СЛОВЕСНИТЕ СВОЕВОЛИЯ НА ХУДОЖНИКА

октомври 3, 2015 at 8:55 am (Публицистика) (, )

Пламен Асенов представя „След точката”, втората поетична книга на художника Даниел Дянков, Пловдив, 02.10.15, галерия „У-парк”

През последните няколко години от време на време в живота ми току се появява един тип на име Даниел Дянков, художник.
– Дидо, бе, Дидо Дянков от Русе. Не го ли знаеш? – обясни ми първия път нашият общ приятел, скулпторът Иван Тотев.
– Не, бе, не го знам – признах си аз.
– Много е готин! – издълбоко ми го портретира Иван, така че отидох на съответната изложба да видя що за птица е въпросният Дидо Дянков от Русе, художник.
И птицата веднага ми хареса. Хареса ми как рисува. Хареса ми как изглежда. Хареса ми как се държи и говори. Не беше човек, който си хаби думите напразно и определено ми се видя човек, с когото можем да се разберем от половин дума.
Май така и стана.
Както казах, оттогава Дидо Дянков периодично се явява в живота ми под разни форми – къде на живо, къде като призрак, мернал се в картина или слово. Вече го усещам като най-близък приятел, макар че – няма да повярвате, но е истина – досега никога не ни е падал случай да изпием заедно дори само една цяла бутилка вино. Все ни се разминава точно тази дълга и сладка част от приятелството.
Дори преди три години, когато излезе първата книга на Дидо – а това винаги е събитие, което изисква щедро поливане – аз имах сериозни вселенски причини и не успях да участвам в празненствата по този повод. За сметка на това пък имам удоволствието да участвам сега, като кажа няколко думи за втората му книга.
Първата книга на Даниел Дянков се казва „Между точката и тъгата”, а тази, втората, е озаглавена „След точката”. Погледнато философски, съпоставката на заглавията би трябвало да ни покаже, че за времето от 2012 насам Дидо е успял да загърби тъгата, вглъбил се е в точката, минал е през нея и сега води всички ни отвъд.
Но, погледнато житейски, май не е съвсем така, по-скоро така му се иска.
Казвам това не само защото знам, че истинските художници, независимо дали ровят света с четка или с думи, дълбоко в себе си са обречени на тъга, без значение как изглежда животът им отстрани. Казвам го също защото, погледнато чисто поетически, тъгата, наметнала една или друга дреха, все още забележимо присъства в тези 13 кратки стихотворения, които Дидо ни представя.
Защо са точно 13? Няма да гадая, може цифрата да има някакъв дълбок Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар