De Profundis: МОСКОВ ДА ВЗРИВИ ЗДРАВНАТА СИСТЕМА, ИНАЧЕ ОБЩЕСТВОТО ЩЕ ГРЪМНЕ

април 22, 2015 at 11:33 am (Публицистика) (, , )

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/politika/hlyab-i-pasti/43667-de-profundis-moskov-da-vzrivi-zdravnata-sistema-inache-obstestvoto-ste-gramne.html

Чета тези дни, че един от най-харесваните министри е Петър Москов. Добре, момчето има позиция и държи на нея – похвално е в общество като нашето, пълно с мекотели. Само че, доколкото разбирам, идеите му са да спаси здравната система от разпада, заложен в самата нея. Аз пък отдавна смятам, че Системата трябва да бъде не спасена, а тотално променена, защото е чурук. И е куха отвътре, защото в центъра и не стои негово величество пациентът – нещо, в което онзи ден за пореден път се убедих. Така че ако господин министърът ще спасява точно тази Система, то аз не го подкрепям.
Историята, която следва, е напълно истинска и се разиграва с моята лична майка.
Моята лична майка е 20-тинагодишна красавица, по случайност докарала годините вече към 80. Тя иначе си ходи напето, въпреки изкуствената става и другите изкуствени неща по нея, само понякога мозъкът, който няма как да се замени с изкуствен, отказва да и подскаже кой крак пред кой да сложи. Явно така става и в събота, когато се спъва на равното, пада и си чупи рамото. Тоест, засега ние не знаем, че е счупено, но силно подозираме. По две причини – боли я, та се не трае и мястото е подуто, сякаш на кльощавата и ръка е пришит бицепс от Шварценегер.
Звъня на някаква спешна, неотложна или както там им викат, помощ. Освен дали имат кола, питам за фелдшер с идеи за първа помощ. Не, могат да ми пратят само кола. Ами за какво ми е вашата кола, бе, майна – питам, като за три пъти по-малко пари ще взема такси. В което също няма фелдшер, но пък и не се очаква да има. Прав сте, казва ми човекът отсреща, ама не зависи от мен.
Междувременно аз самият малко се свестявам и правя две неща – давам на майка ми течен аналгин и фиксирам ръката през врата с един стар шал. Докато пътуваме към спешното, обаждам се на приятели от частни клиники. Съветът им е да науча жената да си троши раменете в делничен ден, в събота те нямат дежурни екипи, лаборатории, нищо – иначе досега вече да са я оперирали. Докторски хумор, к`во да ги пра`йщ…..
На регистратурата в спешното се оказва, че липсва личната карта на пострадалата. Моята и на жена ми са тук, обаче…..Но момичето се смилява и се справя само с ЕГН-то и трите имена. Още повече – всичко е в системата, а картата ще донесем по-късно. Мило момиче, ами ако беше някой киликандзер, който да се запре, че последните нареждания „отгоре” са: в болницата – само срещу лична карта.
Пред спешния кабинет има 30 души, а аз решавам, че в състоянието, в което е майка ми, няма да допусна да виси 5-6 или повече часа на коридора пред вратата, само за да я погледне докторът и да я прати на рентген. Още повече, в този коридор ветровете от долния етаж се срещат с ветровете от горния и правят неприлични неща, така че си представям 50-килограмовата мама утре със счупено рамо, комбинирано с тежка пневмония. Затова извършвам срамна постъпка – звъня на един шеф във въпросната болница, с който понякога си пием виното. Той ми праща Вергилий, начело с който по неведоми пътища стигаме до същия спеше кабинет, но от задната му страна.
Жена ми отначало заявява, че ще ме напусне заради проявената от мен безпринципност, но като стигаме на място, се стряска. Изненада! Тук, където пациентите, които плащат за всичко това, на практика нямат правото да влизат, коридорите и стаите са топли, а опашката е малка, най-много един-двама души пред нас.
Така или иначе, докторът само поглежда рамото и прави угрижена физиономия. Добре, че сте слабичка, госпожа – казва – иначе щяхте да се натрошите много по-лошо. И ни праща на рентген. За целта обаче трябва да издаде документ, а преди това документът от регистратурата да се впише в компютъра на спешния кабинет. Но сестрата е само една и няма сто ръце. А и компютърът, на който стават всички вписвания и изписвания, е само един, така че минава технологично време.
За моя изненада, рентгенът става бързо – отнякъде се появява една женица и щраква снимката. След има-няма половин час чакане е готова. Обратно в спешното, където страдащите и отпред, и отзад са повече, а импозантният доктор също е станал повече – сменен е с трима по-дребни. Не е ясно защо са трима, след като могат да работят само един по един, при това – ако има документално обработен пациент.
Такава е системата, не зависи от нас – казват ми по-късно, когато вече сме се сближили.
Затова пак минава време, докато най-после единият доктор поглежда снимката и също прави угрижена физиономия. Той е младо момче, очевидно си разбира от работата и се държи любезно с всички. На компютъра ми обяснява проблемите, които вижда, плюс онези, които не вижда, а трябва – и заради които ще правим втора снимка.
Обратно в рентгена. Любезната женица там също е сменена, но с някакво чудовище Неси в зелени дрехи, силно несъгласно с факта, че наоколо се мотаят пациенти. Често избухват разправии и този път работата трае не половин, а повече от час.
Пак обратно в спешния кабинет. Защо все още му викат спешен, след като от идването ни досега са минали над 4 часа, не знам. През което време моето джезве кокали със зверски счупената ръка къде стърчи право, къде седи на разклатен стол, разнасяме го из разни коридори и водим словесни битки с човешки чудовища, вместо да стане обратното – като пациент, който си плаща за всичко, да бъде сложено на едно легло и всички да се въртят на пета около него. Но, така или иначе, чакането продължава и чак след като единият от тримата доктори обработва някаква жена, паднала от ябълката, идва пак нашият ред.
Леко отклонение – убийте ме, но вечно ще ме гложди въпросът какво прави една 65-годишна жена, тежка сигурно 85 кила, в клоните на ябълката – особено по това време, когато там няма ябълки.
Стигаме до момента, че майка ми трябва да бъде спешно оперирана, а за целта пък са необходими истински документи, не като дребните хартийки, попълвани досега. Ето, това се вика тонове хартия – спрямо тях първият дебел доктор беше направо фиданка. Ако мислите обаче, че тук сцената се премества и работата някак забързва, лъжете се – тези документи се пишат на същия онзи единствен компютър от същата онази единствена, търпелива и мила, но безпомощна срещу Системата сестра, а всички останали пациенти /ни/ чакат. Хората със слаби нерви да прескочат следващото изречение, което съдържа друга величава проява на докторски хумор. В един момент сестрата вика – докторе, дали все пак да не прегледате някой пациент, пък после ще го опишем. А той – абе нали няма някой да кърви до смърт, значи ще чакат…..
Тук някъде аз вече реших, че тази Система трябва наистина да бъде нарязана на тънки ивици и изхвърлена в кошчето. Или да бъде заредена с повечко TNT и запален фитил – иначе цялото общество ще гръмне заради изкуствено създаваното от нея напрежение и чудесата от героизъм, които всеки трябва да сътвори, за да оцелее в месомелачката.
Има и още обаче. После се оказва, че, освен писането на документите, същата тази единствена сестра трябва да вземе кръв за изследвания преди операцията. Не видях тя да си изми ръцете от компютъра, преди да вземе кръвта, но нейсе. Когато я попитах защо е сама, отговорът, сещате се, беше – ами такъв е редът, от мен нищо не зависи. Пък и компютърът е един. Не разбрах последното чувство за хумор ли беше или не.
След като документите са готови и кръвта взета, чакаме резултати от изследванията – още към два часа. Междувременно действието на течния аналгин, който съм изписал в къщи, отминава. А един от новите приятели в кабинета, когото моля за обезболяващо, топло отговаря – `ми няма. Е как е възможно в спешен кабинет да няма обезболяващо – вдигам аз пак децибелите. `Ми няма, нищо не зависи от мен – казва той. Сигурен съм, че ако имаше, щеше да даде – но наистина нямаше.
Е, нищо, де, за сметка на това часът е далеч след 00.00, болничната аптека не работи, та не мога и да купя, затова до операцията майка ми изкарва със засилваща се болка. Но до операцията има още. Първо, с резултатите от изследванията пак обикаляме безкрайни коридори, за да отидем на интернист. Там поне се радват на възможността да поработят рано сутрин. И пак чакане обратно в кулоарите на „спешното”. Второ, по някое време идва младият любезен доктор, който, освен да приема пациенти, вече е опраскал и поне 4 операции. Казва да отидем горе в отделението, за да оставим там майка ми най-после на легло – нейната операция ще е последна, а дотогава не се знае колко време ще мине. Часът е към 4 сутринта и питам кротко – не можеше ли това да стане преди десетина часа. Знам отговора: нищо не мога да направя, това е положението. И му вярвам, защото виждам, че той лично наистина полага усилия, но Системата не му разрешава да ги полага ефективно.
На етажа дежурната сестра хал хабер си няма, че някой ще идва или просто е адски недоволна от този факт, така и не се разбира. Все пак посочва някакво легло и се оттегля в покоите си.
Преди обед в 11 часа, тоест, 17 часа след пристигането ни, когато майка ми излиза от „спешната” операция, с изненада виждам черният шал, вързан в къщи, пак преметнат и подкрепя вече оперираната ръка. За по-сигурно, вероятно. Или защото в операционната няма бинт, може би. Или по друга причина – трудно ми е да си представя каква.
Също както ми е трудно да си представя защо всички тези хора, част от които умни, съвестни и добри медицински работници, въпреки малко извратеното си чувство за хумор, позволяват да са така притиснати от Системата, че да се примирят с вечното – не зависи от мен.
За да се промени обаче описаният дотук порочен кръг, не трябват бог знае какви усилия, нито бог знае какви пари, не се изисква уволнение или назначаване на хора. Обратно, наистина значителни подобрения могат да настъпят само с проста промяна в организацията. Обаче очевидно е, че за много, много хора, заели добри позиции както вътре, така и около Системата, подобно нещо е неизгодно – тогава техните печалби ще пострадат, а пък и пациентите ще са по-малко болни – от което печалбите им ще пострадат втори път…..
Че кой ли луд в България би се съгласил да прави такава промяна – особено ако зависи от него да се направи?

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: