181. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – КЛОД ДЕБЮСИ

ноември 15, 2016 at 12:25 pm (Публицистика) (, , )

Пламен Асенов

06. 04. 16, радио Пловдив

Целия текст слушайте тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100677744/velikite-evropeici-klod-debusi

Дебюси, Соната за флейта, цигулка и арфа

Това е Клод Дебюси със „Соната за флейта, цигулка и арфа”. Композицията е късна, от 1915, само три години преди Дебюси да си отиде без време, и се вписва в неговия зрял период. Какво има обаче в тази музика, защо я слушаме? Критикът Рудолф Рети пише: „Дебюси изгражда нова концепция за тоналността в европейската музика”. Сигурно, но това е свързано повече с историята на музиката, не толкова със самата нея. Други специалисти говорят за особености на хармонията, звученето, ритъма; обясняват как в душата и ума на композитора се смесват класически и екзотични влияния, за да се стигне до тази странна музикална сплав, която трепти на границата между романтизма на ХІХ и модернизма на ХХ век. Но аз не съм специалист и не слушам Дебюси, за да го анализирам, колкото и това занимание да е интересно само по себе си. Шотландският пианист и музиколог Рей Хоуат отива още по-далеч, като настоява, че „музиката на Дебюси е структурирана около математически модели, дори когато той разработва класически форми като сонатата”. Според Хоуат някои парчета могат да се разделят на сектори, отразяващи златното сечение и свързани с числовата редица на Фибоначи. Не съм сигурен дали за широката публика като мен смесването на музиката с математика я прави по-привлекателна. Даже силно се съмнявам. Още по-малко пък слушам Дебюси, защото, както твърди например Ромен Ролан, той създава истинска „френска” музика. Тази намеса на идеята за патриотизъм в нещо така абстрактно сигурно е необходима някому заради силните немски влияния, които владеят музикална Европа през втората половина на ХІХ век. Обаче да оставим патриотизма на онези, за които той е единствен аргумент по всеки въпрос и да си гледаме самата музика. Накрая – не слушам Дебюси, за да видя как експериментите му оказват влияние на композиторите около и след него, дават им стимул да търсят онази тънка граница, където музиката тотално се руши и все пак остава музика. Обясненията са интересни, но аз слушам Дебюси, просто защото ми харесва. Не всичко ми харесва. И не през цялото време. Обаче, погледнато най-общо, намирам го за чувствен и въздействащ композитор. Музиката му е трудна, трябва да си концентриран, за да я разбереш – казват мнозина. Аз пък най-просташки смятам, че спокойно може да се пусне Дебюси на красивата млада дама, дошла в къщи на вечеря със свещи и бутилка вино. И скоро всичко ще се окъпе във вълшебна лунна светлина.

Дебюси, Clair de Lune

Тази композиция се казва „Лунна светлина” и май е директно предизвикателство на Дебюси спрямо Бетовен. Французин не харесва немец – защо ли не съм изненадан. Но тук отношението е породено не от патриотизъм, просто Дебюси намира музиката на Бетовен за твърде нафукана. Доста по-сложно е отношението му към музиката на друг немски музикален титан – Вагнер. Дебюси за дълго, както и повечето европейци през втората половина на ХІХ век, е захласнат по Вагнер, буквално се кланя пред него и в композициите му има ясни следи за това. Както сам признава: „Преклонението ми достигна онази степен, при която забравяш дори правилата на приличието”. През 1891 у него обаче започва процес на отрезвяване и отдръпване, а след две години Дебюси вече тотално отрича дори възможността Вагнер да има каквото и да било значение за изкуството, като казва: „Вагнер никога не е служил на музиката, той даже никога не е служил и на Германия!”. Тази така дълбока промяна на отношението остава необяснена за приятелите на Дебюси, а необяснима и до днес за нас. Освен Бетовен и на по-късен етап Вагнер, другото, което Клод Дебюси не може да понася, са закостенелите схеми, налагани от неговите учители и френските академици. Той от млад е музикален бунтар, но после, когато малко или много намира себе си, сякаш бунтът му затихва.

Клод Дебюси, Блян

За сметка на музикалните омрази, музикалните любови на Клод Дебюси се подхранват от много източници. Критиците говорят за влияния при него от средновековната и бароковата музика. Знае се също, че много обича двама френски клавирни композитори от ХVІІ-ХVІІІ век – Куперин и Рамо. В никакъв случай не подбира музикалните си пристрастия по националност обаче, защото си пада много по немеца Бах, поляка Шопен и унгареца Лист. Както и по Вагнер, да не забравяме. Колкото и да го отрича после, в един момент той казва: „Не виждам нищо, което някой може да направи отвъд „Тристан”. След като къса с Вагнер, Дебюси се захласва по екзотични влияния – слуша например Гамелан, един ансамбъл за традиционна музика от остров Ява, който основно използва гонгове и металофони. За първи път Европа чува завладяващите ритми на Гамелан по време на първото световно изложение в Париж през 1889. Поради стечение на житейски обстоятелства, на доста ранен етап от развитието си пък Дебюси се запознава с музиката на редица руски композитори и интереса му към тях се поддържа цял живот. Сред любимите му са Чайковски, Балакирев, Бородин, Римски-Корсаков и, разбира се, Мусоргски, чиято опера „Борис Годунов” е пряко вдъхновение за единствената завършена опера на Дебюси „Пелей и Мелисанда”. Казват, че именно от руските композитори той „придобива вкуса си към древни и ориенталски композиции, както и известно пренебрежение към академичните правила”. Това с пренебрежението към правилата ми хареса, защото отразява доста точно ситуацията. Но непременно трябва да се каже, че този широк обхват от търсения идва главно по две линии – от неукротимата вътрешна природа на Дебюси и от неистовото му желание да намери свой собствен път в музиката, който да го открои от всички останали.

Дебюси, Прелюдия към „Следобедът на един фавн”

Ако точно тази музика ви кара да се отнесете в мързелив следобед, в който мечтите на един фавн го водят първо през любовни закачки с група нимфи и наяди, а после и до блажен сън, в който най-после мечтите му за еротично притежание се реализират, то познахте. Това наистина е прочутата Прелюдия към „Следобедът на един фавн” – музиката на Дебюси по едноименната поема на Стефан Маларме – също прочута, но, за съжаление, в наши дни вече само с това, че Дебюси е написал музика към нея. Ако пък не знаете какво е фавн, ще ви кажа, за да сме съвсем наясно – това е древноиталийският бог Фаунус, чиито корени са в гръцкия Пан. В древноримската митология Фаунус се грижи за полята, горите, пасищата и животните. Той има сестра или жена, не е съвсем ясно, която се казва Фауна и нейното име ползваме като название за цялото растително царство на земята. Но май се отплеснах, а всъщност темата беше за еротичното звучене на музиката на Дебюси.

Дебюси, Прелюдия към „Следобедът на един фавн”

Няма как да не схванем сексуалното напрежение, което блика от творбите на Клод Дебюси, защото той не го крие – точно както в живота не крие любовта си към жените и многобройните връзки, някои от тях съвършено скандални, в които постоянно се заплита. Ашил-Клод Дебюси идва на бял свят през 1862-ра, така че почти всичките си години преживява в тъй наречената Бел епок, най-хубавото европейско време до началото на Първата световна война. Като младеж той е учител по музика на дъщерите на Надежда фон Мец, богата рускиня, с чието семейство обикаля Европа и Русия. От тук му остава както любовта към Чайковски и другите руски композитори, така и нещастната любов с една от дъщерите на Мец. Но утехата идва бързо – обратно в Париж, Дебюси започва осемгодишна връзка с Мари-Бланш Васние, нищо, че тя е съпруга на почитан гражданин. После пък се заплита в афера с Габи Дюпон, шивашка щерка, но паралелно с това е запленен – и дори за кратко сгоден, с певицата Терез Роже. Това поведение го скарва с приятели, но още по-голям е скандалът, който се развива, след като Дебюси скъсва с Габи Дюпон и се хваща с нейната близка приятелка и модел Розали Тексие. Това става малко или много по принуда – Розали е така хлътнала по него, че заплашва да се самоубие, ако не се оженят. Е, женят се, но тогава той пък е подтиснат от нейното интелектуално безсилие и липса на усет за музиката и скоро се захласва по Ема Бардак, съпруга на банкер и жена с интелект, който му импонира. Двамата заминават за уикенд на Джърси, а когато се връщат, Дебюси пише писмо на Розали, че се развежда се нея. В отговор тя пък излиза насред парижкия площад Дьо ла Конкорд с пистолет в ръка и се гръмва в главата. Оцелява, но скандалът е огромен. Докато нещата се разминат, Клод и Ема отиват в Лондон, а когато се връщат, купуват си къща и живеят заедно през остатъка от живота си. За Клод Дебюси краят идва през 1918, едва на 55. Няколко години по-рано той е диагностициран с рак на дебелото черво и въпреки че е един от първите хора в Европа, на които е приложена модерната тогава холостомия, не оцелява дълго. Дебюси е погребан в гробището Пер Ла Шез, но в последния си път е доста самотен – в онзи момент немските оръдия обстрелват здраво Париж и на никого не му е до официални церемонии и погребение с почести.

Дебюси, Струнен квартет №1, оп. 10

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: