СЛЕДАТА, ДОРИ ЧОВЕК ДА Я ОСТАВИ, ПАК ИЗЧЕЗВА

септември 30, 2019 at 6:13 am (Публицистика) (, , , , , )

Интервю на Пламен Асенов с поета Валери Вергилов

Днес ви представям един от най-брилянтните български поети, който, поне според мен, се е появявал през последните три десетилетия. Той се казва Валери Вергилов, книгата му – „Не си отивам кротък”.

Издадена е през тази година от издателство „Жанет 45”, а пловдивската ѝ премиера ще бъде във вторник, 1 октомври 2019, от 19 часа, в клуб „Петното на Роршах”, водещ – Ани Илков.  

– Валери, първото, което вижда читателят от една книга, е заглавието. Твоето гласи „Не си отивам кротък”. Предизвикваш ли някого с това?

– Съдбата! Заглавието се роди съвсем спонтанно, то дойде в момент, когато, без да подозирам, съм се гледал очи в очи със Смъртта. Но „Не си отивам кротък” всъщност е леко трансформиран цитат от стихотворение на Дилън Томас, посветено на баща му. В него той казва: „Не си отивай кротък в тази нощ добра”.

Подзаглавието на книгата също е един непряк цитат, но от Пруст: „В търсене на неизгубеното време”.

 – Да, ясно е за хората, които са се докосвали до Пруст и Дилън Томас, но да поговорим за друго. Книгата ти е късен дебют, но колко време я писа, откога е първото стихотворение в нея?

– С хора като Ани Илков и Емил Андреев бяхме съученици в гимназията, всички пишехме ученическа поезия, всички след това като студенти продължавахме да пием до късни доби вино, да водим литературни разговори, спорове.

Но за мен нещата тръгнаха в друга посока. Поезията може да ми е останала като призвание, но попрището ми беше журналистиката. По този начин се откъснах и от литературната среда ако щеш, но се откъснах и вътрешно, защото напълно се посветих на това, което правех.

След като напуснах журналистиката обаче…..и то доста години след това, без изобщо да съм си давал…..да съм правил някакви планове в това отношение, се роди тази книга и тя се роди някак спонтанно. Ще ти кажа, че две трети близо от стихотворенията в тази книга, първата и втората част, са писани в продължение на около 7-8 месеца. Само последната част, „Език”, е по-продължително дело, върху което съм се връщал много пъти и то е съвсем…..съвсем друг е подходът, поетическият, при него.

– Ще стигнем и до „Език”, но първо да видим автора. Името Валери Вергилов не е познато за широката публика, но ще издам четата. Може би някои помнят Братан Ковачев, брилянтният глас на ВВС отпреди промените. Или знаят Валери Чуков, първият българин, оглавил българската редакция на ВВС. Говорим за един и същи човек, но това е само начало на темата – кой е Валери Вергилов?

– Да, името Валери Чуков беше придобило гражданственост първо в самата България, където работех в сутрешния блок на програма „Хоризонт” на Националното радио. След това, след задължителния за ВВС псевдоним, когато стана възможно да изляза и с истинското си име – втора публичност имаше за Валери Чуков.

Но понеже става дума за нещо съвсем друго…..в случая аз исках да разгранича – както живота ми, както житейският ми път е разграничил – поезията от журналистиката, така и името да не предизвиква тази асоциация, защото едното с другото нямат абсолютно нищо общо. Освен първото име, което е Валери.

А Вергилов не е никаква дантева алюзия, Вергил е името на баща ми.

– Не съм съгласен, че общото между журналиста и поета в теб е само името Валери, защото познавам човека и интелекта, който стои зад всичко. Но каза, че две трети от книгата са написани само за няколко месеца, а владееш прекрасно класическия стих, римата ти е изключително фина, ритмиката разнообразна – откъде това дълбоко познаване на поетичната техника? Кога се научи, то не става само с четене на учебници, става с писане…..

– Аз учебници по поезия никога не съм чел, а винаги по един или друг начин съм писал, може би – стоял съм в състояние на някаква творческа възбуденост.

Но като говоря за тези 7-8 месеца, това е алюзия за едно много особено, трансцедентно почти състояние, една приповдигнатост на духа и онова, което човек е събирал в продължение на може би 45 – 50 години от живота си, то изведнъж излезе по спонтанен и естествен начин.

Изумително е дори за самия мен, но ето ще ти кажа, че редакторът ми, корифеят поет Ани Илков, дори откри някакви мои ранни ученически стихотворения, в които видя зародиша на тази късна поезия. Тоест, някак физически нейното образуване стана в тези 7-8 месеца, но иначе, естествено, тя е плод на целия ми живот.

– Но чрез асоциативната поема „Език” в края на книгата, демонстрираш висш пилотаж и точно в обратната техника, тази в полето на модернизма. Натам ли се насочваш като мислиш за следваща книга?

– За следваща книга засега не бих искал да говоря изобщо.

Но „Език” е писана повече от 10-15 години. Там има не спонтанното, а точно обратното, там съм търсил как може да бъде въведена и използвана в поезията умствената и нравствената методика на „поток на съзнанието”. И оттам нататък – как езикът не може да събере, макар че езикът е средството на поезията, на литературата изобщо, той не може напълно да изрази онова, което човек иска да каже, онова съществено, което човек има вътре в себе си.

В тази диалектика, в този противовес, се раждаше „Език”. Там асоциациите са от една страна звучни, алитеративни, от друга страна – смислови, от трета – исторически. И след дълга редакция през годините, те стигнаха до този си окончателен вид.

– Това е твоят перфекционизъм…..Но не само аз и Ани Илков харесваме поезията ти. В Англия едно българско момиче написа музика по твоето стихотворение „Стъпки по пясъка”. Кажи малко повече за това.

Става дума за млада композиторка, чиято майка е българка. Тя се казва Ана Семпъл и, след като завърши Кембридж, жъне началните си успехи. Ана има дори едноактна опера, представена в Глазгоу, възлагани са ѝ много музикални поръчки, а сега прави докторантура по композиция в известната музикална школа „Гилхол”.

От колежа „Сейнт Джон” в Кембридж, чиито възпитаник е тя, ѝ възложиха по случай 150 годишнината на новия параклис на колежа, да напише химн, който да се включи в техния литургичен канон. Тогава Ава се обърна към мен и попита може ли да използва моето стихотворение, финалната строфа от моето стихотворение „Стъпки по пясъка”. След това се роди нейната прекрасна композиция, в която тя смесва средновековния литургичен канон с елементи на българското фолклорно пеене от района на Велинград, откъдето са нейните български корени. И на премиерата в Кеймбридж аз прочетох стихотворението, а после се изпълни музиката.

ИЗ „СТЪПКИ ПО ПЯСЪКА”

Но тук, където на брега земята

в обятията на океана се разнежва,

вълните ми напомнят, че следата,

дори човек да я остави, пак изчезва.

Заповядайте във вторник, 1 октомври, 2019 г., от 19 часа, в клуб „Петното на Роршах” – Пловдив, за да се срещнете на живо с поета Валери Вергилов и да чуете прекрасната композиция на Ана Семпъл по стихотворението „Стъпки по пясъка”.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: