140. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ЕЛ ГРЕКО

септември 14, 2015 at 2:14 pm (Публицистика) (, , )

Пламен Асенов
24. 06.15, радио Пловдив

Целия текст слушайте тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100572686/velikite-evropeici-el-greko

Какво ще си помислите за някой художник, ако чуете съвременната му критика да описва картините му като „низки”, „долни”, „глупави”, „достойни за презрение”? Не знам за вас, но аз ще реша, че днес отваряме дума за великия художник Ел Греко, чиито живот може лесно да се разкаже, но чието творчество не може да се опише с думи прости. А и с думи сложни не може, макар някои и досега да опитват.

Вангелис, Почит към Греко

Ел Греко, както показва популярният му прякор, е грък. Роден е през 1541 година на остров Крит и истинското му име е Доменикос Теотокопулус. Впрочем, ако дори в престижна галерия се опитат да ви продадат негова работа, но с подпис Ел Греко, дори да имате достатъчно милиони, за да я купите, откажете. Тя със сигурност е фалшификат, защото художникът цял живот се подписва с истинското си име и родно място – Доменикос Теотокопулус, критянина. Прави това, не само за да знаят всички кой е, но и да не се загуби той самият, защото голяма част от живота си Ел Греко прекарва в чужбина – в Италия и най-вече в Испания, а там рисува картините, които днес му носят световна слава. Все пак, в началото е Крит, гръцки остров, държан от венецианците вече повече от триста години. Казвам „началото”, но всъщност е по-сложно. Греко учи и живее на родния си остров цели 26 години, а през това време става истински майстор в художеството и попива цялата страхотна византийска иконописна традиция, която после пренася по един или друг начин в зрелите си творби. Не се знае точната причина, поради която младият, изключително талантлив художник, член на местната гилдия на Свети Лука, решава да замине за Венеция. Смята се, че е поради амбицията му да расте в изкуството, да се развива и да се прочува. По онова време, въпреки че самият Крит постоянно се бунтува, немалко критяни се възползват от златните времена на Венецианската република и се заселват в метрополията. Това прави и младият Доменикос някъде през 1567, като пренася със себе си, а може би дорисува по пътя, поне една своя иконописна работа – известното си „Успението на Света Богородица”. Преди десетина години по случайност бях в Лондон, точно когато в Националната галерия гостуваше изложба на Ел Греко. Първото нещо, което видях там, беше това „Успение…..”. То буквално ме втрещи. Това вече не беше чиста икона. Но още не беше и чиста картина. То сякаш трептеше на границата между двете, като непрекъснато преминаваше ту от едната, ту от другата страна, събрало в себе си най-фантастичните възможности и от двете, за да се превърне в огнен дух и изгарящ цвят, караше те да коленичиш пред него и да се заслушаш какво ти говори.

Вангелис, Почит към Греко

Във Венеция Доменикос Теотокопулус учи при Тициан, както сам съобщава по-късно в писмо до приятеля си Джулио Кловио, най-прочутият миниатюрист на епохата. Тогава Тициан е много възрастен, но още държи ателието си отворено за таланти. А Доменико безспорно е такъв. Самият Кловио го нарича „рядък талант в рисуването”. Три години по-късно, когато Ел Греко се мести в Рим, Кловио го подпомага, като му осигурява достъп до Палацо Фарнезе, двореца на кардинал Алесандро Фарнезе, превърнат в салон за събиране на римските творци, интелектуалци и аристократи. Тук Ел Греко получава доста поръчки, които изпълнява, като се придържа отначало повече към стила на венецианския ренесанс, придобит от изучаване изображенията на Тинторето и Тициан. Той обаче бързо се приближава към онова, което днес се смята за негов личен стил, толкова характерен, че няма дори последователи за няколко века. Този стил включва издължените – често болезнено издължени – фигури, накъсана перспектива, превес на цвета над формата, на духа над материята. Всичко хубаво, обаче младият грък не знае как да си държи езика зад зъбите. Тъй като не е куртоазен, той критикува публично ред прочути италиански художници, живи и мъртви. Накрая се изказва рязко и за „Страшния съд” на Микеланджело, въпреки че сам се учи от него. Отива още по-далеч, като направо предлага на папа Пий V да замаже частта на Микеланджело в Сикстинската капела и да вземе той да нарисува нещо отгоре. Микеланджело обаче е икона в римското общество и то отхвърля нахалника, дотам, че го принуждава да си нахлупи шапката, да мушне четките под мишница и да замине за Испания.

Вангелис, Почит към Греко

В Испания Ел Греко минава през Мадрид, но се заселва в тогавашната религиозна столица Толедо. Заради италианските си влиятелни приятели, които все още са му верни, той е посрещнат като голям художник в Толедо и получава значима поръчка – да украси църквата на манастира „Санто Доминго де Силос”. Там сътворява девет работи, сред които прочутите днес „Светата Троица” и „Успение Богородично”, те му носят голямо признание. Истинската му цел обаче е да постигне благоволението на крал Филип Втори и поръчка да изрисува новостроящия се манастир „Ел Ескориал”, за който кралят се затруднява да намери подходящ, опитен художник. В края на краищата, не става точно така. Филип, вероятно за проба, му възлага две платна, но не ги харесва и повече не се обръща към Ел Греко. Вероятно сега се върти в гроба заради тази си грешка, но пък така Толедо става втора истинска родина за художника, там той създава най-значимите си творби. Както пише Хортенсио Феликс Паравичино, испански проповедник и поет – „Крит даде на Ел Греко живот и занаят, Толедо – по-добро Отечество, където през смъртта той започна да постига вечен живот”. Критянинът Доменикос Теотокопулос прави в Толедо собствено ателие, където, освен картини, изработва статуи и олтарни рамки. През 1586 получава поръчката и за най-известната си творба – „Погребението на граф Оргас”. Легендата гласи, че граф Оргас, който управлява Толедо през ХІІІ – ХІV век, е много благочестив мъж и голям дарител за различни каузи, включително църковни. Когато през 1312 година умира, идват Свети Стефан и Свети Августин, които лично го погребват пред заслепените от блясъка на светиите очи на градските първенци. В самата картина Ел Греко обаче изобразява, и така обезсмъртява, съвременните първенци на Толедо – аристократи, духовници, юристи, поети и учени, онези, които харесват работите му и го подкрепят. Изобразява и себе си в образа на рицаря отляво.

Вангелис, Почит към Греко

Ел Греко живее в Толедо на моменти в разточителен стил – има свидетелства, че често кани цели оркестри да свирят в дома му на вечеря. Живее с испанката Херонима де лас Куевас и има от нея син, който наследява занаята, макар не и огромния му талант. Всъщност, след смъртта на Ел Греко, синът му май остава единственият човек, който продължава да харесва творбите на баща си и се опитва да го продължи. Случва се така, че художествените вкусове на обществото се променят, в самото начало на ХVІІ век на власт идва ранният барок и никой вече не си пада по Греко, така или иначе, свързан с маниеризма на предишното поколение. Не го харесват и критиците, които отчитат уменията му, но не понасят резултата, наричат картините му дори „налудничави”. Той потъва в забрава за близо две столетия, а преоткриването му започва в средата на ХVІІІ столетие, с настъпването на ерата на романтизма. Първи е френският писател Теофил Готие, който нарича Ел Греко „предтеча на романтизма”. Това е заради предимството на цвета, тоест, на духа, над формата, което преобладава в творбите на Греко и е любима постановка на романтиците. През 1908 година испанският историк на изкуството Мануел Косио издава първия каталог с работи на Греко. Същата година френският критик Жул Майер отива в Испания, за да изучава Веласкес, но попада на Доменикок Теотокопулус и се захласва по него. „Той е открил царството на новите възможности” – пише Майер. Английският критик Робърт Фрай пък през 1920 казва за Греко – „той е един стар майстор, който е не просто модерен, всъщност ми изглежда много стъпки напред, но обърнат към нас, за да ни показва пътя”. Така или иначе, различни хора поставят Ел Греко като предвестник не само на романтизма, но и на импресионизма, на немския експресионизъм от началото на ХХ век, на кубизма, а и на вече доста късния абстрактен експресионизъм. Сред художниците, вдъхновени от него, се сочат Еужен Дьолакроа, Едуард Мане, Пол Сезан. Силна връзка с Ел Греко виждат специалистите в синия период на Пикасо, който създава и цяла серия „парафрази”, както ги нарича, на негови творби и твърди, че „тяхната структура е кубистична”. Не остават назад в преклонението си немските експресионисти, после Джаксън Полък, бащата на абстрактния експресионизъм, та чак до най-модерните художници като американката Киса Джонсън, която иначе се вдъхновява от квантовата механика и Теорията на струните. Така или иначе обаче, през април 1614 година художникът Доменикос Теотокопулус си тръгва от този свят. Гърците и досега го имат за най-големия гръцки художник. Испанците го нареждат сред най-значимите испански творци. Такива като мен го наричат „велик европеец”. Истината е, че Ел Греко е син на света.

Вангелис, Почит към Греко

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: