144. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ИГНАТИУС ЛОЙОЛА /част първа/

септември 24, 2015 at 2:14 pm (Публицистика) (, , )

Пламен Асенов
22. 07.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100582752/velikite-evropeici-ignatius-loiola-parva-chast

Барбер, Агнус дей

Игнатиус Лойола е човек на страстта. Може да звучи малко странно, защото е изречено като основна характеристика на един силно религиозен човек, но – това е положението. Да, говорим за същия онзи Лойола, създал и управлявал „Обществото на Исус”, по-известно като Ордена на Йезуитите, през първите години от съществуването му. И – не, създаването на този орден не е силно свързано със Светата Инквизиция, както мнозина погрешно мислят. Инквизицията е създадена около 350 години по-рано и през повечето време е ръководена от Доминиканския орден. Самият Игнатиус Лойола е разследван два пъти от нея. Той също не е онзи краен опортюнист, за какъвто мнозина и до днес го смятат. Тази погрешна представа идва заради макиавелистката му реплика, че целта оправдава средствата. От самия Лойола репликата се използва във връзка с устава на ордена и под „цел” той има предвид защитата на папата и на католическата църква изобщо, а под „средства” разбира някои особености на Йезуитския орден – например специфичното облекло на монасите, фактът, че те живеят и развиват своята дейност не изолирани в манастири, а в светска среда, необходимостта да бъдат възможно най-високо образовани – такива неща. Разбира се, славата на Ордена на йезуитите е противоречива, та няма как и името на нейния основател, въпреки че е канонизиран за светец, да се приема еднозначно. Но това, към което апелирам, е да не се мисли за Лойола като за някакъв кротък, благ, потънал в религиозен размисъл и бдения човек, независимо дали смятаме това за искрено или да притворно негово поведение. Просто не е такъв, така че дори по отношение на религиозните му подвизи трябва да имаме предвид неистовия глад за живот и дейност, който душата му изпитва. Иначе не бихме го разбрали правилно и ще си останем с предразсъдъците за него.

Енигма, Принципи на похотта

Иниго Лопес де Лойола е роден, както показва името му, в замъка Лойола, в северната испанска провинция Баския. Годината е 1491, Америка все още не е открита и светът е доста по-малък, отколкото става през следващите няколко десетилетия, познати като времето на големите географски открития. Фамилията на Лойола е аристократична, но, въпреки че си има замък – обедняла. Той е седми син от седем сина и тринадесето дете от общо 13, така че няма никакви шансове да получи дори семейната бедност като наследство. Когато доста по-късно около името на Игнатиус Лойола се изгражда цяла митология, се появява и една интересна легенда. Майката на неродения още Иниго предусеща – или е предупредена от небесни сили – че точно нейният изтърсак ще стане велик духовен учител. Затова тя използва нещо като когнитивна магия – за да сближи съдбата на сина си със съдбата на самия Христос, ражда го в яслите на замъка. Така или иначе, родителите му умират скоро и Иниго е отгледан от жената на един ковач. Аристократичният му произход обаче си остава значим фактор и още като юноша той става паж на ковчежника на кралство Кастилия, а после, когато навършва пълнолетие, служи при Антонио Манрике де Лара, херцог на Нахера и вицекрал на Навара. В тези младежки години, както сам описва в своята „Автобиография”, Лойола „обича военните упражнения и изпитва тщеславно желание за слава”. Ако се чудите откъде идват тези му страсти, отговорът е – от рицарските романи, които той жадно поглъща, въпреки че на практика няма никакво сериозно образование. Не само ги чете, а им вярва и иска да следва подвизите на техните герои. Това да ви прилича на някой си обеднял идалго, който поема по пътя на рицарството, за да преживее чуден живот в подвизи и приключения? Така е, прилича ви на Дон Кихот. Съвпаденията между съдбата на Игнатиус Лойола и Дон Кихот изобщо не са само тези, има още много. И изобщо не са случайни. Смята се, че точно Лойола е един от прототипите на Сервантес, когато той пише своята знаменита книга.

Грегориан, Нищо не е от значение

„Внимателен към външния си вид, запален по успехите с жените, смел в своите ухажвания, придирчив по въпросите на честта, без да се боя от нищо и като оценявах евтино своя живот и този на другите, аз се отдавах на разкоша…..” – така самият Лойола описва себе си в онези години. Въпреки че си е религиозен човек, както е характерно за времето и мястото, той се гмурка изцяло в светския живот и е доволен от себе си. Смята произхода за далеч по-важен от богатството, така че ухажва и превръща в дами на сърцето си истински принцеси. Веднъж среща някакъв мавър, който отрича божествената същност на Христос, затова го призовава на дуел и го убива. Като човек от свитата на херцог де Лара, участва в много битки и излиза от тях без драскотина. Е, жестоко се лъжете, ако мислите, че това продължава година-две. Не, продължава поне 15 години. Божият пръст се намесва решително в живота на Игнатиус Лойола едва след като той навършва 30. През 1521 Лойола е в Памплона и се бие срещу французите, които искат да завладеят испанската част от кралство Навара. Въпреки очевидната загуба, неговата съпротива продължава до момента, когато едно гюлле се опитва да мине между краката му, но не успява – единият му крак е ранен, а другият е лошо счупен. Французите се оказват джентълмени и не само не убиват смелия си противник, но го изпращат в замъка Лойола, без дори да поискат откуп за него. В замъка се стичат доктори, които му правят поредица от операции, за да наместят счупения крак. Не ме питайте какво са му давали вместо упойка – и да знаех, пак нямаше да ви кажа, а щях сам да си го пия, щом е толкова ефикасно, че Игнатиус преживява операциите. Нещо повече, след като отначало кракът му зараства накриво, той настоява да му го счупят отново и пак да го наместят. Така или иначе, докато около година време други се занимават с нозете му, самият Лойола започва своя поход за възвисяване на духа си.

Грегориан

В деня на Свети Йоан Кръстител 1521-ва Игнатиус Лойола е на умиране. Втората операция е толкова тежка, че лекарите вдигат ръце и го съветват да вземе последно причастие. След четири дни, в деня на Свети Петър, когото семейство Лойола има за своя покровител, той го прави. На другата сутрин обаче, вместо мъртъв, Игнатиус се събужда като човек на оздравяване – няма температура, има апетит и изпитва неистово желание да чете любимите си рицарски романи. И около този чудотворен момент по-късно възникват легенди. Едната е, че през нощта му се явява Свети Петър и двамата имат дълъг разговор. Другата – че при него идва Светата Дева в образа на черната мадона от Монсерат, която също му дава наставления за обръщане към духовния живот. Без да коментират чудото на оздравяването, по-атеистично настроените днешни наблюдатели казват, че преломният момент може би е дошъл от друго – вероятно самият Игнатиус Лойола си дава сметка, че на куц крак не може да постигне мечтаното бъдеще като голям рицар и воин, затова със свойствената си страст обръща поглед към другото възможно поприще – религията. Така или иначе, обръщането на погледа не става веднага, а постепенно. Историята разказва, че когато се събужда свеж и бодър, вместо мъртъв, Лойола иска да му донесат рицарски романи за четене, тоест, дори през нощта наистина да е бил навестен от светци, все още не се поддава на влиянието им. Оказва се обаче, че в целия замък няма нито една книга за Крал Артур или Амадис Галски, но има две други – „Животът на Исус Христос” от картезианеца Рудолф и един том от „Жития на светците”. Още когато започва да ги чете, Игнатиус Лойола изпитва такова неземно блаженство, че после цял живот се опитва да го постига по различни начини, а когато не успява, е доста недоволен от себе си.

Моцарт, Ave Verum Corpus

За разлика от желанието за слава и любов, което изпитва дотогава и които оставят в душата му само опустошения, четенето на житията му носи непостижимо спокойствие. Първият дух е от дявола, вторият е от Бога – разпознава ги Лайола. И колкото повече чете, толкова повече разбира, че героизмът на духа е съвършено различен – но по-голям – от този на плътта, към който досега се е стремил. Не съм ли способен и аз на такъв героизъм – пита се той и отговорът бързо започва да се оформя. Веднага след като започва да ходи, макар че остава хром за цял живот, Игнатиус Лойола тръгва на поклонение към Светите земи. Първо обаче минава през планинския бенедиктински манастир Монсерат край Барселона, където се съхранява чудотворната статуя на Черната Мадона. Разказва се, че тя е донесена в Европа лично от Свети Петър и когато извършва поклонението си, Игнатиус Лойола на практика се посвещава на Богородица, като оставя пред нея оръжията си. Една друга интересна басня има съчинена по повод неговото поклонничество при светата Дева от Монсерат. Разказва се, че след оздравяването си той все още не е твърдо решен какъв път да поеме и оставя съдбата си в ръцете на Господ, като го прави чрез божествената искра на едно муле. Като пътува с мулето, той стига до разклон. Пътят наляво води до голям, шумен и разблуден град. Пътят надясно – до тихото абатство с Черната мадона. Игнатиус Лойола отпуска юздите и мулето тръгва надясно, към вечността и славата.

Алегри, Miserere mei, Deus

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: