De Profundis: ТОЛЕРАНТНОСТТА СЪЩО ИМА ГРАНИЦИ – И ТЕ СА В САМАТА ТОЛЕРАНТНОСТ

август 4, 2020 at 11:05 am (Без категория) (, , , , , , , , )

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – https://faktor.bg/bg/articles/politika-hlyab-i-pasti-de-profundis-tolerantnostta-sashto-ima-granitsi-i-te-sa-v-samata-tolerantnost

Толерантност е прекрасна дума, граждани. Тя, нейният смисъл и ефектите от нейното пренасяне и оживяване в самата тъкан на гражданския и политическия живот, са сред най-ценните постижения на демократичното общество. Толерантността е не просто негова емблема, а негова дълбинна характеристика.

Докато не достигне предела си обаче и не започне да работи против самата себе си, а оттам – и против въпросното общество. Тогава става мáзало.

Аз лично съм особено чувствителен по отношение на толерантността, защото мисля, че през 90-те, с дейността на Фондация „Журналисти за толерантност”, помогнахме да се върне в гражданско обръщение тази дума, забравена от честата неупотреба по времето на комунизма. И дори май въздействахме положително върху някои процеси, които заплашваха пряко крехките корени на българската демокрация.
Дори и тогава обаче не смятах, че толерантността е разтегателна до безкрайност. Да, нямах представа къде е нейната граница, защото преди 25 години тя беше твърде далече – но винаги съм знаел, че граница има.

Най-малкото, защото самият Христос ясно я поставя. Когато го питат до колко пъти да прощавам на брат ми, ако ми съгреши, Исус отсича: „Не ти казвам до седем пъти – до седемдесет пъти по седем”.

Е, това е огромно количество прошка. Но, първо, казаното се отнася до „брат ми”, не до всеки Сульо, и второ – става ясно, че дори Христос, богочовекът на прошката и великодушието, не съветва да сме толерантни до безкрайност, а само до 490 пъти, ако пресметнем директно.

И знам защо е така – защото и той прекрасно знае, че ако няма наистина никакви граници, дори толерантността ще се превърне в глупост, а приложението ѝ ще навреди на човека или обществото, които я практикуват безмерно. Дори може да ги убие.

Всичко това ми се завъртя в главата случайно и на място най-прозаично – в магазина, заради сцена, която, под една или друга форма, виждам често напоследък.

Стоя си чинно на щанда и чакам момичето да обслужи клиента пред мен, но усещам, че някой се пъха едва ли не под ръката ми, за да съзерцава витрината с хляб. „Извинете, госпожо – казвам, – може ли все пак малко дистанция?” Жената се усеща, пъргаво се извинява и застава на поне метър отзад.

След секунди обаче някой ме хваща за ръката и натиска настрани, в опит буквално да ме премести. Заради гравитацията, която ме държи здраво стъпил на земята, това не е лесна работа, но усещането все пак е неприятно. Дори да нямаше коронавирус наоколо, набутването в личното пространство, на което ние, българите, сме толкова големи майстори, винаги ме шокира. Така че се оглеждам и виждам друга жена, която държи да ме избута. Поглеждам я изненадано, но строго, още повече, маската ѝ изглежда като от миналата година и виси на врата ѝ точно като парцалив лигавник.

„Извинете, някога да сте чували думата „дистанция”?” – ехиднича учтиво. На нея обаче такива не ѝ минават, продължава да ме натиска, за да се махна и ми казва, че иска да погледне. А на призива ми да си изчака реда на дистанция и после да гледа колкото иска, жената, без изобщо да се замисли, отговаря твърдо и безцеремонно: „Ами така не ми е изгодно”.

Казвам ви, граждани, ако бях яхнал кон, щях да падна от него.

Не ѝ е изгодно – и толкоз. Това изчерпва въпроса. Тя иска сега, веднага, да направи каквото си е наумила – и край. Другите за нея нямат никакво значение, те са длъжни да се съобразяват с нейната изгода, тя с тяхната – не, благодаря.

Признавам си, оттам нататък не бях толерантен и заявих на въпросната персона, че е дебил. И други неща ѝ казах.

Не мога да бъда толерантен към подобни наглеци. И не до седемдесет, а дори до седем пъти не мога, както се вижда от примера, още на втория започвам да откачам.

Нещо повече – не искам да бъда толерантен, защото подобни хора от това живеят и се множат. Ако не ги удариш навреме и достатъчно силно по мръсните ръчички и не им пренастроиш мозъците с някакви реални санкции, у тях се вкоренява представата, че наистина само техният интерес има значение, а всички други са им длъжни.

Това изглежда дребен пример, граждани, но е изключително показателен, защото в случая с толерантността механизмът, по който работят нещата на ниското битово и на високото политическо ниво е абсолютно един и същ.

От прекалената толерантност и липсата на мярка в това отношение се възползваха както нацисткият, така и комунистическият режим, за да смразят цялото човечество.

Да, може да не ви се вярва, защото сте чували, че преди „революцията” царският режим в Русия бил „деспотичен”, „античовешки” и прочие. Я да видим обаче какво прави другарят Ленин, когато е изпратен от зловещия царизъм на „каторга” в Сибир. Той си живее кротко там с една вдовица, никой не го охранява, не работи, освен че пише против властта, която му осигурява издръжката. А после, когато вдовицата му омръзва, той просто хваща трена и – право в Швейцария. А сега да сравним тази люта царска каторга с прелестите, през които минава Иван Денисович, просто за да оцелее един единствен ден в комунистическия концлагер, както знаем – най-човеколюбивият концлагер в света.

Да, спомнете си и как мрачният режим на Кайзера в Германия се отнася към осъдения хер Хитлер. В затвора той има самостоятелна килия, обзаведена като нормална стая, всеки ден го посещават партийни приятели и жени, които остават при него, пише и публикува вестникарски статии против властта, сътворява и „Майн кампф”. А самият той после, по примера на идола си , Сталин, набутва политическите си противници и милиони обикновени хора в лагери, в които се чудиш дали е по-добре да умреш от газ или от глад.

Немското общество по онова време просто е твърде толерантно към Хитлер и нацизма, както и руското – към Ленин и комунизма. Това обаче не е толерантност, а глупост, тя прескача отвъд здравия разум и заплашва самия здрав разум.

За съжаление, в момента има опити да се наложи подобен подход към много широк спектър явления и границите на толерантност вече се разтягат отвъд края им.

Мнозина се чувстват длъжни например да са толерантни към имперските амбиции на Кремъл и управляващото там джудже. Иначе те се засягат и обвиняват демократичния свят, че не спазва собствените си правила. Според тях, тези правила гласят – Русия е велика страна и може да прави каквото си иска, а всяко противопоставяне срещу нея е нарушение на международното право.

Затова, логично, самата Русия най-безцеремонно записа в променената Конституция, че може да прави каквото си иска, където си иска, без да се съобразява с международното право, то вече няма приоритет, дори формално.

Ами така им е изгодно – това е единственият им аргумент. Също като на гражданката дебил в магазина, за която ви разказах.

Внушава ни се още, че трябва да сме безкрайно толерантни към черните расисти от BLM, защото техните животи, както знаем, имат значение, а нашите, на разните бели и всякакви други отпадъци – нямат.

И изведнъж, покрай агресивната расистка кампания на BLM и автоцензурата, която веднага започнаха да си налагат мнозина, дори американските закони, насочени иначе към въздаване на истинска справедливост, се оказаха разтегливи – ако група бели ограбят магазин, те са бандити и се осъждат строго; ако го направи група черни, те са борци за права и акцията им е политическа. Нищо, че по този начин ясно показват истинската си същност и същността на исканията си – никой с пръстче не ги пипа, а полицията върти синджирчето отстрани и се учи на толерантност.

Много подобна е и историята с мигрантите в Европа. Те откровено казват – ние не идваме, за да се интегрираме, а за да ни храните, да ни слугувате и да се съобразявате с капризите ни, включително да променяте собствения си живот, за да ни угодите.

И що? `Ми щото имаме права, а вий сте толерантни към хората с права. И политически коректни сте. И сте глупави да сте такива – но такива сте си, к`во да ви правим, освен да ви използваме.

Не знам за вас, граждани, но аз такова отношение го изтърпявам максимум до седем пъти. И то отдалече, отблизо – доста по-малко.

Някой ще каже – ти може и да си намерил границите на собствената си толерантност, но как отделният човек да се справи с проблема във всеки отделен случай, те са така много и сложни?

Смятам, че отговорът е лесен, защото се базира на общ принцип, подобен на онзи за човешката свобода, която свършва там, където започва свободата на другия.

В нашия случай границата е, когато ви писне вашата последователна  толерантност да среща последователна нетолерантност спрямо вас.

В личен план всеки сам преценява колко може да издържи, в края на краищата – има и светци. По отношение проявите на обществена толерантност обаче смятам, че трябва да се въведе златното правило за втория шанс.

То гласи – втори шанс няма.

Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: