174. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ЮВЕНАЛ

май 16, 2016 at 1:13 pm (Публицистика) (, , , )

Пламен Асенов

17. 02. 16, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100659590/velikite-evropeici-uvenal

Нино Рота, тема от Сатирикон 

Обикновено се смята, че, за разлика от огромните си постижения в сфери като право, военно дело, инженерна мисъл и други, Древен Рим чувствително отстъпва на Древна Гърция в изкуството. И до голяма степен е така. Римският театър всъщност представя гръцки пиеси, но – без да проявява никаква чувствителност по въпроса за авторските права – просто им прави дребни ремонти като сменя заглавия, имена на места, герои и богове. Римските скулптори също твърдо следват класическите гръцки образци, а и публиката това харесва, не иска друго. Дори поетите на Рим, сред които поне двама – Вергилий и Овидий, блестят като огромни диаманти, все пак заемат и следват великата Омирова традиция. Специално в словесното изкуство има обаче две направления, по отношение на които римляните създават страхотни образци. Едното е епитафията, а другото – сатирата. Защо точно тези двете? Причините са много. Сред тях е фактът, че в Рим ораторското изкуство, се развива до високи върхове, а то е много плодородна почва за словесни експерименти – особено когато се прилага не в съда, в Сената и на Форума, във връзка с теми от висшите сфери на мисълта и обществения живот, а по отношение на грубата житейска реалност. Смъртта е такава груба реалност и съответно епитафията се развива, като следва заложения в риториката принцип за кратка, стегната и елегантна фраза. Сатирата пък в известен смисъл винаги е пародия на високите ораторски образци – дори когато ги повтаря, тя всъщност ги принизява. Тези обяснения все пак са, така да се каже, технологични, водят към начина, по който се развиват нещата. Докато другите, още по-важните, водят към техния смисъл. Първо, в Рим смъртта е изобилна, а житейските дела се ценят – затова от добра епитафия винаги има нужда, така да се каже. И второ, във Вечния град, особено в императорската епоха,  бушуват силни обществени и политически страсти, а нравите са във видим упадък – което навсякъде и винаги ражда сатира. И неслучайно точно Ювенал, човекът, признат за най-великия римски сатирик, обобщава това, като възкликва горчиво: „Но как може човек да живее в Рим по наше време и да не пише сатира!”

Джанго Райнхард, Minor Swing

Decimus Iunius Iuvenalis, познат нам като Ювенал, е роден някъде между 55-та и 70-та година от новата ера. Това е по време на управлението на император Нерон или веднага след него, епоха, в която политическата корупция и моралната безпътица вече разяждат силно римското общество. Основните неща, които знаем за човека Ювенал, са извадени с много усилия от текстовете на онези 16 Сатири, които той ни е оставил, така че за събитията от живота му говорим предпазливо и несигурно. Има основания да се смята, че поетът е роден в Аквина, градче на около сто и петдесет километра на север от Рим. Там е намерен надгробен паметник с неговото име, който обаче може да е и на негов роднина, защото споменава военни заслуги. Бащата на Ювенал май е освободен роб от испански произход, който бързо забогатява. Във втората Сатира има податки, че като младеж поетът вероятно е служил в армията под командването на генерал Агрикола по време на неговата кампания за завладяването на Британия. Някои източници твърдят, че Ювенал е учил риторика при прочутия Квинтилиан, но това е доста по-несигурно предположение дори от онова, че след армейската си служба заема пост в държавната администрация. Не може да се каже със сигурност дали поетът някога в живота си изобщо се жени. По-скоро обаче – не. С други думи, всички филипики в неговите сатири срещу жените, всички описания на женското коварство, притворство и в същото време – на необузданата женска разюзданост, всъщност са плод не на личен или поне не на семеен опит. И именно с това негативно женско начало е свързана една от най-актуалните за всички времена крилати фрази, които Ювенал ни е оставил. Сега ще ви изненадам, защото, предполагам – всички сте чували знаменития въпрос „Кой ще пази пазачите?”, в друг вариант – „Кой ще ни пази от пазачите?” През последните може би стотина години изразът се ползва най-вече, за да се иронизират незаконни действия на политиците, полицията или тайните служби. В своята шеста Сатира обаче нейният автор, Ювенал, я използва когато обсъжда неистовата, според него, склонност на жените към изневяра и твърди, че, за да се предпазят от тази напаст, мъжете често затварят жените си в къщи или им слагат пазач. Но кой ще опази горките мъже от самите пазачи, които бързо стават жертва на женските козни – пита поетът.

Джанго Райнхард, Swinging With Django

„Едва ли ще се намери дело, в което причината за спора да не е жена” – пише също Ювенал. И той самият май гледа да се предпазва от тази напаст, като цял живот стои далеч от жените. Да, както много други римляни от своето време, той предпочита любовта на мъжете. Това обаче изобщо не му пречи в сатирите си да напада не по-малко остро разгулната вакханалия на педерастите. Едно от най-интересните определения за римския сатирик Ювенал прочетох в статия, която го нарича „политически най-некоректният римски поет”. Ако не беше казано сериозно, това щеше да е добра ирония към псевдо-либералния феномен на „политическата коректност”, който напоследък все повече пречи на нормалните хора да назовават нещата с истинските им имена. Боя се обаче, че авторът на въпросната статия наистина се бе заел да търси под вола теле, като искрено очакваше римски сатирик от края на І-ви и началото на ІІ-ри век, да пише така коректно, сякаш е сляп и куц американски евреин-травестит, който завежда социалната рубрика на телевизия Ал Джазира. Забелязал съм, че много мъка има на този свят, та и сред американските журналисти – също. Така или иначе обаче, Ювенал не е благодушния днешен хуморист от олизано телевизионно шоу. Напротив, много често той е груб, арогантен, циничен, на моменти езикът му е по-грозен и мръсен от всичко, което човек може да си представи, че се говори в един днешен затвор например. Но човекът е истински – искрен в гнева си, дълбок във възмущението, стилен в сарказма. Когато говори срещу хомосексуалистите, прави го всъщност не заради сексуалната им ориентация, той напада онези от тях, които с пари и власт развращават млади момчета. Или патроните, които си играят и се гаврят с честта на зависимите от тях клиенти. Изобщо, Ювенал никога не е самоцелен в говоренето на мръсотии, в омразата си към чужденците, в нападките си срещу алчността, надутата помпозност, глупостта и суетата, екстравагантността, лошите маниери – той винаги държи под око не личната, а обществената страна на въпроса. Да, някои казват, че като стихотворно майсторство той май не е най-добрият поет на света. Но на тях пък самият Ювенал отговоря: „Дори природата да отказва, негодуванието създава стиха”.

Джанго Райнхард, Сълзи

Предполага се, че Ювенал издава своите 16 „Сатири” някъде в периода от 100-та до към 130-та година. Те са писани в познатия ни още от Омир хекзаметър и са разпределени в пет книги. Учените намират, че има разлика в тоналността между, да речем, първите девет и останалите 7 сатири. Последните намират за не толкова динамични, силни, ударни, а казват, че някак омекват и изобличаването на пороците в тях се замества от повече морализаторски тон. Това е относително, разбира се, и нормалният читател едва ли ще забележи разликата. Стига, естествено, да може да прочете Ювенал в превод на български – но не може. Или поетът е прекалено труден, или преводачите тук се страхуват да не засегнат някой от силните на деня, които обикновено са и носители на пороците, срещу които Ювенал говори. Не знам. Факт е обаче, че и самият той се страхува, затова в сатирите му никога не се споменават живи лица от онези, свързани с властта или с богатството на неговото време, които могат по един или друг начин да му навредят лично. Всичките му герои и теми са взети от близкото минало – примерно от епохата на Нерон. Ювенал живее във време, когато и за нещо по-малко от някакво си страстно публично изобличение могат да ти отрежат главата или да те набият на кол. Още повече – има и горчив опит. Смята се, че някъде през 93-та година по заповед на император Домициан имуществото му е конфискувано и той е изпратен в изгнание, като изкарва в Египет поне три години – до амнистията, дадена от Нерва. Престъплението му е, че публично засяга честта на някой си Парис, голям красавец и фаворит на Диоклециан. Това при всички случаи става обаче преди въпросният Парис да бъде заподозрян, че върти любов с императорската съпруга и да бъде екзекутиран. Така или иначе, не е ясно как точно Ювенал се е провинил. Учените казват, че по онова време той все още не пише сатири, така че може просто на улицата да е подхвърлил остроумна реплика – за радост на тълпата, но не и на императора. Така или иначе, вече след изгнанието, Ювенал прописва и не спира до края на живота си, ако се съди по факта, че последната, 16-та сатира, е издадена незавършена. Доколкото е известно, през последните си години поетът все пак успява да осъществи една мечта – да си купи имение в провинцията, в което да доживее дните си, заобиколен от приятели и отдаден на умерени плътски и духовни наслади. В течението на бурните римски събития, през следващите години книгите му са бързо забравени – но са открити отново по времето на Карл Велики, тъй наречения Каролингски Ренесанс в Европа. Оттогава досега те продължават да се превеждат и издават, сякаш за да потвърдят казаното от самия Ювенал: „Мъдростта побеждава съдбата”.

Джанго Райнхард, Сейнт Луис Блус

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: