СЛУЧКИ СМЕШНИ В БОЛНИЦА СТРАШНА

февруари 22, 2020 at 7:12 am (Публицистика) (, , , , )

Пламен Асенов

За една година трети път ми правят нещо хирургическо. Неприятно е, но пък винаги има и смешки в цялата работа. Та и сега.

Обаждам се на Професора – `айде, време е. А той – `ми ела в понеделник.

Професорът е изтънчен човек, голям професионалист, член на британското Кралско хирургическо общество. Веднъж ме хвана в леглото с „Одисей“ на Джойс и оттогава си говорим за книги, освен когато не обсъждаме какво  и как ще си режем…..така, де, той на мен.

Затова му викам – да, бе, ама не си познал. В понеделник винаги има 50 души преди мен, дори да чучна в 5 сутринта пред кабинета ти. Първият път се добрах до легло за 8 часа. Хем с връзки. Вторият път бях хитър – отидох по обед и чаках само 4 часа. А сега съм направо от стара коза яре, та затова – дай във вторник, че е по-спокойно.

Във вторник сутринта наистина е по-спокойно – 25 души преди мен. Само четири часа до настаняването и много приятелства в коридора.

Питам един – за какво си. Ами ще ме режат. Добре, де, т`ва го знаем, всички тук са за рязане, мен даже ще ме дерат, ама какъв е проблемът. Но той е типичен словоохотлив българин – ми, нещо, вика, по корема, докторята мож` ли ги разбра. Поглеждам корема му – има какво да се поореже, но не съм сигурен, че козметична ще е операцията.

Една жена обаче ме отклонява от забавлението, за да ми разясни изтънко всичко по темата „всичко за жлъчката“. И ме успокоява, че нейната сега втори път ще я махат, щото първия път не успели. Така че – да не се притеснявам за моята.

Аз за моята не се притеснявам, тя си е наред, но нещо ми сритва мозъка и крещи, че тук нещата не са читави, `щото докторите ако една жлъчка не могат да ти махнат от раз…..

Но в този сюблимен момент идва разяснението – първият път имало много хора и изобщо не я приели за операция, та сега идва пак. Разгеле – здрав разум.

Не и в кабинета на приемащата сестра обаче. Е, самата тя, на фона на царящата лудница, изглежда с удивително много от всичкия си, но документите, които Здравната каса кара нея да кара мен да попълвам, са втрещяващи.

На всяка страница има специално място, за да впишеш трите си имена и, без да четеш какво подписваш, `щото отвън тълпата напира – да теглиш парафа. Цялото предвидено място обикновено е към 2 см, а само имената ти почти винаги са по-дълги за изписване. Освен ако не си китаец.

Не съм. И наоколо китайци няма, но пък виси тягостното присъствие на НЗОК. Понякога тя иска също да впишеш в бланките ЕГН, адрес или други работи, нищо, че си ги писал вече към 6 пъти. След което отдолу, в полето на всяка страница – отново задължително да сложиш трите имена и подпис. Пак. Да гарантираш, че си ти – пълният идиот, дето им плаща на всичкото отгоре.

Защо, бе – отчаяно питам сестрата. А тя само ме поглежда измъчено, сякаш казва: „Моля те, знаем се, не започвай поне ти“.

Добре, съгласих се, но няма как да избегнем уточненията за семейното ми положение. Моето винаги е било трудно за описване и без това, а когато информацията трябва надлежно да се опише в официални документи, става направо невъзможно. Така че вадя дългия списък с безобразия, вършени срещу женския пол и кротко питам: „Да пиша ли „глупак“ в тази графа?“. „Пиши „умник“ и бягай, че няма време!“ – отрязва ме обаче сестрата.

Време наистина няма. Първата опашка, на която чаках, се е превърнала във втора, този път пред кабинета на кардиолога, през който пак всички, пак задължително, трябва да минат.

Казах „кардиолог”, но той май е кардиобог, поне по две причини. Първо, взел си е едно ангелче за сестра и тя го обожава, като пърха край него с всичко възможно. И второ – той всъщност нищо не работи. Само пита дали пиеш хапчета за кръвно и ако да, намалява наполовина дозата на едното хапче „за времето, докато си при нас“.

Защо само на едното – убийте ме, не мога да кажа, това сигурно е някакъв тънък професионален прийом. А може и да е препоръка от Здравната каса, смееш ли да питаш.

Така или иначе обаче, идва време тържествуващо да се отправя към етажа, където ще ме мъчат. И там застивам. Май досега винаги съм пропускал да видя най-важното – една обикновена табела на една обикновена врата, с изписано на нея едно обикновено име на обикновен лекар – д-р Кормов.

Застивам в захлас пред изтънчената способност на Вселената да се отървава от скуката и самотата, като твори безумни шеги дори в най-далечната си периферия. Така че, да ви представя д-р Кормов – човекът, който работи в отделението за коремна хирургия и може би утре ще участва в изкормването ми. Брилянтно!

Вече в стаята, минава Професорът и ме пише за операция в четвъртък. `Ма чакай, бе, защо не каза тогава да дойда в сряда?” „Стой да те видя, че иначе не мога“ – хили се обаче той ехидно.

Оставам, щото и без това ми се спи – за което горко съжалявам.

„Добро утро!“ – обявява в 6.00 красива, свежа сестра, която държи да ми премери температурата. „Моме – поучавам я – ако искаш да завъртиш мъж за по-дълго, никога не му викай „добрутро“ в 6 сутринта, освен ако не видиш, че тъкмо се прибира пиян и води двама приятели да си допият“.

Тя обаче се хили, сякаш разпраням смешки, а не изстрадани истини.

„Добро утро!“ – влетява и санитарката. Любезно ще мие пода. Отваря прозореца и студеният въздух нахлува, но това не очиства смрадта на препарат. Тук хигиената е на особена почит. Особено докато хората карат втория си сън.

Не е честно, мърморя. Не помага.

„Добро утро“ – съобщава втора санитарка. И любезно предлага да ми пусне телевизора за сутрешния блок. „Само  посмей!“ – какво друго да кажа.

„Добро утро!“ – ето го и дежурният доктор. „Вече ми го съобщиха, не е новина“.  На него обаче сарказмите не му минават. Както и доброто настроение.

Тия са луди. А иначе извън болницата често изглеждат нормални.

Както и да е, в срядата бягам да си отспя в къщи, в четвъртък ме срязват през средата като римски гладиатор. Преди заколението ме навестява шефът на анестезиолозите.  `Ма к`ва книга си написал“ – прегръща ме той, но не на мен тия. „Слушай, викам му, два пъти вече ми пускаш от упойките с черен екран, искам от ония с цветните сътища!“ „Добре, ще ти пусна розови“ – обещава той. Лъже. Пак всичко беше черно.

В петък започвам да се съвземам. Номерът с доброто утро пречи на възстановителния ми процес, но нямам сили да се боря. А и чакам да се развихри нещо подобно на сакралната сценка от първия път, когато ме рязаха.

„Пръдна ли, бе?“ – попита ме гръмогласно тогава Аврамич в интензивното. „Не, бе, не съм“ – оправдавам се шепнешком и се чудя защо ли точно мен подозира. „Ще пръднеш, ще пръднеш!“ – върти глава той.  Заканително, както ми се струва.

След малко Юри, шефа на отделението, към Аврамич: „Пламен пръдна ли?” А той: „Не, бе, ама ще пръдне, къде ще ходи!”

Обаче ето ти го и Професора – директно при мен: „Пламене, пръдна ли?” Изтънчен човек, нали ви казах. Аз: „Ма не съм, бе, Професоре, ´що всички ме подоз…..” Той обаче не се интересува от морални терзания.

На другия ден – пак Аврамич:  „Пръдна ли, бе?“ „Ами пръднах, к`во да правя“ – признавам смутен. „Видя ли, казах ти, че ще пръднеш“ – горд е обаче той. И отива да съобщи на Юри, а заедно да се обадят на Професора с благата вест.

А чак после ми обяснява, че това е добър признак, показва, че пътищата в корема са проходими след операцията…..докторска им работа.

Този път обаче нещата не са така цветисти, сигурно щото не съм в интензивното. Появява се едно дежурно докторище от оня вид, дето ходят с навити ръкави цяла зима и те пляскат по врата, ако не слушаш. Влетява в стаята и застава на Ф пред мен: „Имаш ли газове?“ – пита заплашително. Но и изненадващо деликатно за човек с физиката на Аврамич.  „Имам“ – отвръщам максимално сериозен аз. И я виждам да разцъфтява в блажена усмивка: „Много добре!”.

Та, такива ми ти диалози между интелигентни хора. Но се моля – дано Грета Тунберг да не чуе подобен разговор, че ще поведе кампания за забрана на коремните доктори. Нали и човешките газове, също като кравешките, изтъняват озоновия слой, а за да го спасим, трябва да се борим срещу тях, не да ги насърчаваме.

Не Грета обаче, а и самият Дявол, не може да се пребори с желязната система за изписване на пациенти, наложена от вездесъщата НЗОК, но и от самата болница.

Касата казва така: „Тази пътека е 7 дни. И да оздравееш за 5, ще стоиш 7. И да умираш на седмия, на осмия те изритват – важна е пътеката, не животът”.

Гениална тъпотия. Не знам за какво служи, освен за тормоз на пациентите. Които и за това си плащат.

Втората забава е свързана с плащането към самата болница. В делник плащай както щеш, включително с банкова карта. През уикенда обаче тук банковите карти губят чудодейните си свойства – с карта не става, дори да си милионер. И това не се сещам защо е направено, но пак е от дребните радости, които животът ни поднася.

Затова най-после се изстрелвам от болницата като тапа и без дори да се обръщам назад, промърморвам като Гарванът на По: Nevermore.

Докато потъвам в гадния свят наоколо.

Книгата на Пламен Асенов „Великите европейци”, първа част от едноименната поредица, можете да поръчате в Онлайн-книжарница Книги.ею

https://книги.ею/заглавия/пламен-асенов-великите-европейци/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: