АКО АЗ БЯХ НАТО

септември 13, 2008 at 8:09 am (Публицистика) (, , , , , , )

Пламен Асенов

13.09.08

 

Ако аз бях НАТО, не бих правил точно в София среща на Военния комитет за обсъждане нуждите на Грузия след руската агресия, защото София зае възможно най-мека позиция спрямо Москва във връзка с тази агресия. Да – ще каже някой – но може би така НАТО, освен всичко друго, иска да стимулира България към изработване на по-ясна и категорична евроатлантическа позиция занапред. Иска деликатно да припомни какви са нейните реални външнополитически ангажименти и нейните собствени интереси. Иска не само официална София, но най-вече българските граждани да не забравят, че именно евроатлантическата, а не проруската ориентация, е онзи “цивилизационен избор”, който самите те направиха преди години и от който имат нужда, за да превърнат окаяния си живот в по-малко окаян, а свободата си – в малко повече свобода.

Може би да, но все пак, ако аз бях НАТО, не бих правил среща на Военния си комитет точно насред София, защото, както стана ясно тези дни от изявление на Минчо Спасов, председател на вътрешната комисия в Парламента, има сериозна опасност някои деликатни теми, обсъждани от НАТО-то, да бъдат подслушани. Нямам предвид подслушване на описаните по-горе деликатни намеци. За тях е добре да бъдат подслушани, а после и послушани. Нямам предвид официалните разговори и решения на срещата, защото тя се прави именно с цел да придобият те публичност.

Имам предвид, че могат, както по времето на Студената война, да бъдат директно подслушани от българските служби някои конфиденциални разговори, които събраните в София натовски офицери няма как да не водят помежду си. Или да бъдат “прихванати” разговори от частния им живот, които после да бъдат използвани “в интерес на българската национална сигурност”. Или на нечия друга национална сигурност.

Е – ще каже пак онзи някой, или някой друг някой – не може да се вярва на Минчо Спасов, един нередовен човек, който твърди, че близо сто милиона от бюджета на МВР са похарчени за подслушване, но не казва, че те не всичките са похарчени за подслушване, а с тях са плащани и заплатите на тези, които подслушват. Не казва  още, че за всички подслушвания има надлежни разрешения от съда и са правени при стриктно съблюдаване на закона. Не казва също, че в България не се подслушват политици и журналисти, а само престъпници. И най-накрая – не казва, че подслушванията са необходими, за да се реализира титаничната борба с престъпността, която ние водим и за която същите тези евроатлантически партньори ни критикуват, вместо да ни благодарят за усилията и безсънните нощи на бутилка вод…..не, пиши само -“безсънните нощи”.

Със сигурност такива нощи има, да! Но все пак, ако аз бях НАТО, и след тези аргументи нямаше да проведа в София заседанието на Военния комитет, заради същия този Минчо Спасов, кой знае защо и как издигнат толкова много в Парламента. Той не само каза онова за парите и подслушването, ами на другия ден изрази съмнения, че част от тях са отишли именно за подслушване на българските партньори и съюзници от НАТО и ЕС, а не, както следва да се очаква, за подслушване на руските агресори.

Тук вече гласът на онзи някой започва да звучи по-приглушено, но все пак се чува как казва: – Този Спасов е наистина нередовен, за малко да издаде четата! Добре че каза съмнения, а не доказателства, та да имаме време да скрием доказателствата, докато се натуткат и започнат да ги търсят.

Та ето защо, ако аз бях НАТО, не бих провел тази среща в София. Или пък може би бих я провел, ако искам да проверя дали всичко това е истина. Тогава бих заложил тук-там някой и друг информационен капан, за да видя наистина ли има изтичане на информация, откъде тя се събира и накъде изтича, с каква скорост става цялата работа и други разни оперативни контрамероприятия.

Само че аз – въпреки всичко – не бих провел срещата на натовския Военен комитет в София. Защото аз не съм НАТО. И никога няма да бъда.

Постоянна връзка Вашият коментар

« Previous page