СЛОВЕСНИТЕ СВОЕВОЛИЯ НА ХУДОЖНИКА
Пламен Асенов представя „След точката”, втората поетична книга на художника Даниел Дянков, Пловдив, 02.10.15, галерия „У-парк”
През последните няколко години от време на време в живота ми току се появява един тип на име Даниел Дянков, художник.
– Дидо, бе, Дидо Дянков от Русе. Не го ли знаеш? – обясни ми първия път нашият общ приятел, скулпторът Иван Тотев.
– Не, бе, не го знам – признах си аз.
– Много е готин! – издълбоко ми го портретира Иван, така че отидох на съответната изложба да видя що за птица е въпросният Дидо Дянков от Русе, художник.
И птицата веднага ми хареса. Хареса ми как рисува. Хареса ми как изглежда. Хареса ми как се държи и говори. Не беше човек, който си хаби думите напразно и определено ми се видя човек, с когото можем да се разберем от половин дума.
Май така и стана.
Както казах, оттогава Дидо Дянков периодично се явява в живота ми под разни форми – къде на живо, къде като призрак, мернал се в картина или слово. Вече го усещам като най-близък приятел, макар че – няма да повярвате, но е истина – досега никога не ни е падал случай да изпием заедно дори само една цяла бутилка вино. Все ни се разминава точно тази дълга и сладка част от приятелството.
Дори преди три години, когато излезе първата книга на Дидо – а това винаги е събитие, което изисква щедро поливане – аз имах сериозни вселенски причини и не успях да участвам в празненствата по този повод. За сметка на това пък имам удоволствието да участвам сега, като кажа няколко думи за втората му книга.
Първата книга на Даниел Дянков се казва „Между точката и тъгата”, а тази, втората, е озаглавена „След точката”. Погледнато философски, съпоставката на заглавията би трябвало да ни покаже, че за времето от 2012 насам Дидо е успял да загърби тъгата, вглъбил се е в точката, минал е през нея и сега води всички ни отвъд.
Но, погледнато житейски, май не е съвсем така, по-скоро така му се иска.
Казвам това не само защото знам, че истинските художници, независимо дали ровят света с четка или с думи, дълбоко в себе си са обречени на тъга, без значение как изглежда животът им отстрани. Казвам го също защото, погледнато чисто поетически, тъгата, наметнала една или друга дреха, все още забележимо присъства в тези 13 кратки стихотворения, които Дидо ни представя.
Защо са точно 13? Няма да гадая, може цифрата да има някакъв дълбок Прочетете остатъка от публикацията »
БАНДАТА НА ЧЕТИРИМАТА
/Шеста съвместна изложба на Даниел Дянков, Николай Бузов, Румен Жеков и Иван Тотев – галерия „Резонанс”, Пловдив/
Пламен Асенов
Знаете ли каква е разликата между звездите на рокендрола и тези на изобразителното изкуство? Разликата е, че рокаджиите излизат на сцената…..например един Бетовен или Моцарт…..излиза и казва – аз съм велик, защото измислих това парче. И започва да го свири.
Докато художниците, някой си Ван Гог примерно, още преди да се появи на сцената, го чуваш да мърмори под сурдинка някъде зад кулисите – това парче слънчоглед е толкова велико, само защото аз го нарисувах, нали. И така си е, всички знаят, че то наистина е велико, само защото той го е нарисувал. И само когато той го е нарисувал.
От тези различни подходи идва и разликата в реакцията на публиката, когато едните или другите излизат пред нея. Ще се убедите сами, като си дадете сметка, че докато ви представям тези четири звезди в българското изкуство на изображението, заради които сме се събрали днес, на вас няма да ви идва отвътре да ги посрещнете със силни викове и ръкопляскания, да свирите с пръсти и да тропате доволно с крака и ръце, спонтанно да запалите стотици запалки, за да осветите затъмнената зала. Макар че точно в този случай много ми се иска така да подходите, защото бандата си заслужава…..
Но нещо за бандата като цяло ще кажа после, първо искам да ви представя хората в нея един по един – не само за да разберете кой кой е, а и за да свържете веднага лицето на автора с творенията, които го изобразяват в тази изложба.
Започвам с Николай Бузов. Според мен само на пръв поглед изглежда така, сякаш космическата геометрия в неговите платна се опитва да види и обозначи онзи момент, когато формата се ражда. Всъщност ако човек се вгледа добре, ще види, че става дума по-скоро за обратното – за начина, по който формата, простата, първична форма, започва да твори пространство, време и всичко останало. В този смисъл Николай ми прилича не на човек, който отива някъде, за да търси началото, а на човек, който се връща от някъде, натоварен с твърде крехката надежда да стигне до края, онзи край, чиято посока е навсякъде наоколо.
Даниел Дянков е напълно различен. В акварелите, които показва този път в Пловдив, той, струва ми се, поставя пред нас загадки. Например – кой е, как изглежда и къде живее странният свят, чиито парченца виждаме, ефирно забулени, да прозират в творбите на Даниел. Също, може ли съвършено непознатото, а нищо чудно – и напълно измислено слово, да бъде изписано пред очите ни с цялата си граматика и разгърнато в пълния си смисъл, но по този начин – вместо да разкрие – да направи съвсем невидима за публиката онази тънка граница между реалност и вълшебство, скрита в загадките.
Румен Жеков като художник е толкова далеч от баналното, че, за да започна да говоря за него, без да прозвуча претенциозно, трябва да кажа нещо банално. Изразът, който ме напъва отвътре, е, че Румен не Прочетете остатъка от публикацията »
Блогът на Пламен Асенов 