152. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ФИДИЙ

декември 30, 2015 at 9:50 am (Публицистика) (, , , , )

Пламен Асенов
16. 09. 15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100602909/velikite-evropeici-fidii

Не знам как се създава период на висока класика в изкуството. Подозирам, че Фидий, великият скулптор и архитект от Древна Гърция, също няма ни най-малка представа – но все пак с творчеството си той го създава и е негов най-виден представител. Освен това и досега е един от най-значимите антични творци, без да сме сигурни дали някоя от творбите, които се смятат за негови, е наистина негова. А, да, щях да забравя – и ако някога в компания ви заговорят за „златното сечение”, спомнете си, че „фи”, числото, което го обозначава, е първата буква от името на Фидий. И това никак не е случайно.

Антична гръцка музика, ІІ

Фидий се ражда около 490 г. пр.н.е. вероятно в Атина. Виждате ли как от самото начало всичко, свързано с този човек, се оказва несигурно. Това е донякъде нормално, като се има предвид, че говорим за събития отпреди 25 века. Да, обаче през цялото време не бива да забравяме, че и тогава хората са хора като нас, а не сенки по стената, че живеят със своите скърби и радости, страсти и противоречия, че издишват същия въздух, който ние сега вдишваме. Така или иначе, имаме информация, че Фидий е син на Хермид от Атина, но това не ни обогатява много представите за него. Твърди се, че учи първо в атинската школа на Хегий, а после – при Агелад, на Аргус. Откога точно започва да получава самостоятелни поръчки, не е ясно. Смята се обаче, че първата значима от тях е за скулптурна група в Делфи, посветена на гръцката победа срещу персите в битката при Маратон. Групата се състои от бронзови фигури на боговете Аполон и Атина, различни атически герои, както, разбира се, и генерал Милтиад, победителят. Както казах в началото, до наши дни няма запазена нито една оригинална творба, която със сигурност да е на Фидий. Творчеството му, както и в много други случаи, щом говорим за Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

НЕНКО МАРОВ – КРАЛЯТ-СКУЛПТОР НА МАРОВИНГИТЕ

април 26, 2009 at 12:53 pm (Публицистика) (, , , , , , , , )

Пламен Асенов

 

26.04.2009

 

ЧОВЕШКИЯТ МОЗЪК е най-съвършеният инструмент не само за мъките и насладите на секса, но също за мъките и насладите на художеството.

Платон, философ, някога смяташе, че идеите за истина, красота, съвършенство и други подобни си съществуват самостоятелно и се реят в необятните пространства на Вселената. Тери Пратчет, писател, наскоро допълни теорията му с откритието, че от време на време някоя от тези идеи пада стремително към земята, удря някой си човек по главата и го кара да прави странни неща.

От десетина години, откак познавам Ненко Маров, скулптор, си мисля, че той е живо доказателство за правилността на тези схващания. И щях да си мисля същото, дори ако в живота си беше направил само този мраморен “Книжовник”, който трепти като първична и вечна струна с музиката на духа.

knijovnikКнижовник

 

КОГА ТОЧНО Ненко Маров е ударен от идеята за скулптурата като изящно пространство за свободен изказ на свободния човешки дух е трудно да се каже, но е факт, че тази идея е имала късмет, защото се е настанила в правилната глава и с очевидно удоволствие се задържа в нея вече повече от петдесет години.

 

marov-1

 

Ненко Маров

 

НЕНКО МАРОВ е роден на 12 септември 1933 г. в село Каравелово, околия Карловска, област Пловдивска. Учи скулптура в Художествената академия при проф. Марко Марков, а след неговото пенсиониране завършва при проф. Иван Фунев. От 1966 г. е преподавател по скулптура Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка 4 коментара

800 ГРАДУСА ПО ТОТЕВ

октомври 5, 2008 at 9:33 am (Публицистика) (, , , , , )

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ!

 

Малката пластика рядко се превръща в голямо събитие, но изложбата “Скулптура и рисунка” на Иван Тотев, която се открива във вторник в Софийската галерия “L`Union” със сигурност ще се превърне. Защото там може да се види друг рядък феномен – как ефирният дух е стъпил здраво на краката си.

И всички са поканени!

След изключително успешната изява в родния Пловдив по-рано тази година, Иван сега прави първата си самостоятелна изложба в София, като представя 13 пластики, десет от които се показват за първи път пред публика, както и десет рисунки.

Вернисажът ще бъде във вторник, 7 октомври, от 19 часа, в галерия “L`Union” /ул. “Шипка” 43, входът е откъм ул. “Асен Златаров”/.

 

800 ГРАДУСА ПО ТОТЕВ

 

Пламен Асенов

 

05.10.2008

 

Осемстотин градуса е температурата, при която се топи и отлива бронз. А Тотев е пловдивският скулптор Иван Тотев.

Бог може и да не е догледал някое кътче от Вселената, но когато е създавал Иван, със сигурност е използвал и двете си ръце и го е направил като човек, здраво стъпил на земята.

На пръв поглед така изглеждат и скулптурите му – стабилни, тежки /и то не само заради материала/, дори леко тромави. Това обаче е само на пръв поглед. Когато останеш замалко сред тях, дори без да ги гледаш специално, започваш да виждаш ефира, от който са направени. Усещаш напрежението на духовните пространства, които ги изпълват. Разбираш, че обемите са нещо не само външно, но и вътрешно. И дори понякога започваш да се страхуваш да не литнат – когато забележиш, че са на ръба на полета.

 

Към светите земи

Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

ИВАН, СТЪПИЛ В НЕБЕТО

април 12, 2008 at 11:10 am (1) (, , , , )

Иван Тотев – изложба скулптура и рисунка

Галерия „L’UNION“ – Пловдив, ул. „Криволак“ 5 /намира се в подножието на Стария град/

 

 

/Никой няма да сгреши, ако отиде да види страхотната изложба на скулптора и приятел Иван Тотев. Тук представям само част от неговите нови неща, както и текста, който написах за откриването на изложбата./

 

Пламен Асенов

 

Човек твърде често се замисля за налудничави неща. Например – защо, въпреки че краката му са различни, чорапите са еднакви. Или – как едър бял мъж от чист арийски произход успява да заблуди целия свят, че е черен негър. И така да заеме поста губернатор на Калифорния.

Твърде рядко обаче човек се замисля за стойностите на истинското изкуство и какво значи то за живота около нас и за живота вътре в нас. Подобно поведение е донякъде разбираемо, защото истинското изкуство е сложно нещо. При всички случаи – доста по-сложно от приготвянето на бъркани яйца. Освен това се среща рядко, а по кафенета не ходи изобщо, така че на моменти се налага да го търсиш специално и то на места, където не предлагат нищо съществено за пиене.

Един статистик забелязал, че напредничавите хора от малките градове искат да се преместят в Пловдив най-вече заради пълноценния културен живот, който могат да водят тук. Но когато проучил работата, установил, че след преместването 99,99 на сто от тях напълно забравят този аргумент и се отдават на други изтънчени удоволствия. Оставащата стотна от процента се формира само от нещо, което се нарича Стефчо и ходи по изложби, за да събира автографи. Та искам да кажа, че в действителност хората рядко търсят начин да се отъркат о истинското изкуство.

Трябва да си призная, че и аз не съм от големите търсачи. Причините са няколко. От една страна ме е страх, защото истинското изкуство понякога поражда в душата ми непознати чудовища. Или непознати копнежи – не знам кое от двете е по-страшно. От друга страна се опасявам, че като видя нещо истинско, мога и да не го позная. А като не го позная – да изтърся някакви думи, твърде неподходящи за изтърсване точно пред олтара на музите. Така че отдавна съм избрал стратегията вместо да ходя по сокаците на Стария град в трескаво търсене, да се сприятелявам с творци, които правят истинско изкуство и така да разбирам кое как става в тази материя и защо.

Случаят с Иван Тотев, чиято изложба ни е събрала днес тук, е малко по-особен. Особен е с това, че той е първият такъв творец, който ми падна в лапите. След като тази година прави петдесет, значи трябва да е било преди повече от тридесет години. Изглежда съм имал страхотен нюх, защото по това време той самият не знаеше, че е голям скулптор, а и досега скромничи по въпроса, макар вътре в себе си да знае. Както знаят и мнозина от нас.

Та тогава слушахме в големи количества албуми като “Стената” на Пинк Флойд и “Тайният живот на растенията” на Стиви Уондър. Той живееше в шестоъгълна стая и майка му, леля Мария, Бог да я прости, ни изкушаваше със страхотни манджи и сладки сладкиши. Иван се интересуваше какво мисля аз за писането и как се прави то, а аз се интересувах какво мисли той за рисуването и скулптурата. Тъй като съм напълно сакат в ръцете, дълбоко в себе си и досега не мога да повярвам, че на нормален човек този вид занимания му идват съвсем естествено изотвътре. Но както и да е, ключовата дума тук е, че по това време мислехме много и много говорехме за нещата.

От ранния Тотев си спомням рисунките, които правеше още като ученик, а после, преди университета, един цикъл живописни работи, в които използва пясъчна фактура и някакви други неща – вероятно остатъци от екзотичните манджи, които той също се беше научил да готви. Струва ми се, че бяха интересни картини, макар леко декоративни. Имах в къщи две-три от тях, но по време на развода първата ми жена не призна, че са подарени точно на мен и си ги прибра. Сигурно и досега събират прах на някакъв таван, иначе след време можех да си преживея спокойно и добре старините, като ги продам на полудели от страст колекционери.

След това Иван стана скулптор. Но няма да ви отегчавам с подробности за пътя, който той измина оттогава насам. И да искам, не мога, защото този вид пътища се извървяват в самота, а най-често и в мрак, където чуждо око не може да проникне.

Само искам да ви приканя да погледнете Иван, който стърчи до мен. Не знам вие какво виждате, но аз виждам един човек, твърде здраво стъпил на земята, макар винаги да е твърдял, че не е дюстабанлия. А сега погледнете скулптурите и рисунките, които днес ни представя. Вижте ги, защото те са съвсем нови, правени са специално за тази изложба и освен това могат да ни кажат важни неща – и за него и за себе си.

Независимо дали имат много или нямат никакви крака, скулптурите на Иван Тотев, също като него, винаги изглеждат здраво стъпили на земята. Ако човек наистина ги погледне обаче, ще види тайнствените измерения, които ги правят и здраво стъпили на небето.

Традиционната представа за скулптура очаква да види обем насред нищото. Или обем, обгърнат от нищото. В пластиките на Иван Тотев обемът е обгърнал нищото. То прозира през тежестта на метала, бори се за правото да съществува – в борба без победители и победени. Така се ражда драматизъм, неизбежен когато крилото служи за опора, а преплетените в съдбовен сблъсък или съдбовна  любов ръце служат за полет. Но драматизмът е стаен и ненатрапчив – вижда се само ако гледаш. Или ако погалиш скулптурата, за да усетиш как точно нищото е повело пръстите на твореца към сътворението.

Ако бях критик, можех да ви споделям съкровените си наблюдения за скулптурите на Иван Тотев до припадък. Например щях да кажа, че онази работа там, “Борбата на Яков с ангела”, която взема темата си от познатата библейска история, в ръцете на майстора се е превърнала във вселенска метафора не само за това как човек употребява, включително за богоборство, божественото си право на избор, но и за това как надделява над себе си чрез оцеляване. Можех даже да ви покажа и кои точно скулптурни деформации или други технически похвати в работата ме навеждат на подобна дълбока мисъл.

Щях да ви обясня също как по-строгата геометричност на “Възкресение” контрастира на обикновената представа за възкресението като нещо кръгло и ни подготвя за изненадващото откритие, към което ни води автора – че човешкият път към отвъдното не е занимание самотно, а се нуждае от протегната братска ръка.

Или просто щях да се загледам в прибрания корем и в странната, като спазъм, извивка на гърба на бронзовия бик там и може би всички щяха да ме последват, за да видят това, което аз виждам в него – един любовен бик, един свободен бик, един бик, за който точно в този момент няма никакво значение дали смъртта е безсмъртна или не.

Но тъй като не съм критик, предпочитам да се придържам към простите неща – както казал онзи, който измислил първо социализма, а после и Трабантчето.

Затова само ще добавя в заключение, че за мен скулптурите на Иван са тайнство, без което моят свят пак щеше да съществува, но изобщо нямаше да бъде същия. Това, разбира се, не може да служи като аргумент пред хората, способни да разграфяват таблици и да класифицират в тях художниците като големи и малки, значими и незначими, като такива от национална, европейска или световна величина. Вероятно се досещате къде аз бих поставил Иван Тотев в подобни таблици. И най-вече – за какво бих похарчил голямата част от парите си, ако имах пари. Пък след това той ще почерпи едно вино, защото истинските творци така правят.

 

 

  

Постоянна връзка Вашият коментар