160. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ПОЛ ГОГЕН /част втора/

февруари 24, 2016 at 3:40 pm (Публицистика) (, , , , )

Пламен Асенов
11.11. 15, радио Пловдив

Целият текст слушай тук – http://bnr.bg/post/100624735/velikite-evropeici-pol-gogen-chast-vtora

Дебюси, Сюита Бергамо, Лунна светлина

Когато през 1885 година художникът Пол Гоген се връща в Париж, той е човек без нищо. Зарязал е, както казват някои, семейството си в Копенхаген. Там остава и колекцията му от картини и предмети на изкуството, събрана по-рано, когато парите му текат отвсякъде. В този момент вече няма и пари. Няма също образование на художник, но пък има огромен талант и желание. Една година Гоген работи какво ли не и рисува малко, затова в последната импресионистична изложба през 1886 той показва повече стари неща. Идва и скъсването му с импресионистите, чиито лидер вече е Жорж Сьора. Гоген не може да понася неговия поантилизъм, нео-импресионистична техника на рисуване, базирана на комбинация от точки, които изграждат художествения образ. През лятото Гоген отива в Понт Авен, артистична колония в Бретан, където се случват две важни неща. Първо, той става популярен сред група млади художници, при това – и заради освободения си, и заради уменията си в бокса и фехтовката, и заради картините си. Второ, започва да намира собствен път в изкуството, вече извън импресионизма. За него връщането към традиционното европейско изкуство е немислимо, намира го за твърде имитативно, в смисъл – че то прекалено много имитира реалността и му липсва дълбочината, придавана от символите. Точно обратното е валидно за по-екзотичното от европейска гледна точка изкуство на Африка и Азия. На първо време Гоген се увлича от модното тогава японско изкуство и се връща към някои европейски средновековни техники, които го водят към синтетичния подход на онова, което критиците наричат пост-импресионизъм. Една от наистина изумителните работи, които Гоген ни оставя от този период, е „Жълтият Христос”, изображение на разпятие, в което тялото на Христос е жълто и плоско, почти двуизмерно, наивистично отделено от околния свят с дебел контур. Някак звучи, сякаш това наистина ще спаси Спасителя.

Дебюси, Печати: Градини в дъжда

През 1887 година Пол Гоген, за да намери себе си като художник, започва да търси екзотиката на тропиците, контакта, както той смята, с естествените, първични хора, които живеят там, с техния бит и изкуство. С един свой приятел той отива в Панама, а после изкарва и няколко месеца на Мартиника. Разорен напълно, болен от Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

159. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ПОЛ ГОГЕН /част първа/

февруари 20, 2016 at 10:00 am (Публицистика) (, )

Пламен Асенов
04.11. 15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100622289/velikite-evropeici-pol-gogen-chast-parva

Признавам си, започвам да пиша този текст със страх. Страхувам се да ви представя великия френски художник Пол Гоген в истинската му светлина, защото се опасявам да не решите, че творец с такъв гаден характер не може да е чак толкова гениален. Няма как да ви съдя – доста хора и досега го мислят, така че заради човека Гоген отказват да харесват твореца Гоген. Има и такива обаче, на които не им пука за земните му грехове и ценят небесните му картини безкрайно. Добре, де, не чак безкрайно, но ето колко – в началото на 2015 година платното на Гоген „Кога ще се омъжиш” бе продадено за 300 милиона долара и стана най-скъпата картина в света. Ако се чудите колко са 300 милиона долара, ето ви сравнение – това са на куп парите, които получават за месец милион и половина български пенсионери със средна пенсия.

Дебюси, Сарабанда

„Аз съм велик художник и го знам. И точно заради това, което съм, аз съм преживял толкова много страдания, но продължавам да следвам призванието си, в противен случай бих се възприел като измамник – какъвто, впрочем, много хора мислят, че съм…..Моят артистичен център е в собствения ми мозък, никъде другаде, и аз съм силен, защото не се съобразявам с другите, а правя онова, което е в мен”. Така пише Пол Гоген през 1892 година, в едно писмо до жена си, датчанката Мете, с която продължава да поддържа връзка, въпреки че са разделени. Писмото е от Таити, където художникът, който се чувства все по-подтиснат и буквално задушен в уж артистичния Париж, вече живее и твори по онова време. Той отива на далечния тихоокеански остров с идеята да се махне от правилата и условностите на цивилизацията, да намери прост и естествен начин на живот, да бъде заобиколен от хора с друго виждане за основни неща като боговете, любовта, смъртта. Намира всичко това, но само донякъде, в много по-малка степен, отколкото му се иска. От една страна – по времето, за което говорим, края на ХІХ век, истински примитивни общества в света на практика вече не съществуват, всички те са Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар