122. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ПОЛ МАККАРТНИ /част първа/

април 14, 2015 at 1:49 pm (Публицистика) (, , , , , , , , , , , , , , , )

Пламен Асенов
18. 02.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100523163/velikite-evropeici-pol-makkartni-parva-chast

На 6 юли 1957-ма година се случва знаменита среща между две момчета, която отваря широко вратите на света към един необятен музикален феномен. В църквата „Свети Петър” в Уултън, един от южните квартали на Ливърпул, Пол среща Джон и му изсвирва една малка песничка на Литъл Ричард – Long Tall Sally, което може да се преведе като „Дългата, кльощава Сали”. Чичо Джон ходи с нея, защото „тя има всичко, от което чичо Джон се нуждае”, но аз ще кажа на леля Мери и тази вечер ще се забавляваме, йе, йе. Да, този текст не би получил награда за поезия дори при много по-ниски критерии от днешните, които и без това са вече около минус безкрайност. Но изпълнението е впечатляващо. Толкова впечатляващо, че докато 15-годишният Пол пее парчето, 17-годишният Джон виси над главата му, за да гледа акордите и диша алкохолни изпарения. „Вече бяхме успели да се наквасим” – пише по-късно Пол за този свой изпит. Баткото го харесва и веднага взима младежа в хлапашката група, която ръководи. Тя се казва Куоримен и все още свири само чужди композиции. Ето какви:

Куоримен, Това ще бъде денят

Джон има голяма полза от Пол, защото той може не само да свири. Първо, Маккартни научава Ленън как да си настройва китарата – нещо, което дотогава прави един съсед срещу заплащане. Второ, Пол знае повече акорди и го учи на тях. Трето, довежда в групата един смушкан, кротък, но полезен малчуган на име Джордж, когото три години по-рано е намерил в автобуса и който също умее да пипа струните на китарата. На всичкото отгоре Пол иска да композира, което страшно допада на амбициозния Джон, който също иска да композира, но сам му е трудно. И нищо, че лелята на Джон, при която той живее, не харесва Пол, защото го намира за момче „от низините”, а бащата на Пол пък се вайка – „ох, сине, този Джон ще те въвлече в някаква голяма неприятност”. Въпреки това дружбата между двамата се задълбочава и те завеждат тетрадка, на всяка страница на която, преди да измислят акордите за бъдещите си песни, вече изписват думите „Оригинална композиция на Ленън-Маккартни”. Знаят, че все още не са велики, но много искат да бъдат и трябва да започнат отнякъде. До 60-та година групата сменя няколко имена, накрая заминава да работи из нощните клубове в Хамбург като „Сребърните бръмбари”, а се връща обратно в Ливърпул като просто „Beatles”. В Хамбург с тях стават няколко важни неща, които правят трансформацията им истинска. Първо, момчетата откриват, че сексът има много повече измерения, отколкото те са си представяли и ги изследват, макар понякога с болезнен резултат. Второ – откриват също амфетамините като добри помощници на уморените от бурен живот музиканти. Трето, напуска ги Стюарт Сътклиф и Пол става басист, после ги напуска и Пийт Бест и тогава взимат Ринго на барабаните. И четвърто – открива ги продуцентът Браян Ъпстейн. През 1962 година, когато той поема групата, в онази композиторска тетрадка вече има и една песен на Пол Маккартни, която е достатъчно добра, за да влязат с нея в студиото и да издадат първия си сингъл.

Пол Маккартни, Love Me Do

Честно казано, през втората половина на 60-те и началото на 70-те години, когато най-много слушах „Бийтълс”, изобщо не съм си задавал въпроса кого предпочитам – Пол или Джон, както правеха мнозина по света. Дори не поглеждах дали композицията е на Ленън-Маккартни или на Маккартни-Ленън. Просто слушах „Бийтълс” и тяхната обща магия ме правеше щастлив. После групата се разпадна и слуховете, които идваха в България за това кой е повече и кой по-малко виновен за раздялата, изостриха споровете за това кой е по-добър композитор и изпълнител. Тогава обаче не се върнах назад да проверя, а слушах новите им работи – Пол с „Уингс”, а Джон с „Пластик Оно бенд”. И някак започнах да предпочитам Джон. Всъщност, това е доста условно твърдение, тъй като тогава и двамата все повече ми оставаха в периферията на могъщия хард-рок и другите музикални чудеса на 70-те. Но сега, когато прослушах отново целия „Бийтълс”, при това като вече внимавам на тема авторство, установих, че май съм сгрешил с лекото си предпочитание към Джон. Поне донякъде. Защото всъщност повечето от онези композиции, с които момчетата от Ливърпул наистина се асоциират по целия свят, са композирани от Пол Маккартни. Повечето са на Пол. Да, най-често в сътрудничество с Джон. Но все пак са на Пол.

Вчера, Пени Лейн, Мишел, Хей, Джуд, Да бъде

Сър Джеймс Пол Маккартни е роден през 1942 година в английския Ливърпул, но и двамата му родители са ирландци. Майка му е католичка, баща му е протестант, обаче те го оставят сам да избере религията си когато порасне – като дете просто го обичат. Въпреки скромния произход и сравнително бедното съществуване, което води семейството, Пол говори истински „кралски английски”, без никакъв ливърпулски акцент, благодарение на майка си, която държи синът и да има здрава основа, за да постигне успех в живота. Майка му умира рано и това е една от травмите на Пол в детството, което иначе е доста щастливо. Бащата на Пол е любител тромпетист и пианист, през 20-те е свирил дори в джаз-бенд. Той му подарява тромпет за 14-я рожден ден, но момчето го разменя за китара. Трудна работа е китарата. Пол се мъчи с нея известно време, докато не разбира, че трябва да я обърне и да свири с удобната лява ръка. Тогава нещата потръгват бързо. Той, общо взето, макар да не зарязва напълно училището, все пак го слага назад в приоритетите си. Тръгва по концерти на скийфъл-групи, слуша радио Лаксемберг и сам разучава хитовете на големите рок-звезди – Елвис Пресли, Литъл Ричард и другите. Обаче в същото време се интересува от театър, чете пиеси на класиците и изобщо, образова се сам в посока на реалните си интереси. Остава му цяла година до онази знаменита среща с Джон. И макар дните да се влачат като във великата му песен „Глупакът на хълма”, все пак на Пол му остава само една година до онази знаменита среща с Джон.

Глупакът на хълма

Приключението на „Бийтълс” в Хамбург, където те свирят в три различни клуба, седем дни в седмицата и прекарват на сцената общо над 800 часа, до голяма степен ги превръща в истински професионален екип. На шега или наистина, на Браян Ъпстейн му остава само да им измисли прическите, да ги облече в прочутите костюмчета и да ги качи на британска сцена, за да бъде залят света от „бийтълсмания”. Този обществен феномен, пряко свързан с музиката, се появява 140 години по-рано, тогава като „листомания”, култ към пианиста Ференц Лист. Както тогава, така и сега възторжени почитателки преследват неотлъчно своите идоли. Те крещят и плачат по концертите им, купуват и слушат по цял ден плочите им, опитват се да отскубнат кичур коса или да вземат друг фетиш от тях, пращат им гащичките си по пощата, стараят се да се намъкнат в леглата и живота им. Всички можем да си представим какво му е на едно двадесет и една годишно момче като Пол. Та него дори консервативната критика го нарича „the cute beаtle”, „сладкият бръмбар”, заради малко бебешката му физиономия, така че е истински магнит за девойките. Вероятно Пол хем казва истината, хем малко преиграва, когато по-късно в едно интервю твърди, че момичетата не са основен интерес на групата. „За нас главното беше да се занимаваме с изкуство, ние искрено се опитвахме да станем своего рода художници” – казва той. И това го има, със сигурност, но и другото не е за изпускане. Неслучайно още за първия албум на групата – Please, Please Me, Пол пише песента „Аз я видях да стои там”. Тя е за едно 17-годишно момиче, което изглежда несравнимо, „нали се сещате”, пее Пол. „И как мога аз да танцувам с друга, когато гледам нея да стои там…..”

Аз я видях да стои там

Случайно или не, точно 17-годишна е Джейн Ашър, когато Пол се запознава с нея след един концерт в Роял Албърт хол и двамата започват петгодишна връзка. Освен любов, тя му носи и истински творчески напредък. Както пише негов биограф: „Семейство Ашър беше образовано, всички негови членове се интересуваха от изкуство и именно те успяха да пробудят у Пол интереса към класическата музика и авангарда, което в крайна сметка отведе „Бийтълс” към арт-рока”. Голямата любов в живота на Пол обаче си остава Линда Истман, американска еврейка, фотограф и музикант. Двамата се запознават през 1967-ма, а две години по-късно се женят. И не е случайно, че точно през 69-та, за албума Abbey Road, Пол Маккартни композира една от най-красивите си и най-трудни за изпълнение песни, посветени на любовта.

Oh, Darling

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: