БАНДАТА НА ЧЕТИРИМАТА

ноември 23, 2011 at 8:14 am (Без категория) (, , , , , )

/Шеста съвместна изложба на Даниел Дянков, Николай Бузов, Румен Жеков и Иван Тотев – галерия „Резонанс”, Пловдив/

Пламен Асенов

Знаете ли каква е разликата между звездите на рокендрола и тези на изобразителното изкуство? Разликата е, че рокаджиите излизат на сцената…..например един Бетовен или Моцарт…..излиза и казва – аз съм велик, защото измислих това парче. И започва да го свири.

Докато художниците, някой си Ван Гог примерно, още преди да се появи на сцената, го чуваш да мърмори под сурдинка някъде зад кулисите – това парче слънчоглед е толкова велико, само защото аз го нарисувах, нали. И така си е, всички знаят, че то наистина е велико, само защото той го е нарисувал. И само когато той го е нарисувал.

От тези различни подходи идва и разликата в реакцията на публиката, когато едните или другите излизат пред нея. Ще се убедите сами, като си дадете сметка, че докато ви представям тези четири звезди в българското изкуство на изображението, заради които сме се събрали днес, на вас няма да ви идва отвътре да ги посрещнете със силни викове и ръкопляскания, да свирите с пръсти и да тропате доволно с крака и ръце, спонтанно да запалите стотици запалки, за да осветите затъмнената зала.  Макар че точно в този случай много ми се иска така да подходите, защото бандата си заслужава…..

Но нещо за бандата като цяло ще кажа после, първо искам да ви представя хората в нея един по един – не само за да разберете кой кой е, а и за да свържете веднага лицето на автора с творенията, които го изобразяват в тази изложба.

Започвам с Николай Бузов. Според мен само на пръв поглед изглежда така, сякаш космическата геометрия в неговите платна се опитва да види и обозначи онзи момент, когато формата се ражда. Всъщност ако човек се вгледа добре, ще види, че става дума по-скоро за обратното – за начина, по който формата, простата, първична форма, започва да твори пространство, време и всичко останало. В този смисъл Николай ми прилича не на човек, който отива някъде, за да търси началото, а на човек, който се връща от някъде, натоварен с твърде крехката надежда да стигне до края, онзи край, чиято посока е навсякъде наоколо.

Даниел Дянков е напълно различен. В акварелите, които показва този път в Пловдив, той, струва ми се, поставя пред нас загадки. Например – кой е, как изглежда и къде живее странният свят, чиито парченца виждаме, ефирно забулени, да прозират в творбите на Даниел. Също, може ли съвършено непознатото, а нищо чудно – и напълно измислено слово, да бъде изписано пред очите ни с цялата си граматика и разгърнато в пълния си смисъл, но по този начин – вместо да разкрие – да направи съвсем невидима за публиката онази тънка граница между реалност и вълшебство, скрита в загадките.

Румен Жеков като художник е толкова далеч от баналното, че, за да започна да говоря за него, без да прозвуча претенциозно, трябва да кажа нещо банално. Изразът, който ме напъва отвътре, е, че Румен не Прочетете остатъка от публикацията »

Реклами

Постоянна връзка Вашият коментар

ИСКАТЕ ЛИ ДА ВИДИТЕ ИВАН?

май 16, 2011 at 4:42 am (Публицистика) (, , , , )

Пламен Асенов 

Като питам сега “Искате ли да видите Иван?”, знам, че мнозина ще ми отговорят – не, бе, вчера го видях. В тази страна всеки си има поне един собствен Иван, когото вижда постоянно.

Аз моя Иван – Тотев Иван, го виждам почти всеки ден, но въпреки това той е толкова голям скулптор и интересен човек, че винаги ме изненадва и никога не ми омръзва. Затова се каня да отида и да го видя пак във вторник, 17 май, някъде към 18.30 часа, в галерия L`Union на улица “Съборна” в Пловдив.

Ще има сигурно доста хора, освен това – малко вино-мино, хихи-михи, шушу-мушу и други стандартни за такива случаи процедури. По-важното обаче е, че, освен самия Иван, там ще могат да се видят 14 скулптури и 10 съвсем пресни акварела, които той представя.

Виждал съм ги още в процес на работа – струва си да се погледат, дори втренчено. В смисъл – не, че, ако ги гледате достатъчно втренчено, ще успеят да ви излекуват от дюстабан, плешивост или друго някакво неприятно телесно страдание, не. Това, на което са способни работите на Иван обаче, е доста по-необикновено – способни са да отворят в човека представата за такива духовни пространства, които не срещаме постоянно, дори когато ги търсим настойчиво.

Как го прави само с две ръце, малко восък, гипс и хеви-метъл, той си знае. Ние, останалите, можем единствено да подозираме, че всъщност цялата работа е в главата.

Постоянна връзка 2 коментара

САМОДЕЙНОСТ, САМОЗАДОВОЛЯВАНЕ, САМО ГЛУПОСТИ…..

септември 23, 2010 at 6:11 am (Публицистика) (, , , , , , , , , )

  • Характерна черта на политическата и всяка друга самодейност е, че компенсира недостига на професионални познания понякога с много труд и самообразоване, но в повечето случаи – с инат и агресивност 

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!  

Какво би станало със света, ако Айнщайн се беше главил цигулар в местен оркестър, вместо да си гледа физиката? Уди Алън не изчерпа темата като описа какво стана, когато импресионистите бяха зъболекари. Пък и нещата са различни. От такива зъболекари страдат някои пациенти, но за останалите веселбата е гарантирана. Докато от физик-цигулар би пострадал не само оркестърът, но и цялата модерна наука – резултатът е тъжен.

Напоследък забелязвам, че самодейността отново поема водеща роля в българския обществен живот. Казвам “отново”, защото веднъж вече живяхме във всеобхватна самодейност по времето на “социализъма”. Тогава всеки трябваше да може всичко и основен лозунг беше онзи за задължителното самозадоволяване.

Хората се самозадоволяваха като си лепяха сами плочки в банята, като си поправяха покривите, професорите по физика вадеха картофи, зъболекарите отглеждаха бамя в междублоковите пространства, а по-обикновените граждани пък гледаха кокошки, някои дори и прасета по терасите.

Изобщо – ако д-р Фройд беше само подочул към какви извратени форми на мастурбация е принуден да се приспособява българският социалистически гражданин, щеше да си изяде шапката от яд, че се е родил на погрешното място в погрешното време. `Ма то пък ако се беше родил тук, нямаше да го оставят да се самозадоволява с извратените си антисоциалистически теории, а щяха да му връчат Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка 5 коментара

800 ГРАДУСА ПО ТОТЕВ

октомври 5, 2008 at 9:33 am (Публицистика) (, , , , , )

ВСИЧКИ СА ПОКАНЕНИ!

 

Малката пластика рядко се превръща в голямо събитие, но изложбата “Скулптура и рисунка” на Иван Тотев, която се открива във вторник в Софийската галерия “L`Union” със сигурност ще се превърне. Защото там може да се види друг рядък феномен – как ефирният дух е стъпил здраво на краката си.

И всички са поканени!

След изключително успешната изява в родния Пловдив по-рано тази година, Иван сега прави първата си самостоятелна изложба в София, като представя 13 пластики, десет от които се показват за първи път пред публика, както и десет рисунки.

Вернисажът ще бъде във вторник, 7 октомври, от 19 часа, в галерия “L`Union” /ул. “Шипка” 43, входът е откъм ул. “Асен Златаров”/.

 

800 ГРАДУСА ПО ТОТЕВ

 

Пламен Асенов

 

05.10.2008

 

Осемстотин градуса е температурата, при която се топи и отлива бронз. А Тотев е пловдивският скулптор Иван Тотев.

Бог може и да не е догледал някое кътче от Вселената, но когато е създавал Иван, със сигурност е използвал и двете си ръце и го е направил като човек, здраво стъпил на земята.

На пръв поглед така изглеждат и скулптурите му – стабилни, тежки /и то не само заради материала/, дори леко тромави. Това обаче е само на пръв поглед. Когато останеш замалко сред тях, дори без да ги гледаш специално, започваш да виждаш ефира, от който са направени. Усещаш напрежението на духовните пространства, които ги изпълват. Разбираш, че обемите са нещо не само външно, но и вътрешно. И дори понякога започваш да се страхуваш да не литнат – когато забележиш, че са на ръба на полета.

 

Към светите земи

Прочетете остатъка от публикацията »

Постоянна връзка Вашият коментар

ИВАН, СТЪПИЛ В НЕБЕТО

април 12, 2008 at 11:10 am (1) (, , , , )

Иван Тотев – изложба скулптура и рисунка

Галерия „L’UNION“ – Пловдив, ул. „Криволак“ 5 /намира се в подножието на Стария град/

 

 

/Никой няма да сгреши, ако отиде да види страхотната изложба на скулптора и приятел Иван Тотев. Тук представям само част от неговите нови неща, както и текста, който написах за откриването на изложбата./

 

Пламен Асенов

 

Човек твърде често се замисля за налудничави неща. Например – защо, въпреки че краката му са различни, чорапите са еднакви. Или – как едър бял мъж от чист арийски произход успява да заблуди целия свят, че е черен негър. И така да заеме поста губернатор на Калифорния.

Твърде рядко обаче човек се замисля за стойностите на истинското изкуство и какво значи то за живота около нас и за живота вътре в нас. Подобно поведение е донякъде разбираемо, защото истинското изкуство е сложно нещо. При всички случаи – доста по-сложно от приготвянето на бъркани яйца. Освен това се среща рядко, а по кафенета не ходи изобщо, така че на моменти се налага да го търсиш специално и то на места, където не предлагат нищо съществено за пиене.

Един статистик забелязал, че напредничавите хора от малките градове искат да се преместят в Пловдив най-вече заради пълноценния културен живот, който могат да водят тук. Но когато проучил работата, установил, че след преместването 99,99 на сто от тях напълно забравят този аргумент и се отдават на други изтънчени удоволствия. Оставащата стотна от процента се формира само от нещо, което се нарича Стефчо и ходи по изложби, за да събира автографи. Та искам да кажа, че в действителност хората рядко търсят начин да се отъркат о истинското изкуство.

Трябва да си призная, че и аз не съм от големите търсачи. Причините са няколко. От една страна ме е страх, защото истинското изкуство понякога поражда в душата ми непознати чудовища. Или непознати копнежи – не знам кое от двете е по-страшно. От друга страна се опасявам, че като видя нещо истинско, мога и да не го позная. А като не го позная – да изтърся някакви думи, твърде неподходящи за изтърсване точно пред олтара на музите. Така че отдавна съм избрал стратегията вместо да ходя по сокаците на Стария град в трескаво търсене, да се сприятелявам с творци, които правят истинско изкуство и така да разбирам кое как става в тази материя и защо.

Случаят с Иван Тотев, чиято изложба ни е събрала днес тук, е малко по-особен. Особен е с това, че той е първият такъв творец, който ми падна в лапите. След като тази година прави петдесет, значи трябва да е било преди повече от тридесет години. Изглежда съм имал страхотен нюх, защото по това време той самият не знаеше, че е голям скулптор, а и досега скромничи по въпроса, макар вътре в себе си да знае. Както знаят и мнозина от нас.

Та тогава слушахме в големи количества албуми като “Стената” на Пинк Флойд и “Тайният живот на растенията” на Стиви Уондър. Той живееше в шестоъгълна стая и майка му, леля Мария, Бог да я прости, ни изкушаваше със страхотни манджи и сладки сладкиши. Иван се интересуваше какво мисля аз за писането и как се прави то, а аз се интересувах какво мисли той за рисуването и скулптурата. Тъй като съм напълно сакат в ръцете, дълбоко в себе си и досега не мога да повярвам, че на нормален човек този вид занимания му идват съвсем естествено изотвътре. Но както и да е, ключовата дума тук е, че по това време мислехме много и много говорехме за нещата.

От ранния Тотев си спомням рисунките, които правеше още като ученик, а после, преди университета, един цикъл живописни работи, в които използва пясъчна фактура и някакви други неща – вероятно остатъци от екзотичните манджи, които той също се беше научил да готви. Струва ми се, че бяха интересни картини, макар леко декоративни. Имах в къщи две-три от тях, но по време на развода първата ми жена не призна, че са подарени точно на мен и си ги прибра. Сигурно и досега събират прах на някакъв таван, иначе след време можех да си преживея спокойно и добре старините, като ги продам на полудели от страст колекционери.

След това Иван стана скулптор. Но няма да ви отегчавам с подробности за пътя, който той измина оттогава насам. И да искам, не мога, защото този вид пътища се извървяват в самота, а най-често и в мрак, където чуждо око не може да проникне.

Само искам да ви приканя да погледнете Иван, който стърчи до мен. Не знам вие какво виждате, но аз виждам един човек, твърде здраво стъпил на земята, макар винаги да е твърдял, че не е дюстабанлия. А сега погледнете скулптурите и рисунките, които днес ни представя. Вижте ги, защото те са съвсем нови, правени са специално за тази изложба и освен това могат да ни кажат важни неща – и за него и за себе си.

Независимо дали имат много или нямат никакви крака, скулптурите на Иван Тотев, също като него, винаги изглеждат здраво стъпили на земята. Ако човек наистина ги погледне обаче, ще види тайнствените измерения, които ги правят и здраво стъпили на небето.

Традиционната представа за скулптура очаква да види обем насред нищото. Или обем, обгърнат от нищото. В пластиките на Иван Тотев обемът е обгърнал нищото. То прозира през тежестта на метала, бори се за правото да съществува – в борба без победители и победени. Така се ражда драматизъм, неизбежен когато крилото служи за опора, а преплетените в съдбовен сблъсък или съдбовна  любов ръце служат за полет. Но драматизмът е стаен и ненатрапчив – вижда се само ако гледаш. Или ако погалиш скулптурата, за да усетиш как точно нищото е повело пръстите на твореца към сътворението.

Ако бях критик, можех да ви споделям съкровените си наблюдения за скулптурите на Иван Тотев до припадък. Например щях да кажа, че онази работа там, “Борбата на Яков с ангела”, която взема темата си от познатата библейска история, в ръцете на майстора се е превърнала във вселенска метафора не само за това как човек употребява, включително за богоборство, божественото си право на избор, но и за това как надделява над себе си чрез оцеляване. Можех даже да ви покажа и кои точно скулптурни деформации или други технически похвати в работата ме навеждат на подобна дълбока мисъл.

Щях да ви обясня също как по-строгата геометричност на “Възкресение” контрастира на обикновената представа за възкресението като нещо кръгло и ни подготвя за изненадващото откритие, към което ни води автора – че човешкият път към отвъдното не е занимание самотно, а се нуждае от протегната братска ръка.

Или просто щях да се загледам в прибрания корем и в странната, като спазъм, извивка на гърба на бронзовия бик там и може би всички щяха да ме последват, за да видят това, което аз виждам в него – един любовен бик, един свободен бик, един бик, за който точно в този момент няма никакво значение дали смъртта е безсмъртна или не.

Но тъй като не съм критик, предпочитам да се придържам към простите неща – както казал онзи, който измислил първо социализма, а после и Трабантчето.

Затова само ще добавя в заключение, че за мен скулптурите на Иван са тайнство, без което моят свят пак щеше да съществува, но изобщо нямаше да бъде същия. Това, разбира се, не може да служи като аргумент пред хората, способни да разграфяват таблици и да класифицират в тях художниците като големи и малки, значими и незначими, като такива от национална, европейска или световна величина. Вероятно се досещате къде аз бих поставил Иван Тотев в подобни таблици. И най-вече – за какво бих похарчил голямата част от парите си, ако имах пари. Пък след това той ще почерпи едно вино, защото истинските творци така правят.

 

 

  

Постоянна връзка Вашият коментар