чуди на този феномен, беше се допитало до наистина сведущи хора като американеца Даниел Канеман, щеше да разбере истината. Даниел Канеман е сериозен човек, автор е на теорията за тъй наречената “поведенческа икономика” и нобелов лауреат. Не е от онези говорители по темата “щастие”, които ви убеждават, че ще го постигнете само ако много искате. А щом не го постигате, значи не искате достатъчно. Или искате по неправилния начин.
Та в една своя лекция в мрежата TED Канеман казва, че американците, които имат годишен доход под 60 хиляди долара, не са щастливи. Да уточним нюансите – не са непременно нещастни, просто не са щастливи. Или им е много трудно да бъдат. И обратно – онези, които имат над 60 хиляди долара годишно, не са непременно щастливи, но им е доста по-лесно в реализацията на тази трудна задача. Както се казва – каквото и да ти говорят, винаги става дума за пари.
Някой защитник на истината ще контрира, че примерът е неприложим за България, защото цената на живота тук е много по-ниска. Не, цената на живота не е. Цената на издръжката може би е ма-а-а-лко по-ниска, но не много. За Щатите не знам данни за съотношението, но спрямо Германия например се знае, че нашите цени са на ниво 75-80 на сто спрямо немските, а заплатите ни са по-малки с около 10 пъти. Пъти, не процента. Но и това не е всичко, ако се сетим, че животът на нормалния човек се състои не само от издръжка, а и от развитие…..
И да се върнем на сметките заедно с Канеман. Ако примем, че цената за нормална издръжка на живота в България е наполовина от тази в САЩ – повече е, но да примем наполовина, тогава, за да може по-лесно да постигне щастие, българинът трябва да има годишен доход поне от 30 хиляди долара. Да, ама не! Нека са 20 хиляди? Не са. 15 хиляди? Не. И така все по-дълбоко в мизерията.
Брутната заплата на един учител в разцвета на силите си и със солиден стаж по официални данни тук е около 750 лева, което годишно прави 9 хиляди лева. В долари – има-няма 6 хиляди. Какво ти щастие, братче. Ама това е бруто, като се махнат 100 долара данъци и осигуровки на месец, отиваме под 5 хиляди на година и значи – на светлинни години от възможността за щастие.
Пак по официални данни средната заплата в МВР е 950 лева, което изглежда малко по-читаво, особено като имаме предвид, че те не плащат осигуровки. Но въпреки това си е пълна мизерия. Така че вероятно можем да разберем онзи човек, който в събота, по време на полицейския протест в София, каза, че ако на него му вземат 150 лева от заплатата за осигуровки, той ще го усети като финансов удар много по-силно, отколкото някой работник в частния сектор. Или не можем да го разберем? Всъщност аз лично се опитвам да го разбера. И зад това изказване виждам лицето на бедността, която сама по себе си може и да не е порок, но ражда ужасяващи пороци. Защото това е поведение на диво животно, чиято социална чувствителност е стигнала нула, а личният инсктинкт за оцеляване – безкрайност. Как да осъдиш акулата, че е неморална, защото яде хора? В човешкия вариант – свидетели сме на едно от преките проявления на ефекта от мизерията.
И въпреки това продължавам да се чудя – защо човекът не настоява, че трябва да получи примерно петдесет процента от заплатата на американския си колега полицай, а казва, че на него лично не трябва да му се взимат парички, докато на всички останали около него – може, тях при всички случаи ще ги заболи по-малко.
Адът – това са другите, твърдеше Жан-Пол Сартр, макар да не вярвам, че този конкретен полицай е чел Сартр. А и да го е чел, явно не е схванал дълбоките иронични, дори саркастични пластове в тези думи.
Но в случая може отчетливо да се провиди и още една рожба на мизерията – това е оглупяването или поне липсата на добри идеи, което напоследък все повече се превръща в национална характеристика на България и българите. Добрите идеи сами по себе си могат да повишат значително качеството на живота – горе-долу това иска да ни каже Рори Съдърланд, шотландец, един от световните майстори в рекламния бранш, с твърдението си, че рекламата добавя стойност към даден продукт, като променя нашето възприятие за него, а не самия продукт. И неговата лекция можете да чуете в TED, ако напишете тези три букви в коя да е търсачка.
Рори твърди, че не е било добра идея англичаните да вложат, както са направили, 6 милиарда паунда в обновяването на жп линията под Ламанша, само и само влакът да стига с час и половина по-бързо от Острова до Континента. Според него вярното решение в случая е да се спестят трите милиарда, а с останалите три да се наемат най-известните световни звезди от модния подиум, които, оскъдно облечени, като персонал да обслужват пътниците по линията. “Така – казва Рори – никой пътник нямаше да се дразни заради дългото време на пътуване, напротив, хората дори щяха да искат то да се забави колкото е възможно повече, за да продължат да се наслаждават на приятната компания.”
Ето, такъв тип добри идеи ни липсват, а те са винаги актуални, но във време на криза – особено. Иначе излиза, че вървим по пътя на най-малкото съпротивление, който обикновено е и най-малко ефективният път. Писнат личните лекари – вдигаме здравната вноска с два процента. После не я вдигаме, защото писват много повече хора. А съществуването и начинът, по който функционира самата Здравна каса приемаме едва ли не за природна даденост и отказваме да видим дали тази здравна система е най-добрата за България, дали не трябва касата да се демонополизира, като в същото време се остави изискването за минимум, но се премахне тавана на здравните вноски и да се направят те наистина индивидуални, без да се премахва принципа на социалната солидарност.
Или да вземем пак случая с последните протести на армия, полиция и чиновници от администрацията срещу възможността приходите им да бъдат пипнати по какъвто и да било начин.
Полицаите например се оплакват, че нямат пари за бензин и заради това обективно обстоятелство на практика не могат да вършат служебните си задължения да гонят престъпници. Тъй като всъщност истинските функции на полицията не е да гони престъпници, а да не допуска престъпления, за да не гони после Михаля, има просто и елегантно решение – да се патрулира по улиците пеш или с велосипеди, както е в нормалния свят. А колите с малкото бензин да се ползват само в екстрени случаи. Защото иначе обществото остава с усещането, че полицейските коли постоянно миткат насам-натам, но май ходят от съвещание в съвещание, а не вършат работа. Освен когато не ходят от кафене в кафене, де, виждали сме и това.
Министрите на полицията и армията солидарно пък се заклеха, че дори да се наложи хората им да започнат, както всички останали хора в България, да си плащат осигуровките, това няма да се отрази на доходите им, защото ще бъдат компенсирани. Не знам на вас, обаче на мен мисленето да спестим, като си го преместим от единия джоб в другия, никак не ми изглежда като спестовно мислене.
Да не говорим пък за чиновническия апарат по министерства и други ведомства. Някои наблюдатели твърдят, че да се пипат заплатите на чиновниците е ако не глупаво, то поне леко самоубийствено от страна на кое да е правителство, защото това го поставя пред стена от вътрешна съпротива и дори саботаж, доколкото дейността му пряко се реализира точно чрез апарата. Ами ОК, значи ако се намали чиновническият апарат наполовина, правителството ще среща и два пъти по-малко вътрешна съпротива. Даже хич съпротива няма да среща, а подкрепа, защото от спестените пари ще може не да намали, а да увеличи заплатите на останалите, и въпреки това пак ще спести немалко пари.
Разбира се, това означава доста хора да останат на улицата и ще са необходими нови и нови средства за социално подпомагане. Само че ако социалното подпомагане е в рамките на една минимална заплата, то неофициалното такова, което в момента се реализира под формата на издръжка на ненужен – или дори вреден – чиновнически апарат, е много по-сериозно като сума.
И накрая искам да предложа една наистина революционна идея – правителството да издаде пълна забрана за каквото и да било кандидатстване на който и да било българин за средства по европейските проекти. Тази идея също ми беше подсказана от Рори Съдърланд. Според него на времето император Фридрих Велики се опитал да въведе картофа като основна култура в Германия, но немците не харесали това грозно и гадно на вкус нещо и отказвали да го отглеждат. Тогава Фридрих издал декрет, с който забранил картоф да се отглежда където и да било, освен в императорските градини. И само след две-три години той се превърнал в основен продукт на всяко немско стопанство и на всяка немска трапеза. Та и ние бихме могли да приложим челния императорски опит. Като забраним кандидатстването по проекти, само за година-две ще достигнем почти сто процента усвояване на европейските пари. А това може да ни направи поне частично щастливи, защото заветните $ 60 хиляди годишно ще ни дойдат малко по близо. И тогава няма да ръмжим срещу всяко българско правителство. Поне не колкото досега.
Дянков, направи нещо, де!
Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com
Блогът на Пламен Асенов 
Вашият коментар