De Profundis: „ПОХОДЪТ НА ГОЛТАЦИТЕ“ – 1000 ГОДИНИ ПО-КЪСНО И В ОБРАТНА ПОСОКА

август 21, 2015 at 10:10 am (Публицистика) (, , , )

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/53045-de-profundis-pohodat-na-goltatzite-1000-godini-pokasno-i-v-obratna-posoka.html

През 1095 година папа Урбан ІІ произнася реч, която и досега се сочи като най-значимата в цялата европейска история. Това става на църковен събор в Клермон, Франция и папското слово поставя началото на поредицата кръстоносни походи за освобождаване на Светите земи, най-вече – на свещения град Йерусалим. Папата обещава на онези, които ще поемат в поход, пълно опрощаване на греховете, земя и богатства, реки от мляко и мед, с други думи – обещава им бъдеще, каквото мнозина в Европа по онова време нямат.
Разбира се, едва ли разумният човек ще повярва, че сама по себе си такава реч, колкото силна и въздействаща да е тя, може да накара десетки, ако не и стотици хиляди хора, да тръгнат да се бият, само заради кефа на някой си папа. Не го постигат норманските рицари, които през същия ХІ век все пак правят дълбоки набези срещу мюсюлманите в Испания и Южна Италия. Не го постига и папа Григорий VІІ, предшественикът на Урбан ІІ, който се опитва да тласне в тази посока императора на Свещената римска империя, германския крал Хенрих ІV.
Григорий праща на Хенрих трогателни писма, в които описва мъките и страданията на християнските поклонници при пътуване до Божи гроб, униженията и унищожението, на които те са подложени от селджукските турци, които тогава владеят Йерусалим. Нищо не става, императорът си има други планове.
Постига го обаче само десетина години по-късно папа Урбан ІІ, защото явно условията за Първия кръстоносен поход вече са напълно назрели. От една страна са разказите на поклонниците за безчинствата на мюсюлманите, които споменах. Те трупат все повече негодувание у слушателите из всички европейски земи и подготвят почвата. Но по-важното е друго – че тогава Европа е буквално задръстена територия, неспособна е да се развива и обогатява, пълна е с напрежение, което трябва да избие някъде.
Феодалната система като цяло е достигнала своя връх и богатството повече не расте – свободните за завладяване земи са свършили и всяко преразпределение става трудно, с огън и меч; нивите не раждат повече, отколкото могат при наличната техника и методи на работа; феодалите не могат да налагат допълнителни повинности върху крепостните, защото това означава практически да ги унищожат.
В същото време, въведената майоратна система, според която цялата собственост върху земята да се наследява само от първородния син, оставя множество благородници без нищо и те стават разбойници, зле прикрити като странстващи рицари. Заедно или независимо от тях има и разбойнически групи от селяни, на които вече всичко им е все едно, стига да намерят нещо за ядене. Ужасът се засилва от дълги поредици сушави години, които водят до масов глад, а и до масов канибализъм.
Та точно върху това буре със социално-икономически барут всъщност пада искрата от словото на Урбан ІІ, произнесено на събора в Клермон. И бурето пламва.
Както се оказва обаче, първият пламък е абсолютно неефективен и само хаби фитила. През пролетта на 1096-та година, започва тъй нареченият Поход на голтаците. Той се води от някакви маргинални типове, известни като Петър Пустинника и Валтер Голтака. В него се включва огромна маса от европейската беднотия и простотия. Без никакъв опит, без оръжие, без истинска цел и организация, голтаците тръгват по суша на Изток и по пътя са избити от унгарци, българи, византийци, а онези от тях, които все пак стигат до Константинопол, на бърза ръка са прехвърлени от Византия в Мала Азия, където ги доизбиват селджуките.
В същото време благородници от различни страни, най-вече от Франция, Германия и Италия, подготвят истинското начало на Първия кръстоносен поход и през август 1096 година тръгват, за да се съберат в Константинопол. Това вече е сериозна сила, тези кръстоносни отряди са добре въоръжени, обучени, снабдени, те се подчиняват на правила и следват предварително определена стратегия и тактика. Те също преживяват нелеки мигове по пътя си и всъщност успяват да постигнат целта си не толкова заради собствените усилия и способности, колкото заради липсата на единна позиция сред самите мюсюлмански владетели по онези места. Но, така или иначе, след три години, през 1099, като прегазват – съвсем буквално – реки от кръв, кръстоносните европейски рицари успяват да завладеят Йерусалим и установяват новото християнско кралство, начело с Готфрид Булонски.
Разказвам така подробно тази история, защото в България тя не е особено позната, а би трябвало. И още – защото тя май съдържа силни аналогии с днешните времена, макар с обратен знак.
Цялата объркана, сложна и непредвидима ситуация в арабския свят, която съществува, тлее, припламва и пак затихва от десетки години насам; огромният проблем с тъй наречените „мигранти”-мюсюлмани, който, особено напоследък, се изправя уж изненадващо пред Европа; наличието зад тях на добре въоръжени и организирани мюсюлмански сили от сорта на Ал Кайда и Ислямска държава; липсата на единно мнение в ЕС какви са истинските заплахи от тази ситуация, какво и кога трябва да се направи, за да се разреши проблемът ефективно – тези и още много неща сякаш наистина напомнят ситуацията в Западна Европа и мюсюлманския свят през ХІ век, на ръба на кръстоносните походи.
Разбира се, сега условията в света са съвършено различни, различни са отношенията между държавите, различни са съотношенията на силите, много неща са различни и всички те трябва да бъдат отчетени, но все пак аналогии съществуват.
Темата е огромна, затова няма да се спирам на всичко. Ще кажа само няколко думи по повод своеобразният мюсюлмански „поход на голтаците към Европа”, на който сме свидетели.
Тези хора тръгват, прогонени от лошите условия в родината си, обикновено Сирия, Ирак, Либия, основно от страни с горещи конфликти, които от десетилетия не се справят със съществуващото в тях социални, икономически и политически напрежения. Нещо повече, ако забелязвате, те са основно общества, наскоро останали без своя силен диктатор. Да, тези хора – или поне огромната част от тях – са наистина невинни жертви на местните си конфликти, мирни хора, които просто търсят нормален живот. Само че – искат, не искат – те навсякъде носят конфликта със себе си.
Когато идват в Европа за да се спасят, те не познават демократичните принципи и правила, затова и да искат, не могат да се съобразяват с тях. А те и не искат. И пак казвам – не искат не защото са лоши хора, а защото целта им е да запазят себе си, тоест, да пренесат и съхранят всичките си отношения, навици, предразсъдъци. Те никога няма да се върнат Там, защото тук ще им е по-добре, каквото и да стане в близките 25-30 години. А пък децата им ще са родени Тук и също няма да се върнат, защото Там ще им е чуждо.
Само че в масовия случай на тях и Тук ще им е чуждо, защото ще отраснат със същите родителски навици, отношения и предразсъдъци, независимо дали ще останат завинаги в гетото да продават наркотици или ще завършат ядрена физика. Така сме заплашени, не, а вече сме свидетели как в Европа сме си отгледали поколения, които не разбират основното правило на демократичното общество: че правата на всеки човек имат граница – и това е мястото, където започваш да нарушаваш правата на другия до теб.
Какво правим ние в Европа, за да се справим със сегашния „поход на голтаците”, започнал от мюсюлманските страни? Като добри хора ги приемаме, настаняваме, ако можем малко ги подпомагаме и после ги оставяме да се оправят.
А учим ли ги какви са правилата на нашия свят, в който те идват като гости и като гости би трябвало да спазват? Не. Изискваме ли от тях придържане към тези правила, за да не пречат на нашия собствен живот? Не. Даваме ли им да разберат – и изобщо ние самите знаем ли – какво ще последва, ако те не спазват тези правила? Не.
Защо държавите и народите на България, Полша, Румъния и другите изминаха дълъг предварителен път на преговори, законови промени, промени в индивидуалните и групови нагласи, докато стигнат до европейското членство и възможността да заживеят в тази хубава и богата къща, а бежанци със съвършено различен светоглед и манталитет от нашия пристигат и получават веднага всичко наготово – това искам да попитам.
Ама те са бежанци, имат нужда от специална помощ и закрила – казват ми.
Да, пърхаме около тях, вайкаме се, възхищаваме се от собствената си готовност да помогнем на страдащия. А когато след време страдащият започне да залага бомби под задниците ни, да взима заложници изсред нас и да избива журналисти в редакцията на „Шарли Ебдо”, започваме пак мазохистично да се питаме – къде сгрешихме, къде е нашата вина.
Е, вината ни е, че предварително не поставяме ясни граници за всички и не държим те да се спазват.
За съжаление, това е най-краткият път към възможността скоро, щом моментът назрее наистина, тук да посрещнем не само голтаците, но тежко въоръжените и добре обучени рицари на завоевателния поход, стимулиран словесно от някой мюсюлмански „папа” и насочен този път обратно, от Светите земи към Европа.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: