337. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ВОЛТЕР /част втора/

юни 19, 2019 at 12:39 pm (Публицистика) (, , , )

Пламен Асенов

19.06.19, радио Пловдив

Можете да слушате радиопредаването тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/101134078/velikite-evropeici-volter-vtora-chast

Вивалди, Струнен концерт

През 1729 година волнодумецът Волтер се връща във Франция от изгнание и се хваща с лесната задача да създава нови приятели и нови врагове. Предани приятели например му помагат да забогатее. Един математик го включва в далавера с френската държавна лотария, а двама банкери пък го учат да инвестира. Плюс бащиното наследство, пенсии и помощи от различни владетели, както и хонорари за неуморната писателска работа, Волтер забогатява неимоверно. Това обаче не го прави по-мързелив или по-страхлив мислител, напротив. През 1733 той издава „Английски писма”, в които коментира предимствата на британската държавна система, литература, религия и наука. Някои наричат тези есета „първата бомба, хвърлена срещу Стария режим”. Година по-късно излизат и „Философски писма”, в които Волтер директно поставя английската система на конституционна монархия много по-високо от френския абсолютизъм. Няма кой да му прости тази волност, пък и книгата е пусната без задължителното разрешение на цензурата, така че тиражът е изгорен, а авторът напуска Париж и се настанява в замъка на маркиз Дьо Шатле, където прекарва следващите 16 години от живота си. Не е затворен, през цялото време пътува свободно из Европа, но винаги се връща при своята дългогодишна любов и интелектуален партньор – Емили дьо Шатле. Дама от висшето общество, съпруга на маркиз дьо Шатле и майка на три деца, тя е жена със свободен дух, луда по наука и математика специално. Бракът на Емили с маркиз Шатле е просто договор между две аристократични фамилии, без никаква любов. Когато Волтер отива в замъка, той буквално се спазарява със съпруга ѝ, включително гарантира, че поема изцяло най-сериозното перо – издръжката на Емили, жена с изтънчен вкус, която обича от всичко скъпо по много. Освен на приятен живот обаче, Волтер и Емили се отдават и на общата страст към науката. Той я запознава с нютоновите „Математически начала на натурфилософията”, а тя я превежда от английски. Двамата имат библиотека от 21 000 книги и налагат в замъка правило гостите да се забавляват сами през деня, тъй като домакините работят. Какво работят ли? Ами четат и пишат книги, пиеси и писма, експериментират заедно. Изследват например природата на огъня. Или процесите в историята. Така Волтер стига до едно от прочутите си открития в историографията – започва да описва историческите събития не само като плод на волята на владетелите и изхода на войните, а я свързва с процесите в икономиката, културата, науката.

Бах, Сюита № 2

През 1749 г. Емили дьо Шатле умира при раждане и това разбива сърцето на Волтер. В писмо до приятел той пише: „Жена, която превежда Виргилий и Нютон, и въпреки това е напълно непретенциозна в разговора и маниерите си; жена, която никога не говори зле на някого и никога не изрича лъжа; постоянен и безстрашен приятел, с една дума – велик човек, на когото другите жени завиждат само за диамантите и танците; за такава жена не мога да не скърбя цял живот”. Разбира се, тази голяма взаимна любов не пречи, още докато са заедно, Емили да се залюби с маркиз Дьо Сент Ламбер, а и Волтер да намери новата си фаворитка в лицето на собствената си племенница Мари-Луиз Мино.. Когато двамата започват връзка, тя е на 32, той – на 50. Междувременно Волтер отдавна се познава с краля на Прусия Фридрих II, който го боготвори като мислител. Двамата подвържат редовна кореспонденция, виждат се от време на време, а след смъртта на Емили той приема поканата на Фридрих и отива в Берлин Назначен е за камерхер, става кавалер на Ордена на Мерит, има годишна заплата от 20 000 ливри и просторни апартаменти в дворците Сан Суси и Шарлотенбург. Отначало всичко върви добре, Волтер наистина се опитва да накара Фридрих да управлява като просветен монарх, макар да вижда, че това е много трудно. После обаче нещата се влошават и на Волтер му се налага буквално да бяга от Прусия. Минава през Франция, където към него се присъединява и Мари-Луиз, за да останат заедно до края на живота му.

Бах, Концерт за клавесин № 1

Нищо от динамиката в живота на Волтер обаче не пречи на неговата литературна и обществена плодовитост. В годините до смъртта си той продължава да е искрен търсач на истината, защитник на свободата и последователен борец срещу религиозните предразсъдъци, каквото и да му струва това. А то му струва немалко – но пък името му постепенно става символ на свободомислието, някои го определят дори като „съвестта на Европа”. През 1754 Луи XV пак го изхвърля от Париж и Волтер отива в Женева. Оказва се обаче, че толерантността на тамошните протестанти също има граници, така че той купува имението Ферне, буквално на швейцарско-френската граница. Там той пише най-прочутата си книга – „Кандид или за оптимизма”, в която иронизира идеята на Лайбниц, че този свят е най-добрият от всички възможни, на финала предлага проста рецепта – да копаем собствената си градинка. Имението Ферне се превръща в истински интелектуален център на епохата и събира велики мъже. Там гостуват шотландските мислители Джеймс Бозуел и Адам Смит, италианецът Джакомо Казанова, английският историк Едуард Гибън и много други. В началото на 1778, вече на 83, Волтер стъпва в Париж за първи път след 25-годишно отсъствие. Разрешение няма, но знае, че никой няма да го пипне, пък и иска да види премиерата на последната си трагедия – „Ирен”. Петдневното пътуване почти го убива, но силите му се връщат, когато в театъра парижката публика му устройва страхотна овация и го посреща като истински своя духовен владетел. Когато през май великият Волтер все пак умира, църквата отказва да го погребе по християнски в Париж. Приятели уреждат това да стане в едно абатство в Шампан, но първо поръчват сърцето и мозъкът му да се балсамират. По-късно, през Френската революция, костите на Волтер са пренесени и погребани в Париж, мозъкът му изчезва, а сърцето е вградено в надгробната му статуя. Преди това обаче то е собственост на един аристократ – Маркиз дьо Вилет, който го държи в кутия с надпис: „Духът му е навсякъде, сърцето му е тук”.

Бах, Сюита № 2, Сарабанда

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: