148. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – РЕМБРАНД

ноември 25, 2015 at 1:40 pm (Публицистика) (, , , , )

Пламен Асенов
19. 08.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100592746/velikite-evropeici-rembrand

Сигурен съм, че не бих могъл да нарисувам приличен кон, дори със зареден пистолет, опрян в слепоочието. А вие как сте с рисуването на коне? Да, знае се, че конят е труден обект, затова като цяло – съмнявам се, че можете. Но не се тормозете, по това всички си приличаме с великия художник Рембранд. На него рисуването на коне също не му е особено силна страна. Нито са му присъщи пестенето на пари и скромният живот – поне докато парите не свършват. За сметка на това обаче талантът му да вижда хората, да съчувства на човека и да го изобразява истински, го прави „един от най-великите пророци на човечеството”, както пише за него Кенет Кларк в „Цивилизацията”.

Хенри ДюМонт, Симфония

Рембранд Херменсон ван Рейн е роден в холандския град Лайден през 1606 година и живее в разгара на нидерландския Златен век, един от признаците на който е именно неимоверното развитие на изобразителното изкуството. Баща му е мелничар, а майка му е от семейство на хлебари. Рембранд е девето дете. По религия бащата е член на Холандската реформирана църква, една от многото протестантски деноминации по онова време в Ниската земя, а майката е католичка. Очевидно, освен с деца, техният дом е населен и с типичната и до днес толерантност на холандците. Религиозното възпитание в семейството е силно застъпено, но не се знае със сигурност накъде е ориентирано. Самият Рембранд е религиозен човек, голяма част от платната му също са с религиозни сюжети, но по отношение на това към коя църква принадлежи, цари пълна неизвестност. Сватбата му е в родния край на жена му Саския. Децата му, общо десет от три различни жени, са кръстени в църкви на различни протестантски общности. Самият Рембранд не оставя категорични свидетелства за предпочитанията си. За сметка на това се знае, че латинското училище, в което той учи първите няколко години, не го влече особено. Родителите му подкрепят влечението на сина си към рисуването и още на 13 го пращат в ателието на Якоб ван Сваненбург. Сваненбург рисува исторически сюжети и е католик. При него Рембранд стои три години, но няма запазени ранни негови работи, за да се прецени какво е влиянието на учителя му. Обаче стажът му в Амстердам при художника Питър Ластман пък оставя сериозни следи, макар да трае само 6 месеца. Ластман е бил дълго в Италия, и е голям поклонник на Караваджо. В своите исторически, митологични и библейски картини пренася страстта си към пъстротата и изпипването на детайла и я предава на ученика си. В следващите десетина години това влияние, засилено и покрай тъй наречените утрехтски караваджисти, е съвсем видимо в платната на Рембранд.

Хенри ДюМонт, Павана

В ранните работи на Рембранд цялата атмосфера, дрехите на героите, предметите около тях, всичко е пищно. Той изпипва детайлите до съвършенство и, както е характерно за бароковите художници – започва да използва светлината, за да предаде емоции. Обаче Рембранд не става чист бароков художник, той далеч надскача идеята за пищността, която владее целия ХVІІ и част от ХVІІІ век. Това отново насочва погледа към едно обобщение, което правят специалистите по история на изкуството – развитието на барока е подкрепяно основно от католицизма, докато страните и местата, където се развиват реформаторски църкви, остават верни на по-простия, по-близък до реализма стил. Това особено отчетливо се вижда в Нидерландия, където вече не църквата, а светското бюргерско съсловие е основен консуматор на изкуството. Колко добър художник е Рембранд личи дори от факта, че още когато са по на 19, той и приятелят му Ян Ливенсон отварят съвместно ателие в Лайден и имат ученици. Няколко години по-късно творбите им, които в този момент са доста близки и трудно различими, са открити от Константин Хюйгенс, баща на учения Кристиян Хюйгенс и секретар на принц Орански. Той ги препоръчва на принца като двама млади и перспективни художници, а Орански, голям меценат и покровител на изкуството, веднага им поръчва поредица творби с религиозна тематика. През 1631 година обаче нещо, неизвестно какво точно, става между двамата приятели, те се разделят и намираме Рембранд вече в Амстердам да получава поръчки и да се радва на голям публичен успех, а някои фенове дори го смятат за „новия Рубенс”.

Хенри ДюМонт, In leculo meo

В Амстердам Рембранд се развива като изключителен портретист. Той прави много етюди, експериментира с подвижна мимика на лицата, а и постига голям финансов успех, защото получава доста поръчки от вече твърде състоятелни хора, желаещи да бъдат увековечени на платно. През това време, както впрочем и през целия си живот, художникът рисува и автопортрети, като все повече намира своя собствен маниер, включително онзи толкова незабравим и отличителен за него похват да твори драматизма на човешкото лице чрез силно концентрирана светлина. Истинският голям успех на Рембранд идва през 1632 година с реализацията на прочутия му групов портрет „Урокът по анатомия на доктор Тулп”. В него художникът зарязва традицията персонажите да се наредени в паралелни редове с обърнати към зрителя лица и ги изгражда като пирамидална структура, която психологически носи смисъла на обединяващ фактор за групата герои. Две години по-късно пък художникът се жени за жена си Саския и този брак му носи едновременно любов и пари. Саския е красива и умна жена, дъщеря на юрист и кмет на Леуварден, столица на провинция Фрисландия. Тя обаче остава сирак, има голямо наследство и с удоволствие го споделя с Рембранд, който пък споделя с нея собствените си, също съвсем немалки приходи от рисуване. Двамата си купуват хубава къща, започват да живеят на широка нога, колекционират антикварни предмети, картини на големи майстори, антична скулптура, редки минерали, оръжия, музикални инструменти – изобщо, забавляват се, като очевидно напълно си уйдисват един на друг на акъла. Харесват се и се обичат. В следващите 8 години Рембранд рисува много портрети на Саския и я увековечава като митологична и библейска героиня. Всичките им деца умират още в ранна възраст, с изключение на последното – синът им Титус. За сметка на това обаче, година след неговото раждане умира майка му и това поставя Ремрбанд на прага на житейското нанадолнище.

Хенри ДюМонт, Аве Мария

Като споменавам за житейското нанадолнище, имам предвид наистина и само нещата, свързани със земния материален живот на художника, не с живота му в изкуството, който, поне от днешна гледна точка, продължава да процъфтява. Да, наистина, най-прочутата му днес картина – „Нощна стража”, сякаш поставя началото и на спадащо признание за Рембранд в самото негово време. Но това всъщност не е точно така. Факт е, че художественият вкус на публиката в онзи момент чувствително се премества към желание за повече пищност и интересни, необичайни детайли – път, който Рембранд отдавна е извървял и към който не иска да се връща. При него фонът почти изчезва, всичко е концентрирано върху човешката фигура или лице, мазките му стават много странни и необичайни, дори за днешните ни представи. С други думи – между Рембранд и неговата публика настъпва разделение, още приживе той далеч изпреварва своето време. Но всъщност, освен известен скандал, който май по-скоро е измислен, с „Нощна стража” се свързват редица тайни и загадки. Самото име на картината е поставено напълно погрешно и то доста късно. До 1940 година, когато започва реставрацията и, тя дълго стои под пластове тъмен лак и сажди, което дава друга представа за сюжета. А сюжетът всъщност е как градската стража излиза през портичка от полутъмен двор на силна слънчева светлина, тоест, действието се развива посред бял ден. Какво прави насред стражата една девойка в златиста рокля, накичена със странни символи, и досега остава неясно. А не съм сигурен дали изобщо има на този свят човек, способен да обясни защо в дясната си ръка, облечена с ръкавица, капитанът на стражата държи още една дясна ръкавица. Така или иначе, в следващите години, макар да преминава през редица финансови несгоди, включително банкрут, през сложни отношения с другите жени в живота се, през ударите на смъртта, която го оставя сам, като взима всички близки хора около него, включително любимият му син Титус, Рембранд изобщо не спира да рисува. Напротив, специалистите казват, че, независимо от житейските обстоятелства, художественият живот на великия майстор се развива по възходяща линия и последните негови работи са наистина уникални в историята на живописта, като дори техниката им на рисуване и до днес остава истинска загадка. Накрая го погребват като бедняк във Вестеркерк, протестантска църка в центъра на Амстердам, откъде по-късно костите му изчезват. Затова днес човек не може да се поклони на гроба на Рембранд – само на безсмъртните му платна.

Хенри ДюМонт, Кралска меса

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: