АЗ ИМАМ ЧЕСТ, УВАЖАЕМИ!

август 2, 2010 at 7:13 am (Публицистика) (, , , , , , , , , , )

https://asenov2007.wordpress.com/  /виж в дясно – 1. Подкрепа за блога/  

  • Помним зимата на Луканов, банките на Беров, хляба на Виденов, европейския път на Станишев – но докога хората ще търпят комунистите да си подлепят девствената ципа и да играят света вода ненапита 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица”, Пловдив 

Много достойни дела и много глупости е извършил този свят в името на честта. В интерес на истината – понякога границата между двете е толкова тънка, че човек се обърква, ако се опита да отдели едното от другото.

Гърците например са провели цяла Троянска война заради едната чест. Не, разбира се, онази на красавицата Елена, а тази на цар Менелай. Така смятат повечето хора след Омир. Но който се рови в митологията знае, че забежката на Елена с Парис съвсем не е била първата в живота и, заради което пък върху честта на Менелай още преди онзи момент си е тегнело дълбоко обществено съмнение. Представям си как съвременниците на историята са посрещнали поредните пропагандни приказки за поруганата царска чест с хапливи забележки от рода – “ама колко пъти въпросната чест може да се подлепя и да се представя за нова”.

Силни основателни съмнения досежно честта на замесените лица тегнат и върху историята с крал Артур по-късно. В смисъл, честта на Артур е ясно, че е била подкопана, въпросът е по каква линия и от кого е подкопана по-дълбоко – дали по рицарска от сър Ланселот или по семейна от кралица Гуинивър.

В по-модерните времена, разбира се, нещата стоят доста по-ясно. Хашек разправя историята за мелничарската щерка и младежа, който в дъждовна вечер потърсил в дома и подслон. Въоръжен с перука и преправен глас, той се представил за закъсала невинна девица. Мелничарката нахранила “подлия тип” и го сложила да спи при дъщеря си. А на другата сутрин от типа нямало и следа, само бележка със знаменателно съдържание: “Ваш`та щерка Ана-нана чест загуби отзарана”.

Фехим Хюсеинов, един български поет, който неотдавна си отиде от този свят, преди много години, по комунистическо време, написа стих, който гласеше: “Аз имам чест, уважаеми!”. Работата е там, че той наистина имаше чест, макар това да бе изразено Прочетете остатъка от публикацията »

Реклами

Постоянна връзка Вашият коментар

ТРИМА ДУШИ УМРЯХА, А СТО И ПЕТДЕСЕТ БЯХА УБИТИ…..

март 1, 2010 at 6:10 am (Публицистика) (, , , , , , , )

  • За някои хора, които трябваше да бъдат в новините, а не са 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица” – Пловдив 

Някой ще каже, че в заглавието има грешка. Не, няма. То казва точно това, което иска. То не е заглавие за жертвите на поредното земетресение или терористичен акт по света. Не е и за онези, както се смята, сто и петдесет жертви на неразкрити поръчкови убийства в България. Не е за хора с прякори като пъпеши, маймуняци, жирафи и друга екзотична фауна, населяваща полицейските сводки, а чрез медиите пренесена и в развинтеното въображение на публиката.

Да, по някакъв начин тези, екзотичните, са били част от Октопода, който ни стиска за гушите и е интересна тема напоследък. Да, животът им сигурно е като трилър, с напрежение, стражари и апаши, тайни и загадки, редуване на мрак и светлина, всичко, което обикновеният човек обикновено не преживява през живота си. Поне не така интензивно, че да се превърне в персонаж от вулгарен роман.

Само че бандитите, дори съдбите им да са странни понякога, са интересни само като социален феномен. Като персонажи от роман, дори написан от брилянтен автор, те са плоски и предвидими. Като персонажи от живота пък, разгледани отделно от системата, част от която са, изглеждат жалки.

Затова искам да разкажа сега три кратки истории за хора, които не бяха убити, а просто умряха. За хора, които бяха едни от нас, а не едни от тях. За хора, които, всеки по свой начин и в своята сфера, се опитаха да направят нещата около себе си по-истински и си отидоха, преди да са си довършили работата. Повече или по-малко, съдбите и на тримата са свързани с Пловдив.

ОТЕЦ ИВАН БОНЕВ. Беше в Кърджали, Пловдивска епархия, вероятно някъде през 82-ра, 83-та година, към 2-3 часа през нощта. С колегата и приятеля Стойко Стоянов се бяхме напили до синьо и той настоя да ме запознае с новия Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка 4 коментара