ИзПодТепето с Пламен Асенов – ЧЕТИРИТЕ КОННИКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ АПОКАЛИПСИС /част първа/

юли 20, 2015 at 7:31 am (Публицистика)

Специално за Под тепето – http://podtepeto.com/defile/chetirite-konnika-na-evropejskiya-apokalipsis-chast-prva/

Казват, че в момента Европа е изправена пред четири основни кризи, които могат да унищожат или поне да върнат назад европейския проект.
Както писа Пол Тейлър от Ройтерс, „единството, солидарността и международната репутация на ЕС са изложени на риск заради гръцката криза, ролята на Русия в Украйна, опита на Великобритания да промени взаимоотношенията си с блока и имиграцията през Средиземноморието”.
Деликатно ги описва, човекът, но все пак според него тези четири кризи са здраво свързани и преплетени, така че погрешният подход към една от тях може да утежни ефектите от останалите и да усложни още повече решението им.
За да подчертае сериозността на положението, Тейлър цитира холандския анализатор Рем Кортевег, който сравнява тези кризи с четиримата конника на Апокалипсиса от книгата на Свети Йоан Евангелист. Война, Мор, Глад и Смърт – нека възприемем тълкуването на Тери Пратчет за тях – са предвестниците на Страшния съд. Ако в Евангелието обаче е ясно, че спасението човешко може да дойде само заради милостта на Христос, то по отношение на Европа спасителят засега остава неизвестен. Или поне анализаторите не казват много за него.
Всъщност дали е чак толкова неизвестен?
От целия си досегашен опит на патили и препатили българи, не сме ли сигурни вече, че няма кой друг да ни спаси, освен самите ние? И че това може да стане само чрез малко странното, но понякога реално съществуващо животинче вътре в нас, наречено „здрав разум”?
Добре, де, не е достатъчно само да имаш здрав разум, приемам забележката. Трябва също той да ти дойде и да се приложи навреме. Защото като се обърне каруцата, всеки може да бъде здравомислещ, само че полза тогава няма.
В общото европейско измерение въпросът стои по същия начин както в българското – ние, европейците, трябва да се справим сами с предизвикателствата си. Иначе все ще се намери кой друг да се справи вместо нас, но, както казваше Левски – който ни освободи, той ще ни пороби.
Не е зле да помним това и често да си го повтаряме.
Преди да вървим към анализа на всяка едно от споменатите четири кризи, трябва да кажа, че всички те, плюс още няколко, за които ще стане дума накрая, пряко и силно засягат България. Ако някой си прави илюзии, че която и да е от тях ще ни отмине или ще можем да се понаведем, за да отшуми, без да ни обръсне до болка, нека си извади главата от пясъка.
Според мнозина в България, от изброените по-горе четири кризи най-малко ни засяга евентуалното излизане на Великобритания от Европейския съюз.
Огромна заблуда. Положението всъщност е точно обратното, защото ако за другите три може да има средносрочно или дългосрочно решение, то негативният ефект върху всички ни от британския изход ще е вечен.
Да, наистина, преди около сто години австрийският граф Калерги написа в книгата си „Пан Европа”, че в бъдещия съюз няма да влезе Великобритания, защото тя е далеч надраснала нивото на континенталната част от Европа. Само че оттогава много неща се промениха и страната влезе в ЕС. В момента тя е втората икономика и най-голямата военна сила на съюза. Да, наистина, британците са чешити и се държат малко или много встрани от разни общи неща. Те например не влязоха в механизма на общата европейска валута и си останаха при своя любим паунд.
Предвидливи хора. Покрай историята с Гърция сега ясно се видяха поне част от недостатъците на еврозоната, най-вече ужасният начин, по който нейните средства за развитие и механизми за защита могат да бъдат и се използват от безсъвестни, разхайтени, просто левичарски или чисто популистки правителства, независимо от техния политически цвят.
Е, това говори ясно, че британците неслучайно преди години предпочетоха здравия разум пред всеобщия ентусиазъм. Те са народ, който прекрасно знае, че няма безплатен обяд, защото отдавна пробват да го получат и досега не са успели. От личен опит знаят също, че можеш да нахраниш някого веднъж или два пъти, но след третия път той ще сметне, че си му вечно длъжен – което никога не е вярно. А на всичкото отгоре, особено когато и те самите са гладни, предпочитат да плащат собствения си обяд, вместо чуждия
Това, впрочем, трябва да бъде обеца на ухото и за нас, българите, които официално вече се натискаме за еврозоната и гадаем на боб – наесен ли ще е събитието или напролет. Да не стане обаче така, че после да се хапем отзад – особено ако утре пак, както периодично правим, качим комунистите на власт и те започнат да харчат нашироко с гръцката идея, че Европа ще ни плаща масрафа.
Няма да стане, пак ще ни излезе през носа.
Но да се върна на евентуалното излизане на Великобритания от ЕС. Какво искат пък сега британците, от какво са недоволни? Прекалено дълго е да влизам в подробности, но, най-общо казано – не харесват голямата бюрократизация на Брюксел, не харесват начина, по който се взимат различни решения, не харесват факта, че много често зад общите приказки за „единство”, „солидарност”, „съпричастност”, се правят откровени глупости, не харесват нездравия разум да надделява над здравия. Искат реформи в ЕС, при това реформи, които не противоречат на общите принципи, реформи, които са възможни и наистина биха били оздравителни.
Британският изход със сигурност ще доведе ЕС до известно икономическо сътресение. Само че колкото и да е сериозно то, ще бъде по-малката беда. Има други две беди, които са много, много по-големи.
Първата от тях е с народо-психологически привкус. В нейната основа стои една проста до съвършенство логика – британците са като пчелите, никога не биха се махнали доброволно от градина, в която им е добре. А ако те се чувстват зле в Евросъюза, значи той не е читав. Последствията от подобно мислене, което неизбежно ще плъзне не само по света, а и в самата Европа, ще бъдат катастрофални.
Втората беда е още по-голяма, най-голямата възможна. Имам предвид факта, че именно Великобритания е центъра, опората, основният двигател на евро-атлантическото единство и с нейния exit това единство може ако не да рухне, то поне да влезе в твърде неприятна фаза.
Подмамени от руската пропаганда, от някакви други, собствени бръмбари в главите или от конюнктурни политически сметки, немалко хора в Европа, включително политици, се обявяват за антиамериканци, гневят се на САЩ за тяхната лидерска роля в света, протестират срещу отделни или срещу всичките им решения. И в този шумен хор гласът на здравия разум се оказва слаб. Явно все по-малко европейци си дават сметка, че именно евро-атлантическата идея доведе до създаването и развитието на Обединена Европа, че без близкото сътрудничество с Вашингтон, Брюксел не само ще се разкъса от вътрешни противоречия, но и ще бъде реално заплашен да се превърне в провинция на Москва.
Каква е разликата – питат някои несвестни.
Ами разликата е много проста и съвсем ясна: със САЩ нашата Европа споделя едни и същи ценности – демокрация, човешки права, свободен пазар, мир и нормален живот. Нищо от това не ни е общо с Русия, която е хищна империя, чието съществуване се крепи само на агресия. Със САЩ имаме едни и същи принципи и работим за едно и също бъдеще, докато с Русия, особено със сегашната, Путинова Русия, както преди години и с комунистическия Съветски съюз, общото ни е само, че случайно живеем на една и съща планета. Със САЩ водим диалог по всички възможни въпроси, с Русия бихме водили диалог, ама друг път.
Или ако щете – през 1984.
Та казвам, че Великобритания по ред причини – географски, исторически, социални, психологически, цивилизационни и каквито се сетите други, е централната колона на моста между Европа и САЩ. Без Лондон този мост може да рухне, а тогава ние, всички останали европейци, наистина ще видим как насреща ни наближават конниците на Апокалипсиса.
Другата голяма криза пред Европа, която на пръв поглед относително по-малко ни засяга, е „имиграцията през Средиземноморието”, както меко е формулирана от Ройтерс. Да, България напоследък се оплаква, че не може да се справи с бежанския поток от Сирия, но да си представим какво му е на европейския ни партньор Италия, пред чиито граници няма Турция или друга държава, която да спира наплива.
Нека обаче да бъдем реалисти и да назовем нещата с истинските им имена.
В случая използваната формула за имиграцията през Средиземно море е от онези, които в Русия наричат с презрение „либерални лиготии”. Защото всъщност бежанският поток към Европа е епизод от нещо много по-голямо, в което всички участваме, независимо искаме или не искаме – войната на демократичния свят срещу тероризма в неговата най-лоша форма, наметнат с булото на ислямския фундаментализъм.
Тази война започна през 2001 година и ако някой си прави илюзии, че вече е свършила или че утре ще свърши, значи е загърбил принципите на здравия разум.

/Следва продължение/

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: