ИВАН, СТЪПИЛ В НЕБЕТО
Галерия „L’UNION“ – Пловдив, ул. „Криволак“ 5 /намира се в подножието на Стария град/
/Никой няма да сгреши, ако отиде да види страхотната изложба на скулптора и приятел Иван Тотев. Тук представям само част от неговите нови неща, както и текста, който написах за откриването на изложбата./
Пламен Асенов
Човек твърде често се замисля за налудничави неща. Например – защо, въпреки че краката му са различни, чорапите са еднакви. Или – как едър бял мъж от чист арийски произход успява да заблуди целия свят, че е черен негър. И така да заеме поста губернатор на Калифорния.
Твърде рядко обаче човек се замисля за стойностите на истинското изкуство и какво значи то за живота около нас и за живота вътре в нас. Подобно поведение е донякъде разбираемо, защото истинското изкуство е сложно нещо. При всички случаи – доста по-сложно от приготвянето на бъркани яйца. Освен това се среща рядко, а по кафенета не ходи изобщо, така че на моменти се налага да го търсиш специално и то на места, където не предлагат нищо съществено за пиене.
Един статистик забелязал, че напредничавите хора от малките градове искат да се преместят в Пловдив най-вече заради пълноценния културен живот, който могат да водят тук. Но когато проучил работата, установил, че след преместването 99,99 на сто от тях напълно забравят този аргумент и се отдават на други изтънчени удоволствия. Оставащата стотна от процента се формира само от нещо, което се нарича Стефчо и ходи по изложби, за да събира автографи. Та искам да кажа, че в действителност хората рядко търсят начин да се отъркат о истинското изкуство.
Трябва да си призная, че и аз не съм от големите търсачи. Причините са няколко. От една страна ме е страх, защото истинското изкуство понякога поражда в душата ми непознати чудовища. Или непознати копнежи – не знам кое от двете е по-страшно. От друга страна се опасявам, че като видя нещо истинско, мога и да не го позная. А като не го позная – да изтърся някакви думи, твърде неподходящи за изтърсване точно пред олтара на музите. Така че отдавна съм избрал стратегията вместо да ходя по сокаците на Стария град в трескаво търсене, да се сприятелявам с творци, които правят истинско изкуство и така да разбирам кое как става в тази материя и защо.
Случаят с Иван Тотев, чиято изложба ни е събрала днес тук, е малко по-особен. Особен е с това, че той е първият такъв творец, който ми падна в лапите. След като тази година прави петдесет, значи трябва да е било преди повече от тридесет години. Изглежда съм имал страхотен нюх, защото по това време той самият не знаеше, че е голям скулптор, а и досега скромничи по въпроса, макар вътре в себе си да знае. Както знаят и мнозина от нас.
Та тогава слушахме в големи количества албуми като “Стената” на Пинк Флойд и “Тайният живот на растенията” на Стиви Уондър. Той живееше в шестоъгълна стая и майка му, леля Мария, Бог да я прости, ни изкушаваше със страхотни манджи и сладки сладкиши. Иван се интересуваше какво мисля аз за писането и как се прави то, а аз се интересувах какво мисли той за рисуването и скулптурата. Тъй като съм напълно сакат в ръцете, дълбоко в себе си и досега не мога да повярвам, че на нормален човек този вид занимания му идват съвсем естествено изотвътре. Но както и да е, ключовата дума тук е, че по това време мислехме много и много говорехме за нещата.
От ранния Тотев си спомням рисунките, които правеше още като ученик, а после, преди университета, един цикъл живописни работи, в които използва пясъчна фактура и някакви други неща – вероятно остатъци от екзотичните манджи, които той също се беше научил да готви. Струва ми се, че бяха интересни картини, макар леко декоративни. Имах в къщи две-три от тях, но по време на развода първата ми жена не призна, че са подарени точно на мен и си ги прибра. Сигурно и досега събират прах на някакъв таван, иначе след време можех да си преживея спокойно и добре старините, като ги продам на полудели от страст колекционери.
След това Иван стана скулптор. Но няма да ви отегчавам с подробности за пътя, който той измина оттогава насам. И да искам, не мога, защото този вид пътища се извървяват в самота, а най-често и в мрак, където чуждо око не може да проникне.
Само искам да ви приканя да погледнете Иван, който стърчи до мен. Не знам вие какво виждате, но аз виждам един човек, твърде здраво стъпил на земята, макар винаги да е твърдял, че не е дюстабанлия. А сега погледнете скулптурите и рисунките, които днес ни представя. Вижте ги, защото те са съвсем нови, правени са специално за тази изложба и освен това могат да ни кажат важни неща – и за него и за себе си.
Независимо дали имат много или нямат никакви крака, скулптурите на Иван Тотев, също като него, винаги изглеждат здраво стъпили на земята. Ако човек наистина ги погледне обаче, ще види тайнствените измерения, които ги правят и здраво стъпили на небето.
Традиционната представа за скулптура очаква да види обем насред нищото. Или обем, обгърнат от нищото. В пластиките на Иван Тотев обемът е обгърнал нищото. То прозира през тежестта на метала, бори се за правото да съществува – в борба без победители и победени. Така се ражда драматизъм, неизбежен когато крилото служи за опора, а преплетените в съдбовен сблъсък или съдбовна любов ръце служат за полет. Но драматизмът е стаен и ненатрапчив – вижда се само ако гледаш. Или ако погалиш скулптурата, за да усетиш как точно нищото е повело пръстите на твореца към сътворението.
Ако бях критик, можех да ви споделям съкровените си наблюдения за скулптурите на Иван Тотев до припадък. Например щях да кажа, че онази работа там, “Борбата на Яков с ангела”, която взема темата си от познатата библейска история, в ръцете на майстора се е превърнала във вселенска метафора не само за това как човек употребява, включително за богоборство, божественото си право на избор, но и за това как надделява над себе си чрез оцеляване. Можех даже да ви покажа и кои точно скулптурни деформации или други технически похвати в работата ме навеждат на подобна дълбока мисъл.
Щях да ви обясня също как по-строгата геометричност на “Възкресение” контрастира на обикновената представа за възкресението като нещо кръгло и ни подготвя за изненадващото откритие, към което ни води автора – че човешкият път към отвъдното не е занимание самотно, а се нуждае от протегната братска ръка.
Или просто щях да се загледам в прибрания корем и в странната, като спазъм, извивка на гърба на бронзовия бик там и може би всички щяха да ме последват, за да видят това, което аз виждам в него – един любовен бик, един свободен бик, един бик, за който точно в този момент няма никакво значение дали смъртта е безсмъртна или не.
Но тъй като не съм критик, предпочитам да се придържам към простите неща – както казал онзи, който измислил първо социализма, а после и Трабантчето.
Затова само ще добавя в заключение, че за мен скулптурите на Иван са тайнство, без което моят свят пак щеше да съществува, но изобщо нямаше да бъде същия. Това, разбира се, не може да служи като аргумент пред хората, способни да разграфяват таблици и да класифицират в тях художниците като големи и малки, значими и незначими, като такива от национална, европейска или световна величина. Вероятно се досещате къде аз бих поставил Иван Тотев в подобни таблици. И най-вече – за какво бих похарчил голямата част от парите си, ако имах пари. Пък след това той ще почерпи едно вино, защото истинските творци така правят.
Блогът на Пламен Асенов 
