ЕЛЕМЕНТИ И СИЛИ

януари 26, 2017 at 3:58 pm (Публицистика) (, , , , , , , , )

„Както художникът смесва само няколко цвята, за да                                   

           получи всички останали, така и светът е създаден от

            четири елемента и две сили”

Емпедокъл, V век пр. н. е.

02 – 23 февруари 2017 г.

Самостоятелна изложба на Цвета Марова в галерия Arsenal of art, Пловдив, ул. „Магура” 4, откриване – 18 ч.

plakat-izlojba-arsenal

Ако изложбата „Елементи и сили” ви изглежда прекалено сериозна – погледнете в дълбочината на картините и ще зърнете там иронично намигване, ще се спънете в сянка на усмивка, ще чуете приглушения шепот на далечна вселенска веселба.

Ако изложбата „Елементи и сили” ви изглежда прекалено несериозна – погледнете в дълбочината на картините и ще усетите как натрупаната в тях мисъл ви тегли нагоре, ще видите митологии да надзъртат иззад завесата, ще повярвате на лицата, които танцуват в очите ви като маски.

Това е една нетипична за днешна България изложба, защото Цвета не е типичният за днешна България художник, а това не е лесно да се преглътне.

Някои свързват стилистиката на творбите ѝ с цветовата оргия на „фовизма”, първият от великите „изми” на ХХ век, с който Матис и приятелят му Дарен карат критиците да си скубят косите и да нарекат изложбата им през 1905 в Есенния салон „оргия от цветове”, а също – „купа с боя, хвърлена в лицето на публиката”.

Да, в изложбата на Цвета ясно се вижда използването на типични за фовистите похвати – привидно неорганизираната, дори наглед хаотична работа с Прочетете остатъка от публикацията »

Advertisements

Постоянна връзка Вашият коментар

13. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ЖОАН МИРО

януари 13, 2013 at 6:27 am (Публицистика) (, )

Пламен Асенов

11.01.13, радио Пловдив

„Маркизата излезе в пет”. Ако сте писател и искате да минете за истински сюрреалист, никога не пишете това изречение в свой роман. Аз мога да си го позволя, защото съм прост журналист. Но то е цитирано и пряко заклеймено като изречение недопустимо за истинските писатели в първия манифест на сюрреализма, който Андре Бретон издава през 1924 година. За сметка на това трябва да пишете такива неща:

Звезди във формата на охлювени гениталии
Снимка: Това е цветът на мечтите ми
Тялото на тъмнокосата ми жена
защото я обичам
като моето котенце, облечено в зелена салата
като градушка
всичко е същото
О, един от тези господа, които направиха всичко това!

Не се насилвайте да познаете името на поета, написал тези истински сюрреалистични стихове, трудна работа е това, защото той не е поет. Всъщност поет е, но известен повече като поет на цвета и формата, отколкото на словото. Името му е Жоан Миро и Фера. Жив е от 1893 до 1983 година. Родно място – Барселона, истинска родина – планетата Земя.

Отивам така далеч в обобщението, по простата и много сложна причина, че Жоан Миро е наистина един от…..

Целия текст за Жоан Миро чети и слушай тук: http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=15

Постоянна връзка Вашият коментар

АКО ВСИЧКИ БЪЛГАРИ БЯХА УМНИ

януари 6, 2009 at 9:20 am (Публицистика) (, , , , , , , , , )

Пламен Асенов

 

06.09.2009

 

1. Ако всички българи бяха умни, държавата България вероятно щеше да се разпадне, защото нямаше да има кой да ни управлява. Умните хора по принцип избягват да се месят в такива досадни работи като управлението. Те предпочитат да стоят настрани и да дават акъл на глупавите, които са избрали за целта.

Лошото на този подход е, че глупавите, когато бъдат избрани, тъй като са глупави, вече не приемат акъл от умните, защото ги смятат за глупави.

2. Ако всички българи бяха умни, държавата България може би изобщо нямаше да съществува, защото всички българи щяха да се родят някъде другаде – кой в Щатите, кой в Европа, кой на тропическия остров Баунти. А някои даже в Тайланд, за да са по-близо до тайландките.

3. Ако всички българи бяха умни, отдавна щяха да покажат на руснаците, че не трябва да ни броят за глупави. Вече десет века. Но очевидно руснаците имат основания да ни броят за глупави, защото – също очевидно – не всички българи са умни, след като не показват на руснаците, че не са глупави.

4. Ако всички българи бяха умни, освен компютъра, щяха да измислят и правилния начин за неговото приложение. Тогава можеше да се очаква администрацията вече да не ползва прочутите си химически моливи и халваджийски тефтери, по отделни въпроси учителите да са информирани колкото учениците, а министрите да правят разлика между тоалет и тоалетна. Или поне между спрени европейски пари и крадени европейски пари.

5. Ако всички българи бяха умни, щяха да знаят, че някои са по-умни от другите. И щяха да разбират, че когато се казва “всички сме равни”, това означава равни права и задължения пред закона. А не че всеки Сульо и всеки Пульо, поотделно взети, са равни на един Румен Петков. Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка 3 Коментари

800 ГРАДУСА ПО ТОТЕВ

октомври 5, 2008 at 9:33 am (Публицистика) (, , , , , )

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ!

 

Малката пластика рядко се превръща в голямо събитие, но изложбата “Скулптура и рисунка” на Иван Тотев, която се открива във вторник в Софийската галерия “L`Union” със сигурност ще се превърне. Защото там може да се види друг рядък феномен – как ефирният дух е стъпил здраво на краката си.

И всички са поканени!

След изключително успешната изява в родния Пловдив по-рано тази година, Иван сега прави първата си самостоятелна изложба в София, като представя 13 пластики, десет от които се показват за първи път пред публика, както и десет рисунки.

Вернисажът ще бъде във вторник, 7 октомври, от 19 часа, в галерия “L`Union” /ул. “Шипка” 43, входът е откъм ул. “Асен Златаров”/.

 

800 ГРАДУСА ПО ТОТЕВ

 

Пламен Асенов

 

05.10.2008

 

Осемстотин градуса е температурата, при която се топи и отлива бронз. А Тотев е пловдивският скулптор Иван Тотев.

Бог може и да не е догледал някое кътче от Вселената, но когато е създавал Иван, със сигурност е използвал и двете си ръце и го е направил като човек, здраво стъпил на земята.

На пръв поглед така изглеждат и скулптурите му – стабилни, тежки /и то не само заради материала/, дори леко тромави. Това обаче е само на пръв поглед. Когато останеш замалко сред тях, дори без да ги гледаш специално, започваш да виждаш ефира, от който са направени. Усещаш напрежението на духовните пространства, които ги изпълват. Разбираш, че обемите са нещо не само външно, но и вътрешно. И дори понякога започваш да се страхуваш да не литнат – когато забележиш, че са на ръба на полета.

 

Към светите земи

Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

В БЪЛГАРИЯ НЯМА КОЙ ДА ПРИЗНАЕ ПОЛКОВНИКА ЗА ПТИЦА

август 29, 2008 at 10:15 am (Публицистика) (, , , , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

 

29.08.08

 

/Фили/ За много хора в България името Христо Бойчев навява само някакви далечни и често неясни спомени – за неуспешна, но майтапчийска кандидат-президентска кампания, за знака Виктория, само че с вдигнати три, а не два пръста, за нелепия девиз “Шъ съ опрайм!”, макар на всички да им е ясно, че “няма да съ опрайм”, както и за някаква съпътстваща персона с фамилията Кулеков.

Всъщност от онова време, средата на 90-те години насам, драматургът Христо Бойчев рядко се вясва в България, защото живее навън и постоянно пътува, следвайки пътя на своите пиеси, играни вече в над сто театъра по света.

Христо Бойчев е роден през 1950 година в село Аглавец, близо до Полски Тръмбеш. Завършва машинно инженерство, но предпочита мъките на словото пред мъките на техниката. През 1997 година неговата пиеса “Полковникът-птица” спечели международната награда по драматургия на Британския съвет, която Бойчев получи лично от ръцете на Харолд Пинтър. “Полковникът-птица”, както и следващите десетина пиеси на автора оттогава се играят в театри по всички континенти, включително и в Австралия.

“Живея като гражданин на света. По ми е приятно, отколкото да живея като гражданин на България. На много малко хора им е приятно да живеят като граждани на България. Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка 3 Коментари

АНАСТАС – ЗА ДУШАТА НА ХУДОЖНИКА ИЛИ ЗА ХУДОЖНИКА НА ДУШАТА

август 22, 2008 at 2:51 pm (Публицистика) (, , , , , , )

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

 

22.08.2008

 

/Фили/  “Какво обществено положение заема съвременният български художник в днешно време? Аз бих казал – зависи от това колко добре Анастас рисува през тези дни. Защото кой, освен него, има в този момент призванието да играе главна роля на европейската художествена сцена?” Това е изказване на немския критик Фред Еверт и се отнася за българския ходужник Анастас Константинов.

С две картини в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, с множество творби, откупени от най-големите европейски художествени центрове и частни сбирки, с работи, които радват и тревожат собствениците си от Япония до Аржентина и от Канада до Австралия, Анастас продължава да твори в ателието си в Стария Пловдив и да търси в душата си нови измерения на изкуството. Или на живота, все едно.

Анастас Константинов е роден през 1956 година, завършва художествена гимназия в Пловдив и специалност “Живопис” във Великотърновския университет. Още като студент негови картини започват да се продават в чужбина, а първите му две самостоятелни изложби предизвикват истинска сензация в онези душни за изкуството години на социалистическия реализъм. През 1986 година в Пловдив той направи първата за България концептуална изложба, която предизвиква скандал и бързо бе затворена от властите. Така се роди цикълът “Червените прасета”, който предизвика още по-голям скандал при представянето му малко по-късно на национална изложба в София. В последните години на комунизма властите Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

ИВАН, СТЪПИЛ В НЕБЕТО

април 12, 2008 at 11:10 am (1) (, , , , )

Иван Тотев – изложба скулптура и рисунка

Галерия „L’UNION“ – Пловдив, ул. „Криволак“ 5 /намира се в подножието на Стария град/

 

 

/Никой няма да сгреши, ако отиде да види страхотната изложба на скулптора и приятел Иван Тотев. Тук представям само част от неговите нови неща, както и текста, който написах за откриването на изложбата./

 

Пламен Асенов

 

Човек твърде често се замисля за налудничави неща. Например – защо, въпреки че краката му са различни, чорапите са еднакви. Или – как едър бял мъж от чист арийски произход успява да заблуди целия свят, че е черен негър. И така да заеме поста губернатор на Калифорния.

Твърде рядко обаче човек се замисля за стойностите на истинското изкуство и какво значи то за живота около нас и за живота вътре в нас. Подобно поведение е донякъде разбираемо, защото истинското изкуство е сложно нещо. При всички случаи – доста по-сложно от приготвянето на бъркани яйца. Освен това се среща рядко, а по кафенета не ходи изобщо, така че на моменти се налага да го търсиш специално и то на места, където не предлагат нищо съществено за пиене.

Един статистик забелязал, че напредничавите хора от малките градове искат да се преместят в Пловдив най-вече заради пълноценния културен живот, който могат да водят тук. Но когато проучил работата, установил, че след преместването 99,99 на сто от тях напълно забравят този аргумент и се отдават на други изтънчени удоволствия. Оставащата стотна от процента се формира само от нещо, което се нарича Стефчо и ходи по изложби, за да събира автографи. Та искам да кажа, че в действителност хората рядко търсят начин да се отъркат о истинското изкуство.

Трябва да си призная, че и аз не съм от големите търсачи. Причините са няколко. От една страна ме е страх, защото истинското изкуство понякога поражда в душата ми непознати чудовища. Или непознати копнежи – не знам кое от двете е по-страшно. От друга страна се опасявам, че като видя нещо истинско, мога и да не го позная. А като не го позная – да изтърся някакви думи, твърде неподходящи за изтърсване точно пред олтара на музите. Така че отдавна съм избрал стратегията вместо да ходя по сокаците на Стария град в трескаво търсене, да се сприятелявам с творци, които правят истинско изкуство и така да разбирам кое как става в тази материя и защо.

Случаят с Иван Тотев, чиято изложба ни е събрала днес тук, е малко по-особен. Особен е с това, че той е първият такъв творец, който ми падна в лапите. След като тази година прави петдесет, значи трябва да е било преди повече от тридесет години. Изглежда съм имал страхотен нюх, защото по това време той самият не знаеше, че е голям скулптор, а и досега скромничи по въпроса, макар вътре в себе си да знае. Както знаят и мнозина от нас.

Та тогава слушахме в големи количества албуми като “Стената” на Пинк Флойд и “Тайният живот на растенията” на Стиви Уондър. Той живееше в шестоъгълна стая и майка му, леля Мария, Бог да я прости, ни изкушаваше със страхотни манджи и сладки сладкиши. Иван се интересуваше какво мисля аз за писането и как се прави то, а аз се интересувах какво мисли той за рисуването и скулптурата. Тъй като съм напълно сакат в ръцете, дълбоко в себе си и досега не мога да повярвам, че на нормален човек този вид занимания му идват съвсем естествено изотвътре. Но както и да е, ключовата дума тук е, че по това време мислехме много и много говорехме за нещата.

От ранния Тотев си спомням рисунките, които правеше още като ученик, а после, преди университета, един цикъл живописни работи, в които използва пясъчна фактура и някакви други неща – вероятно остатъци от екзотичните манджи, които той също се беше научил да готви. Струва ми се, че бяха интересни картини, макар леко декоративни. Имах в къщи две-три от тях, но по време на развода първата ми жена не призна, че са подарени точно на мен и си ги прибра. Сигурно и досега събират прах на някакъв таван, иначе след време можех да си преживея спокойно и добре старините, като ги продам на полудели от страст колекционери.

След това Иван стана скулптор. Но няма да ви отегчавам с подробности за пътя, който той измина оттогава насам. И да искам, не мога, защото този вид пътища се извървяват в самота, а най-често и в мрак, където чуждо око не може да проникне.

Само искам да ви приканя да погледнете Иван, който стърчи до мен. Не знам вие какво виждате, но аз виждам един човек, твърде здраво стъпил на земята, макар винаги да е твърдял, че не е дюстабанлия. А сега погледнете скулптурите и рисунките, които днес ни представя. Вижте ги, защото те са съвсем нови, правени са специално за тази изложба и освен това могат да ни кажат важни неща – и за него и за себе си.

Независимо дали имат много или нямат никакви крака, скулптурите на Иван Тотев, също като него, винаги изглеждат здраво стъпили на земята. Ако човек наистина ги погледне обаче, ще види тайнствените измерения, които ги правят и здраво стъпили на небето.

Традиционната представа за скулптура очаква да види обем насред нищото. Или обем, обгърнат от нищото. В пластиките на Иван Тотев обемът е обгърнал нищото. То прозира през тежестта на метала, бори се за правото да съществува – в борба без победители и победени. Така се ражда драматизъм, неизбежен когато крилото служи за опора, а преплетените в съдбовен сблъсък или съдбовна  любов ръце служат за полет. Но драматизмът е стаен и ненатрапчив – вижда се само ако гледаш. Или ако погалиш скулптурата, за да усетиш как точно нищото е повело пръстите на твореца към сътворението.

Ако бях критик, можех да ви споделям съкровените си наблюдения за скулптурите на Иван Тотев до припадък. Например щях да кажа, че онази работа там, “Борбата на Яков с ангела”, която взема темата си от познатата библейска история, в ръцете на майстора се е превърнала във вселенска метафора не само за това как човек употребява, включително за богоборство, божественото си право на избор, но и за това как надделява над себе си чрез оцеляване. Можех даже да ви покажа и кои точно скулптурни деформации или други технически похвати в работата ме навеждат на подобна дълбока мисъл.

Щях да ви обясня също как по-строгата геометричност на “Възкресение” контрастира на обикновената представа за възкресението като нещо кръгло и ни подготвя за изненадващото откритие, към което ни води автора – че човешкият път към отвъдното не е занимание самотно, а се нуждае от протегната братска ръка.

Или просто щях да се загледам в прибрания корем и в странната, като спазъм, извивка на гърба на бронзовия бик там и може би всички щяха да ме последват, за да видят това, което аз виждам в него – един любовен бик, един свободен бик, един бик, за който точно в този момент няма никакво значение дали смъртта е безсмъртна или не.

Но тъй като не съм критик, предпочитам да се придържам към простите неща – както казал онзи, който измислил първо социализма, а после и Трабантчето.

Затова само ще добавя в заключение, че за мен скулптурите на Иван са тайнство, без което моят свят пак щеше да съществува, но изобщо нямаше да бъде същия. Това, разбира се, не може да служи като аргумент пред хората, способни да разграфяват таблици и да класифицират в тях художниците като големи и малки, значими и незначими, като такива от национална, европейска или световна величина. Вероятно се досещате къде аз бих поставил Иван Тотев в подобни таблици. И най-вече – за какво бих похарчил голямата част от парите си, ако имах пари. Пък след това той ще почерпи едно вино, защото истинските творци така правят.

 

 

  

Постоянна връзка Вашият коментар