De Profundis: ПО СПИСЪК КЪМ МЪРТВИТЕ СИБИРСКИ ПОЛЕТА

юни 7, 2015 at 7:05 am (Публицистика) (, , , , , , , , )

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/47096-de-profundis-po-spisak-kam-martvite-sibirski-poleta.html

Много харесвам списъци и обичам да попадам в тях.
Изглежда това ми е навик, останал от комунистическо време, когато за всяко нещо си имаше списък и човек се оказваше набутан в един или друг, независимо по желание или по нареждане. Бил съм в какви ли не списъци, но, слава Богу, винаги съм се измъквал сух. Е, почти сух, ако не се броят психическите отклонения, които гледам, че всички носим като дамга от онова време…..
Най-разпространени тогава бяха списъците за пазаруване. Времето на комунизма не беше обикновено време. Имам предвид, то беше славно време, в което не можеш просто да отидеш в месарницата и да кажеш – завийте ми, моля, кило салам. Щяха да ти се изсмеят, не само магазинерите, а и дългата опашка чакащи зад теб. Първо, салам няма. Второ, дори да има, той е „кучешка радост” – с много чесън, за да се прикрие силната миризма на чесън в него. Трето, такъв-онакъв, но ще ти резнат най-много 250 грама да се облажиш, защото и други чакат. Четвърто, ако физиономията ти не се хареса на месаря, няма да ти резнат изобщо, а ще те арестува родната милиция, задето създаваш безредици.
Тогава не клиентът, а месарят винаги имаше право…..
Още по-малко пък по ония времена можеше да отидеш до магазина на ъгъла и да кажеш – дайте ми един хладилник, че бързам. Или телевизор. Такива буржоазни глезотии в търговията от онази епоха нямаше. Всичко ставаше по списък и чрез спазване реда на чакащите. Разбира се, след като се задоволи редът на онези, които никога не спазват реда на чакащите, защото, по някаква причина, имат право да не го спазват.
Никога не разбрах това тяхно право как, откъде и защо се получава, но явно не бях само аз недоразбрал, имаше и други нещастници. За идиотите като нас лекарството беше да се записваш в колкото може повече списъци за всеки случай – и ако пуснат нещо, да вземеш, к`вото пуснат.
Помня например, че в някакъв момент се оказах в списък на чакащите да си купят прочутия руски автомобил „Москвич”. Нито пари имах, нито шофьорска книжка, но това не ме спря. Разбира се, когато ми дойде редът, никакъв „Москвич” не си купих, заради което мнозина и досега ме смятат за будала.
Включвал съм се – и съм бил включван, разбира се – в далеч по-смущаващи листи.
Сега например със сигурност знам, че съм бил в разширения списък на някои девойки, за които тогава наивно смятах, че имат само кратък. Бях също в списъците на смелите родни разузнавачи от ДС, които и досега твърдят, че са служили достойно на Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

СВОБОДАТА, САНЧО…../част първа/

февруари 29, 2008 at 6:59 am (Публицистика) (, , , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България  

29.02.2008 

/Фили/ Свободни избори, свободен пазар, свободни медии, свобода на съвестта, свободно движение на хора, стоки и капитали…..След пълната несвобода по времето на комунизма в България, през годините на прехода подобни изрази от цел и стимул на общественото развитие постепенно се превърнаха в рутинно всекидневие.

По принцип теоретиците на демокрацията по света тълкуват такава рутина доста противоречиво.

Според едните, които разглеждат процеса като положителен,  достигането до такова състояние означава, че базисните демократични принципи са станали истинска част от тъканта на общественото мислене и развитие, започнали са да се вкореняват дълбоко и това е гаранция за дълготрайност и необратимост. Те смятат, че когато гражданското общество в действителност живее според тези принципи, то няма нужда хората постоянно и да говорят за тях – също както никой не повтаря постоянно на майка си, че я обича.

Според другите обаче динамичната природа на общественото развитие, смяната на поколенията, бързо изменящия се свят наоколо и редица други фактори всъщност изискват свещените крави на демокрацията да не бъдат заключвани в обора, а да бъдат впрегнати в ралото, да бъдат неизменно пред очите на всички.

В България подобни спорове все още не се водят и това изглежда като една от особеностите на демократичния преход в страната, който продължава вече почти двадесет години. За разлика от сравними страни като Полша, Чехия и Унгария например, българският преход някак си успява да се развива на едно чисто практическо, някой би казал – инстинктивно, ниво, без да теоритизира върху самия себе си. Причините за това са многобройни, но също така многобройни са и последствията от него. Те се проявяват като странности, а често пъти и като парадокси, вплетени в тъканта на българската демокрация.

Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар