149. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – САФО

ноември 26, 2015 at 12:46 pm (Публицистика) (, , , , )

Пламен Асенов
26. 08.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100595093/velikite-evropeici-safo

Днес ще говорим за любовта. Давам си сметка, че поне от 149 седмици искам да кажа това като начало на някое от предаванията за великите европейци, но чак сега му дойде времето. И все пак, ще говорим за любовта не защото аз искам така, а защото отиваме около 28 века назад, при един от деветимата най-велики гръцки поети от античността – Сафо от остров Лесбос. Платон я нарича „десетата муза”, Сократ казва за нея – „тя е моят учител в любовта”. Страбон я определя като „чудо”. Два-три цели текста и няколко десетки фрагмента – това почти нищо от поезията на Сафо е стигнало до наши дни. Духът на нейната любов обаче е прескочил времето непокътнат.

Сафо, Поетичен фрагмент 2, старогръцки

Превод:
Благословен като безсмъртен бог е той,
младежът, който седи до тебе –
и непрекъснато те чува и те вижда,
говори нежно, сладко се усмихва.

Така започва номер 2, един от поетичните фрагменти на Сафо, достигнали до наши дни. Надали точно с тази мелодия, но на същия старогръцки език, е звучал той от нейните собствени уста. Разбира се, че по-нататък, както разказва текстът, душата на девойката не намира покой, в гърдите и настават безредици, дъхът и изчезва, гласът и се губи, тя цялата гори, над очите и пада мрак – и всичко това заради все по-сладката и все по-близка близост на младежа. А ето и точно как Прочетете остатъка от публикацията »

Реклами

Постоянна връзка Вашият коментар

49. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ГЕОРГИОС СЕФЕРИС

септември 18, 2013 at 8:53 am (Публицистика) (, , , , , , , , )

Пламен Асенов

18. 09. 13, радио Пловдив

Целия текст слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=52

„В този час чувствам, че самият аз представлявам едно противоречие” – с тези думи великият гръцки поет Георгиос Сеферис започва речта си през 1963 година, когато Шведската академия му връчва Нобеловата награда за литература.

АСТИАНАКС

Сега, когато заминаваш, вземи със себе си детето,
което видя светлината под онзи чинар
в деня, когато ечаха тръби и блестяха оръжия,
а потните коне се навеждаха, за да докоснат
зелената повърхност на водата
в каменното корито с влажните си ноздри.

Маслините със бръчките на прадедите ни,
скалите с мъдростта на прадедите ни,
кръвта на брат ни жива във пръстта
бяха здрава радост, богат порядък
за душите, които знаеха как да се молят.

Сега, когато заминаваш, сега, когато денят на разплатата
изгрява, сега, когато никой не знае вече
кого ще убие и как ще свърши,
вземи със себе си детето, което видя светлината
под листите на онзи там чинар,
и научи го да изучава внимателно дърветата.

Страхотният, невероятният гръцки поет Георгиос Сеферис в превод на Стефан Гечев – безспорно едно от най-хубавите неща, които са се случвали в българския поетичен свят изобщо. Прочетох ви „Астианакс”, поема 17 от книгата на Сеферис „Роман”, пълна с толкова ирония и драматизъм едновременно.

Не знам дали помните, но когато в училище се учи „Илиада” на Омир, има една прочута сцена, на която задължително се спираме. В нея троянският принц и велик герой Хектор се прощава с жена си Андромаха преди битката с гръцкия герой и полубог Ахил, битка, в която Хектор намира смъртта си. В тази прощална сцена Андромаха е с дете на ръце и именно това е Скамандър, както е кръстено детето или Астианакс, както му казват всички троянци – син на Хектор и Андромаха, пряк наследник на трона на Приам. Но великата Троя пада след дългата обсада. „Безумно е да се убие бащата, а да се оставят децата живи” – съветва мъдрият Одисей. А има и пророчество, че синът на Хектор ще въздигне отново Троя от пепелта – затова гърците убиват Астианакс, като го Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – Т. С. ЕЛИЪТ

ноември 26, 2012 at 5:50 am (Публицистика) (, , )

Пламен Асенов

16.11.12, радио Пловдив

Започваме с парче от „Котките” – Memory

Да, това е част от прочутия мюзикъл „Котките”, който вече повече от 30 години не слиза от световната музикална сцена. Само че не се подвеждайте, днес няма да говорим за композитора сър Андрю Лойд Уебър, най-малкото – защото още не сме стигнали до буквата У в нашата поредица от радио-портрети на знаменити европейци. Днес ще говорим за Томас Стърнз Елиът, човекът, чиито текст стои в основата на този мюзикъл, поетът, който създаде и узакони представата за модерната поезия на 20 век.

Не се подвеждайте също да мислите, че Елиът е написал текста на „Котките” като специална поръчка за сцената, нищо подобно. Всъщност това са поетични текстове, които той пише и изпраща за забавление на своите кръщелници под името Old Possum или Старият Опосум, още в края на 20-те години. През 1930-та Елиът ги събира и със собствени илюстрации ги издава – на практика като книга за деца – под заглавието „Книга на Стария Опосум за Практичните Котки”. Ето един солиден повод за размисъл по въпроса накъде върви нашата цивилизация и докъде е стигнала, след като през 30-те години на миналия век децата са се забавлявали с текстове, над чиято психологическа дълбочина и социални внушения днес възрастните разсъждават дълбокомислено, докато се разхождат, прегърнали невинна девойка, по Бродуей след представлението. Но това е друга тема. Факт е обаче, че, когато умира през 1965 година, самият Томас Елиът едва ли си е представял как 16 години по-късно някой ще изрови от някъде онези негови стари текстове и ще напише към тях музика, която да ги обезсмърти допълнително – доколкото, разбира се, безсмъртието може да се прибавя към безсмъртие и от това да се получава повече безсмъртие.

Пак Memory

За поета, драматурга и критика Томас Стърнз Елиът, или, както е известен, Т. С. Елиът, през годините е писал и говорил кой ли не. Най-много се изненадах обаче, когато научих, че…..

Цялото предаване за Т. С. Елиът чети и слушай на сайта на радио Пловдив – http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite

 

Постоянна връзка Вашият коментар

ТРИМА ДУШИ УМРЯХА, А СТО И ПЕТДЕСЕТ БЯХА УБИТИ…..

март 1, 2010 at 6:10 am (Публицистика) (, , , , , , , )

  • За някои хора, които трябваше да бъдат в новините, а не са 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица” – Пловдив 

Някой ще каже, че в заглавието има грешка. Не, няма. То казва точно това, което иска. То не е заглавие за жертвите на поредното земетресение или терористичен акт по света. Не е и за онези, както се смята, сто и петдесет жертви на неразкрити поръчкови убийства в България. Не е за хора с прякори като пъпеши, маймуняци, жирафи и друга екзотична фауна, населяваща полицейските сводки, а чрез медиите пренесена и в развинтеното въображение на публиката.

Да, по някакъв начин тези, екзотичните, са били част от Октопода, който ни стиска за гушите и е интересна тема напоследък. Да, животът им сигурно е като трилър, с напрежение, стражари и апаши, тайни и загадки, редуване на мрак и светлина, всичко, което обикновеният човек обикновено не преживява през живота си. Поне не така интензивно, че да се превърне в персонаж от вулгарен роман.

Само че бандитите, дори съдбите им да са странни понякога, са интересни само като социален феномен. Като персонажи от роман, дори написан от брилянтен автор, те са плоски и предвидими. Като персонажи от живота пък, разгледани отделно от системата, част от която са, изглеждат жалки.

Затова искам да разкажа сега три кратки истории за хора, които не бяха убити, а просто умряха. За хора, които бяха едни от нас, а не едни от тях. За хора, които, всеки по свой начин и в своята сфера, се опитаха да направят нещата около себе си по-истински и си отидоха, преди да са си довършили работата. Повече или по-малко, съдбите и на тримата са свързани с Пловдив.

ОТЕЦ ИВАН БОНЕВ. Беше в Кърджали, Пловдивска епархия, вероятно някъде през 82-ра, 83-та година, към 2-3 часа през нощта. С колегата и приятеля Стойко Стоянов се бяхме напили до синьо и той настоя да ме запознае с новия Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка 4 коментара

МИНИАТЮРИ ОТ ПОЛИТ-ПЕЙЗАЖА

декември 3, 2009 at 7:29 am (Публицистика) (, , , , , )

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица” 

  • Кой би искал да притежава експонати от политически пътища към нищото? 

1. Девойката от Русе 

Една девойка от Русе на име Венета Бакалова написала поезия, в която възпява величествената фигура и някои чутовни подвизи на премиера Бойко Борисов. Посветеното на него стихотворение, разбираемо, започва с молитва към Генерала – “О, достолепни Генерале, поведи ни! Ний вярваме във твоя свят обет!” И завършва, пак разбираемо, с молитва към самия Господ – “Премъдри Господи Иисусе, благослови ти Генерала и България”.

После въпросната девойка издала поезията си в книга със заглавие “Звезда над Витлеем” и с уточнението –  “сакрална лирика и други”.

Фактът, че Венета Бакалова съвсем не е девойка, а достолепна възрастна жена, магистър по музика и доктор на филологическите науки, с нищо не променя необходимостта казаното дотук да бъде пълно с ирония. Защото ако се съди по текста на стихотворението за бат` Бойко, тя би трябвало да се намира още в девическа възраст. Или поне да си е останала на девическия акъл.

Случилото се не е голяма изненада. Научно доказан факт е, че в България из   словото светотатстват поне толкова хора, колкото нощем из хладилника. Ако не и повече. Доказано е също, че ако нищо не разбираш от поезия, по-лесно ставаш доктор на филологическите науки, защото тези, които те изпитват за доктор, също нищо не разбират от поезия. За музиката не знам как се става магистър, но това за поезията го знам със сигурност.

Къде е политиката в цялата работа обаче, ще попита внимателният читател. Ами политиката е във факта, че българският премиер се радва на подобни глупости, написани по негов адрес. Ако не се радваше, нямаше неговите ПР-съветници да ги публикуват в официалния сайт на ГЕРБ и да се хвалят, един вид, с това. Щяха да си затраят и да отминат факта с мълчание.

Бойко Борисов не е първият български политик, за когото добронамерени иначе хорица сътворявят пълни поетически идиотщини. Слушал съм подобни изблици да се четат на живо по време на срещи Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

КНИГА С АВТОГРАФ

май 9, 2009 at 11:08 am (Публицистика) (, , , , , , , )

Пламен Асенов 

09.05.2009

IMG_1657-Plamen-Helikon Снимка: Дамян Серкеджиев

На 12 май, вторник, между 17 и 19 часа, ще заседна в книжарница “Магелан”, /Пловдив, Капана, ул. “Братя Пулиеви” №1/, където ще дам автограф на който иска. Надявам се в по-камерна атмосфера, не като на публично представяне, да имаме време да си поговорим с хората, които дойдат, за поезията, за нещата от живота или каквото друго ни хрумне да си говорим.

poster-avtograf   Постер: Иван Тотев

Макар срещата да е обявена като “Книга с автограф”, всъщност ще представя трите си досега издадени книги. Две от тях са по-известни на широката публика /с цялата условност на това понятие, когато става дума за широка публика на литература в България/, защото имаха късмета да бъдат издадени през последните две години и все пак продавани по книжарниците и представяни в медиите.

Детската книга “Цвета и Търла-Марла”, първа част от поредицата “Светът на Цвета” /издателство “Жираф”, художник – Цвета Марова/, както разбирам, вече има доста почитатели както сред децата, така и сред техните родители. Не се учудвам, защото я писах с огромно удоволствие и радост от живота, а тези неща Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

ПРЕМИЕРА В СОФИЯ НА „ЗОДИАК НА СМЪРТТА“

март 1, 2009 at 10:10 pm (Поезия, Зодиак на смъртта) (, , , , , , )

Пламен Асенов

 

На 11 март от 18.30 часа в книжарница “Хеликон” /на ъгъла на Витоша и Патриарха/ ще бъде софийската премиера на  поетичната ми книга “Зодиак на смъртта”.

 

big-plamen-asenov-zodiak-na-smartta

 

 

Книгата излезе в края на октомври миналата година, издадена от голямото българско издателство “Жанет 45”. Художник е Румен Жеков.

Пловдивската премиера на Зодиака, която се състоя в края на ноември, предизвика сериозен интерес, като събра над сто души любители на поезията и многобройни медийни отзиви. Тогава в Пловдив “Зодиак на смъртта” бе представена от поета Николай Заяков. Ето само един пасаж от казаното от него:

С навлизането в текстовете чувството за планиране на написаното не изчезва, а се засилва. Но поради доброто си изпълнение, стиховете въздействат като една модерна интерпретация на магичното. Като всеки изкушен, и аз се надявах да съумея да хвана автора в собствената му клопка, това обаче не се случи. Той е съумял да не се повтори, а цикълът, който дава заглавието на тази книга, е между най-доброто, което изобщо съм чел…..Поезията на Пламен Асенов вдъхва душа на категории от метафизиката, което по принцип, а и извън принципите, се явява начало и смисъл на поезията. Така поетът е вътре в поезията в не по-малка степен, отколкото поезията е вътре в него.

На премиерата в София книгата ще бъде представена от приятеля, колегата, страхотен преводач от и на френски и познавач на литературата Георги Ангелов. От него тук и сега няма да прочетете нищо, защото той реши да остане верен на себе си и да импровизира. Така че на 11 март в книжарница “Хеликон” духът на поезията ще се съчетае с духа на джаза.

Надявам се да се роди магична вечер.

 

Постоянна връзка Вашият коментар

Представяне – ЗОДИАК НА СМЪРТТА

ноември 24, 2008 at 5:34 am (Поезия, Зодиак на смъртта) (, , , , )

Първото публично представяне на новата  ми книга ще бъде днес, 24 ноември, понеделник, от 18.30 часа в Културен център “Тракарт”, Пловдив. Заповядайте!

 

korica1-zodiak1

 

Пламен Асенов – Зодиак на смъртта

Издателство “Жанет 45” – Пловдив

Художник – Румен Жеков

 

 

За книгата

 

Книгата „Зодиак на смъртта“ е писана тринадесет години (1989–2002). Въпреки този дълъг период обаче и въпреки че в нея се преплитат стилистични нюанси от твърде различни поетични традиции – от древен Шумер и Египет, през японското хайку, до модернизма на ХХ век – тя запазва силното си поетическо единство, като се концентрира върху темата за смъртта по необичаен, поне за българската поезия, начин. В заглавния цикъл „Зодиак на смъртта“ основният въпрос е „Как умираме?“. Но тук, а и в стиховете от другите три цикъла – „Цветове и природи“, „Градове“ и „Митография II“, зад технологията на смъртта се провиждат още по-важните въпроси: защо умираме, как живеем, откъде намираме сили да устоим. Ключова тема в това поетическо изследване на смъртта е любовта – не само в отношенията мъж-жена, но и любовта към света наоколо, към дребните неща, които, бидейки постоянно пред очите ни, често не забелязваме. Любовта към това, което човек е и което човек прави. Книгата е наситена с митологична образност, но срещата и с модерното съзнание, което не просто вижда абсурдите, а живее с тях или въпреки тях, изостря сетивата на читателя за нов поглед към стария начин, по който душата съществува. 

                                                                                           От издателството 

За книгата „Зодиак на смъртта“, за Пламен Асенов

 

 

 От Николай Заяков 

 

Физическата смърт на Христо Фотев и Коста Павлов лиши съвременната българска по- езия от пъпната й връв. Сега поезията е оставена сама на себе си и, макар да не го съз-нава, е поезия с корен в бъдещето. И причината за това е във факта, че Фотев и Павлов физически са зад нас, но духовно винаги ще бъдат условният рефлекс на българската поетичност. На личностите трябва да се гледа като на книга, това е моето послание.

Понякога не съзнаваме колко важно е личното съприкосновение с един автор. Мисля, че в моя случай това е съпреживяване, което носи и чисто човешка красота. Пламен Асенов е поетът, чиято първа книга бе издадена извън стереотипите преди 20 години от българския политемигрантски център в Западна Европа. Година след това книгата бе издадена като част от библиотеката на тогавашното сп. “Тракия”.

Сега думата е за новата книга на поета. “Зодиак на смъртта”* донякъде шокира със заглавието си. От там идва и съзнанието, че тя е белязана от вътрешната съпротива на нейния автор.

Впечатлението за преднамереност пък може да бъде подменено с впечат-лението за подреденост. С навлизането в текстовете чувството за планиране на написа-ното не изчезва, а се засилва. Но поради доброто си изпълнение, стиховете въздействат като една модерна интерпретация на магичното. Като всеки изкушен, и аз се надявах да съумея да хвана автора в собствената му клопка, това обаче не се случи. Той е съумял да не се повтори, а цикълът, който дава заглавието на тази книга, е между най-доброто, което изобщо съм чел. Натрапчивата последователност на внушенията всъщност откро-ява техния различизъм, тяхното другоячество. Затуй именно възприемам тази част на книгата като поетическа равнопоставеност на зодиака, като поетизирана астрология. Поезията на Пламен Асенов вдъхва душа на категории от метафизиката, което по прин-цип, а и извън принципите, се явява начало и смисъл на поезията. Така поетът е вътре в поезията в не по-малка степен, отколкото поезията е вътре в него.

Не са извън контекста на планираното и останалите цикли в книгата. Това, разбира се, е само привидно. Смисълът на Пламенасеновото писане е да разрушава планомерно оно-ва, на което се явява архитект. В “Цветове и природи”, без да придава някакво особено значение на нещата, поетът ги опакова в стихове, придавайки им допълнителен смисъл.

Но сякаш за него смисълът не е достатъчен. То е като надничане в кладенец. Предизви-кателно е, принуждава те да скочиш. Вътре, както го прави поетът. По тази причина изглежда, че тези стихове са писани или че произлизат от вътрешността, те са енерго-носители на една дезориентираност, на търсене и контактьорство. Мисълта ми е, че във всичките раздели на книгата, включая “Митография 2” и “Градове”, Пламен Асенов се изявява като откривателя на “флогистона”, онова митично вещество, от което се зах- ранва поетическата алхимия.

Ще призная, че рядко ми се е случвало да чета толкова проникновени стихове за града, стихове, които звучат красиво поне колкото градовете, на които са посветени. Стихът е новаторски в същината си, подобен на стъпки нощем, изложен на спорадичната осве-теност от някоя и друга оцеляла улична лампа.

Ще призная все пак, че Митографиите ми звучат по-протяжно и тежко. Приемам ги повече като реминисценции, отколкото като сценичен ефект, в тях реалността е повече от митологията. Но макар магията да я няма, фрагментите все пак говорят. Би могло да се говори за поетическа археология, за търсене извън времето, където време и простра-нство се идентифицират като едно и също понятие. Едва ли поетът съзнава, че е оти-шъл толкова далече, но археологията понякога може да бъде обърната към космоса, а нейните възможни алтернативи да са в една наглед необичайна метафоричност. Казвам още, че големите думи са в състояние да убиват малките таланти, но истинският поет остава недосегаем. Неговата защитимост произтича, както е в случая, от неговата недо-сегаемост.

Пламен Асенов е едноличен, стоящ извън групата граждани, поет. Такава е и поезията му. Поетът и поезията са част от една обща самоличност. Поезията на Пламен е талант-ливото и силно говорене на един мълчаливец.

Ще добавя, че някои от тези стихове са покъртителни с лекотата на своя ход. И човек ги следва тъй, както, предполагам, би следвал смъртта, която го е споходила.

 

     

 

Постоянна връзка Вашият коментар

Пламен Асенов – ЗОДИАК НА СМЪРТТА

ноември 4, 2008 at 7:25 am (1) (, , , , , )

korica-zodiak1

 

Излезе новата ми книга поезия – “Зодиак на смъртта”.

Колкото и да съм скромен, не мога да не призная, че освен като текст, тя стана страхотна като оформление и цялостна визия /макар че поради моята пълна техническа неграмотност, по корицата, която съм сложил тук, в блога, това не си личи добре/. А иначе заслугата е на издателство “Жанет 45” и на големия пловдивски художник, приятеля Румен Жеков.

Книгата всъщност за мен не е нова, писал съм я в продължение на 13-14 години – от 1989 до към 2002 г. “Зодиак” е своеобразно продължение и развитие на темите и поетичните техники от първата ми книга “Стихотворения”. Сведущи смятат, че стиховете в нея звучат странно и необичайно от гледна точка на българската поетична традиция, но тъй като не знаят към коя традиция да ги отнесат, наричат това “творческо търсене”.

И аз съм съгласен с тях. Защото, в края на краищата – не сме на този свят само да лапаме пържоли, а и да търсим себе си.

 

Ще илюстрирам цялата работа с едно стихотворение, което се казва “Рабиндранат Тагор се моли на Бога в Лондон”. Дванадесетте стихотворения от заглавния цикъл “Зодиак на смъртта” също могат да се изровят някъде из блога ми. А за да се прочетат останалите, човек трябва да прескочи до най-близката или до най-любимата си книжарница и да попита.

 

 

РАБИНДРАНАТ ТАГОР СЕ МОЛИ НА БОГА В ЛОНДОН

 

      Както и да се наричаш, не преставам да те виждам

всеки път, щом те погледна. Аз съм крехката тръстика

през която преминава светлината като мисъл.

   И косата ми е дълга – крайчетата и потапям

в някаква река течаща през средата на живота

и достигаща до края. Сякаш ти си я създал когато

си решил, че да създаваш, е единственото нещо.

   И ръцете ми докосват всичко свързано със тебе

всеки път, щом ги протегна. Не от липсата на думи

се страхувам да ти кажа как във мене се наричаш,

а от липсата на мене, щом съм свещ, която гасне

в твоите ръце без пламък.

 

   През очите ми се вижда стръкчето трева

зелено от земята до небето. Неговият цвят ми

стига да позная, че в живота мисълта не се загубва

както слънцето на залез – само вечно се повтаря.

   Някъде отвъд изглежда съществуват други мерки – по-големи

или пък по-малки, или просто няма нищо. Твойта светлина обаче

преминава през нещата в този свят и се завръща,

за да продължи да свети докогато съществуваш.

   Откогато съществувам, думите, с които пазя

равновесие в живота, идват винаги когато

се опитам да ги кажа. Моля те, не ги забравяй,

както не забравяш нищо.

 

   Падам като нощна пеперуда в обятията на

голямата ти книга. Моите криле са страници,

които знаеш наизуст и нищо интересно

няма в тях, освен че си ги писал.

   Преди да ги затвориш, ще си спомня

как някога разбрах, че съществувам:

в една река, от светлина облян, аз те видях

в лицето ми загледан, чух моя глас от тебе

да излиза и още продължавам да го чувам.

   Сега спокойно продължи нататък през стройните

редици на живота и на смъртта или каквото има още.

Творението рядко осъзнава, че е създадено,

за да създава, но, както и да те наричам,

аз ще остана винаги при теб

като прашец по пръстите залепнал.

 

Постоянна връзка Вашият коментар

ОТ ПЪРВОТО ДО ПОСЛЕДНОТО УМИРАНЕ В ЖИВОТА НА КОСТА ПАВЛОВ

октомври 3, 2008 at 6:27 am (Публицистика) (, , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

 

02.10.2008

 

/Фили/

Почина поетът Константин Павлов.

Това не е новина, а епитафия.

На 29 септември, на небиблейската 75-годишна възраст, както се съобщава – след продължително и тежко боледуване – един от най-големите поети на България се пресели отвъд, за да заеме там мястото, отдавна запазено за него.

Константин Павлов е роден през 1933 година в несъществуващото вече село Витошко, сега на дъното на язовир “Студена” край Перник. Следва право в Софийския университет, но не завършва. От 1957 до 1966 година работи за кратки периоди като редактор в Радио София, издателство “Български писател”, вестник “Литературен фронт” и “Мултифилм. През този период издава и първите си две поетични книги – “Сатири” през 60-та и “Стихове” през 65-та година. Следва десетгодишен период, в който има забрана от комунистическите власти той изобщо да работи и да публикува свои творби.

През 1975 година “получава разрешение” за работа в “Българска кинематография”, приет е за член на Съюза на филмовите дейци, а пет години по-късно – и за член на Съюза на писателите. Въпреки че неговите поетични книги продължават да не се издават, през това време излизат няколко филма по сценарии на Константин Павлов, които дават повод да се заговори за появата на ново, експериментално българско кино – “Спомен за близначката”, “Чуй петела”, “Илюзия”, “Масово чудо”, “Бяла магия”. През 83-та, във връзка с петдесетгодишнината на поета, неохотно, но заради правото, което има като член на СБП, режимът все пак разрешава появата на книгата му “Стари неща”, в която са събрани стихове от първите две книги на Коста Павлов. Едва през 89-та година, когато светът вече е друг и промените в комунистическия свят са неизбежни, Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар