179. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ДИЕГО ВЕЛАСКЕС

август 11, 2016 at 9:46 am (Публицистика) (, , , , , )

Пламен Асенов

23. 03. 16, радио Пловдив

Целия текст слушайте тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100672541/velikite-evropeici-diego-velaskes

Ла Романеска, Музика от времето на Веласкес 

„От време на време за него все още говорят като за велик художник, който не влиза в числото на великите художници” – пише испанският мислител Хосе Ортега-и-Гасет в есе за испански художник Диего Родригес да Силва-и-Веласкес. Ортега уточнява обаче, че до подобни парадокси човек трябва да прибягва, за да опише необичайния характер на славата на Веласкес във времето от ХVІІ век, когато живее и твори, до последната третина на ХІХ век. После вече тази слава става така голяма, че всички знаят името му.

Ла Романеска, Музика от времето на Веласкес 

Необичайният характер на славата наистина е един от феномените в живота на Диего Веласкес. Имам предвид, че за дълго той е практически непознат на широката публика, тъй като картините му могат да се видят само в двореца, до който хората нямат достъп; че няма известни ученици, които да продължат делото му; че критиците, които зърват негови работи, го признават за голям майстор, но не го харесват. Това обаче изглежда като нещастие само в днешната ни представа за начина, по който изкуството живее. А в началото на ХVІІ век, когато Ренесансът прелива в Барок, славата на художниците има други измерения. Те не организират изложби, за да се фукат пред широките народни маси, а рисуват най-вече по поръчка, основно за църквата, висшата аристокрация и краля. И то ако е крал, който се интересува от възвишеното, какъвто е Филип ІV, чието време неслучайно е признато за „испански златен век”. Изобщо не мислете, че Веласкес е неразбран, беден художник, открит от нас, умните, далеч след смъртта си. Всъщност истината е, че като творец той има цялата слава на времето си и я консумира с пълни шепи. Веласкес търси и харесва славата, заедно с придружаващите я облаги. Постига я твърде млад и то под най-добрата форма. Веласкес не просто е назначен за придворен художник, не само е единственият, който има право да рисува краля и семейството му, а става и близък приятел с владетеля, расте като висш дворцов служител. Наричат го „живописец, който не се занимава с живописта като професия”. Той може да подбира какво, кога и как да твори. Затова рисува сравнително малко и няма своя школа – не защото е твърде зает с дворцови ангажименти. Той има свобода, пари, възможности и признание, но ги получава не от улицата, а точно откъдето трябва – от двореца, от центъра на испанския живот. А значи – и центъра на Европа, защото управляващата тогава в Мадрид Хабсбургска династия дълго владее по-голямата част от континента.

Испанска китара от Ренесанса и Барока, Луис де Нарваес

Друг важен феномен, свързан с Диего Веласкес, е разбирането в какво всъщност е неговото величие. Да, има много опити за обяснение на това. Наричат го например „изумителен живописец на безобразното” – и с право. Всеки, който погледне картините чу, веднага вижда, че сами по себе си те са красиви, но не са красиви изобразените на тях обекти. Да не говорим за онези кръчмари, готвачи, пияндета и други обитатели на обществените низини, които Веласкес рисува отначало. Да не говорим, ако щете, за онези палячовци, джуджета и изроди, които населяват испанския кралски дворец и които толкова обича да рисува по-късно. Дори в портретите на Филип ІV обаче, мъж достоен и интелигентен, но далеч не първи красавец, истината не е скрита, реалността не е „ретуширана”, не е украсена. Същото важи и за знаменития портрет на папа Инокентий Х, нарисуван от ревностния католик Диего Веласкес около 1650 година. На платното е изобразен човек, за когото веднага става ясно, че не е склонен да прощава грехове и умът му е потънал в земните, не в небесните дела. Приближени дори малко се притесняват как ще реагира папата, щом види душата си разголена, но той се вглежда в портрета си и одобрително отсича: „Troppo vero!“, „Твърде вярно”. Но все пак ще е глупост да кажем, че Веласкес е голям художник заради интереса си към бедните или защото е реалист. И не е заради играта на въображението, към която, чрез вписване на сюжет в сюжет, той предизвиква зрителя и го кара да не е сигурен в коя реалност се намира. Не е велик Веласкес дори защото превръща портрета – разбиран най-общо, като индивидуализация на обекта, реализирана в светкавицата на конкретния момент – в център на цялата съвременна живопис. Всичко това е така, но то не е достатъчно. Поне за мен истината отново дойде от Ортега-и-Гасет, който пише: „Живописта на Веласкес се съсредоточава върху самата себе си и става главното. Отдалечаването от обема – това е гениалното откритие на Веласкес, благодарение на което може да се говори за „испанска живопис” като нещо различно от италианската. Импресионизмът пък довежда откритието на Веласкес до край, като свежда обекта до светлинни частици”. Ако някой не е разбрал – Веласкес започва да рисува не триизмерно, да скулптира обектите, както всички дотогава. Той свежда обекта само до наистина видимото в него, до двете му измерения, така разрушава собствената му  реалност и го прави елемент от чистата естетика.

Сантяго де Мурсия, Жига

Великият испански художник Диего Веласкес е роден през 1599 година в Севиля, в семейството на дребни благородници, които цял живот мечтаят да станат едри, но не могат – най-малкото защото бащата е от род на покръстени евреи, преселил се от Португалия в Испания няколко десетилетия по-рано. Севиля по онова време е най-богатият град в Испания, а може би и в света. Десетилетия наред той има монопол като официално пристанище за корабите, които идват или заминават за Новия свят. Покрай това там се стичат много пари и хора, които въздигат града и вече към края на ХVІ век плодовете от посадените семена поникват. Само за 10 години например, между 1591 и 1601, точно тук се раждат четиримата най-известните испански художници на епохата – Рибера, Сурбаран, Веласкес и Кано. Веласкес тръгва към класическо образование, но скоро талантът му избива, а родителите му са умни и още на 11 го пращат да учи художествения занаят при двама севилски майстори. От де Хереро му остава интереса към революцията на Караваджо, който пръв преодолява Рафаело и започва да рисува не богове или митологични герои, а хора от улицата. Затова и ранните творби на Веласкес са тъй наречените „бодегонес” – кръчмарски сюжети, свързани с хора от социалното дъно. От Пачеко младежът няма бог знае какво да научи, но пък получава две наистина важни неща – ръката на 13-годишната му дъщеря, с която Веласкес живее щастливо до края на дните си, както и връзките на тъста. Точно тези връзки му отварят портите на двореца и дават възможност още на 23 години той да се представи пред крал Филип ІV, който сам има интерес към рисуването, да го заинтригува с работата си и бързо да се превърне в незаменим негов приятел и доверен човек.

Гаспар Санц, Фолиас

Веласкес е назначен за придворен художник със заплата 20 дуката месечно, безплатно жилище, лекарска грижа и отделно плащане на всяка поръчана от краля картина. Тези екстри бързо растат през годините, а следва и израстване по дворцовата стълбица, така че в края на живота си той е наистина богат човек и влиятелен сановник. Въпреки благия му и сговорчив характер, бързият възход поражда черна завист и опити да бъде омаловажен таланта на Веласкес. Така е, докато кралят не организира конкурс за най-добър испански художник с картина на тема „Изгонването на маврите” и Веласкес печели безапелационно. Въпреки че вече има достъп до съкровищата на двореца, които включват картини на италиански майстори, Веласкес, в известен смисъл, продължава да е „провинциален художник”. По различни поводи той отива два пъти в Италия и наистина вижда много от онова, което му трябва, за да се усъвършенства. Но, както проницателно пише един негов биограф: „През деня Веласкес видя италианските майстори, а на другата сутрин вече беше отишъл далеч отвъд тях”. Връщането му от първия италиански поход е ознаменувано с истински бум в рисуването на портрети. След втория италиански поход пък, по време на който Веласкес купува за краля много картини и скулптури, той рисува някои от най-известните си творби, сред които като огромен диамант блести „Менините”. Платното е пълно с художествени открития и сюжетни загадки, дотам, че по-късно критикът Лука Джордано го нарича „теология на рисуването”. Представена е дворцова сцена, в центъра на която са инфанта Маргарита с нейната свита, кралят и кралицата, но отразени в огледало, а тук е и самият Веласкес, застанал пред платното с четка в ръка и в костюм с кръста на Ордена на Сантяго. Той не е негов член, просто така се изобразява, защото много иска да стане. Въпреки подкрепата от възможно най-високи места – краля и папата, кандидатурата на Веласкес на два пъти е отхвърлена. Орденът има строги правила, които забраняват приемането на хора с неблагородна кръв и такива, които се изхранват с ръчна работа. Три години преди да умре обаче, Диего Веласкес все пак става рицар на Свети Яков. С други думи – и кръвта, и призванието му вече са официално признати за изключително благородни. И великият художник скоро си тръгва – какво повече да прави на този свят.

Люли, Знам, че умирам

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: