ПИСАТЕЛЯТ ЙОРДАН ХАДЖИЕВ – КАЖИ „ДА“, ЗА ДА ТИ ПОВЯРВАТ

март 21, 2015 at 3:39 am (Публицистика) (, , )

Featured imageЙордан Тодоров Хаджиев е роден на 23 август 1933 г. в село Бяла Черква, Великотърновско. Завършва Априловската гимназия (1951) и право в СУ “ Св. Кл. Охридски “. Адвокат, белетрист, секретар на Дружеството на писателите в Габрово. По времето на комунизма три пъти са му завеждани дела по политически причини.
Автор е на книгите: “Характерни особености на габровския хумор” /1972, монография, в съавторство/, “Апартамент “Мона Лиза” /1975, разкази/, “Небето на дядо” /1981, разкази/, “Наивна любов” /1985, разкази/, “Семеен портрет” /1989, роман/, “Почивка на море” /повест/, “Съдът на брадвата” /1992/, “Смей се, Нушо!” /пиеса/, “Нататък” /2008/, “Из моя век” /2008/ и др. Последните две са говорещи книги за незрящи. Сценарист е на игралния филм „Игра на любов”, 1980.
Йордан Хаджиев е отличен е с множество награди, сред които Годишната награда за проза на СБП за 2004-та, Априловска награда за цялостно творчество, почетен гражданин е на Габрово.

Пламен Асенов

Съдбата е голям подигравчия.
Спокойно можеше да ме срещне с писателя Йордан Хаджиев преди 30 години, когато и двамата бихме могли истински да се разгърнем, аз – в златната си младост, той – в златната си зрялост. Така щяхме да имаме достатъчно време да се опознаем както трябва, а може би и да извършим заедно редица магарии.
Докато сега го докарваме само на приказки.
От друга страна, много съм благодарен на Съдбата, че все пак и въпреки всичко, ме срещна с писателя Йордан Хаджиев в този живот. Можехме тотално да се разминем или – като два далечни острова – никога да не се мернем: той – заседнал в своето Габрово, аз – в моя Пловдив, той без неговите живи очи, аз с моите мъртви сърца…..къде ти.
Обаче магаретата се надушиха. И взеха да хвърлят къчове – макар само на приказки.
Отдавна не съм срещал толкова умен и интересен човек.
Ако трябва да му хвърля едно критическо око, бих казал, че историите, които пише Йордан Хаджиев, имат оная особеност да гледат към наистина важните неща в живота и да говорят за тях, независимо от всичко.
А кои са важните неща за бай Йордан?
Любовта – със сигурност, още – достойнството, надеждата, истината – разбира се, мисленето – как ли да го пропуснем. Перото му е леко, но стига надълбоко, разказите му са като бисери, които човек намира, докато ходи по дъното на океана, а отгоре му са тонове вода. Да споменавам ли живите характери, които успява да изгради само с няколко щриха? Да споменавам ли невероятното му чувство за хумор, но в същото време – за мярка. Имам предвид – за това как човешката мярка най-добре се прилага към всички неща?
Не, няма да ги споменавам, защото всъщност сега не искам да говоря за Йордан Хаджиев с критически език. Още не съм прочел всичко негово, още не сме се наговорили с него достатъчно. Тук, в това първо и съвсем бегло представяне, искам да кажа само още няколко важни неща.
Бай Йордан е човек, който владее странното, поне според мен, умение, да му повярваш, дори когато казва „да”.
Той е невероятно сладкодумен, независимо дали пише или говори – може би единственият ми познат, който владее еднакво добре и двете. Умее да си служи с българския език по фантастичен начин, а и знае думички, които човек винаги се радва да чуе, защото иначе ги забравя. Пълен е с истински истории, които разказва изкусно, на място и с резерв – винаги си оставя още една за накрая. Или за утре.
Въпреки всичко, през което е минал, такъв оптимизъм лъха от него, че направо ме засрамва заради изблиците на моя натежал от чернота мозък.
Не, изобщо нямам предвид глуповатия оптимизъм от холивудски тип – всичко ще се оправи. Бай Йордан носи – съвсем естествено, както се носи риза – онази особена, несекваща радост от живота, здраво свързана с дълбокото съзнание на човека, който неистово иска да си свърши работата, заради която е изпратен на този свят – съзнанието, че този живот не е първи, а последен.
Не само носи той такава спокойна радост, но я излъчва, раздава, като радиоактивен е. Той ще отрича, но аз съм сигурен, че е така – щом успя и мен да стимулира…..
Друг път ще ви разкажа повече за него, сега искам да ви го представя наистина, не чрез моите празни приказки, а чрез един негов текст от май 2014 г. по повод обявяването му за почетен гражданин на Габрово.

ИЗКАЗВАНЕ НА ПИСАТЕЛЯ ЙОРДАН ХАДЖИЕВ ПРЕД ГАБРОВСКАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ

Уважаеми общински съветници, господин Председателю, госпожо Кмет, господин Областен управител, драги съграждани, благодаря за гласуваното ми доверие и оказаната чест – дано не съжалявате! Ние, българите, след всяко гласуване започваме да си бием главата. Искам да декларирам, че не съм купувал гласове, но манипулация от двама-трима приятели имаше.
Преди години моят именит приятел Станислав Сивриев, помните го от Боженци, ме попита: „Дане, знаеш ли кое е първото условие да наградят един автор? Първото условие е да не са го чели”.
Затова и аз сега, уважаеми съветници, искам да Ви благодаря за доверието, което сте ми оказали, без да сте ме чели. Разбира се, може да има изключения. Например архитект Николов, кой знае защо, ме чете. Също и госпожа Христова, тъй като тя, в качеството си на кмет, е длъжна всичко да знае. Навремето редовно ме четяха и в милицията, преди да ми заведат дело.
В този малко суетен момент изпитвам и съжаление, да не кажа горчивина – хората, които най-искрено биха ми се зарадвали и най-много биха се ядосали, вече ги няма. Няма я и баба, която, щом станеше дума за мен, повтаряше: „Свраките да го ядат, за нищо не става!”
Когато, въпреки заклинанията и, приключих науките си и щях да ставам адвокат, комшийката, баба Магдалена, рекла: „Ма Евгенийо, вашият си взел изпитите, дипломирал се”. А баба, и без това засегната от новината, отвърнала: „Мари учи се, да ослепей!”
След две години обаче пак се стигна до нейното. Съкратиха ме и тя веднага рекна: „Що не кажеш, че са те изгонили?”
През целия си живот съм работил на пет места, на четири от тях ме уволняваха. Сега съм пенсионер и очаквам последното дефинитивно съкращение, както казват лекарите. Няма да се трогна, като дойдат ония да ме приберат, ще им покажа пръст – изтървахте ме, стигнах осемдесетте!
С баба не сме преставали да си приказваме. Успях да и се обадя по виртуалния телефон: „Нали разправяше, че не ставам за нищо, а ме наградиха, туриха ме на почит!” Веднага отвърна: „Белки се намериха по-глупави от теб?”
А на Габрово съм неизмеримо благодарен – повечето от сюжетите си съм взел оттук. Слава, Богу, героите ми не свършват. Само че да се разберем – писателят няма никаква файда от умни, честни и почтени, възпитани, редовни хора, тях никой не ще да ги чете. Читателят се радва на глупаци, особено ако са големи, на лъжци, крадци и мошеници, иска описания на изнасилвания и убийства.
За съжаление, навремето един от главните прокурори ми каза – абе, на вас, в Габрово, и престъпленията ви не струват много.
Все пак три пъти ми завеждаха дела. Всъщност, първият път беше по студентско време, унгарските събития. Миналата година се чух с един колега, също пенсионер, бивш полковник от Държавна сигурност. Питам го: „Абе, Орешаре, ти като си бил такъв-онакъв още навремето, кажи кой ме натопи тогава, кой ми даде дестинация в Централния затвор?” А той: „Как кой, бе, Данчо – аз, Гергов, Тунчев, Лулев. Поискаха ни двама, избрахме теб и Крум /Неврокопски/”. „Олеле, ще ти пратя наемен убиец, сега услугите им поевтиняха…..” „Добро ти направихме, бе, Данчо.” „Ти на килията добро ли викаш?” „Ами ти още тогава започна да пишеш, няма голям писател, който да не е лежал в затвора…..”
Като помислих, точно така, вярно. Само че аз малко изкарах в пандиза, можеше да стана още по-голям писател…..
Втория път ме бяха подели литературните началници-професори, начело с академик Пантелей Зарев. Струпаха ми на главата над десет обвинения. Спаси ме министърът на МВР Димитър Стоянов. Рекъл – ами на мен като ми харесва?…..
Бяха парадоксите на социализма – професорите бранеха държавата, а държавният министър бранеше естетиката.
Третият път ме натопиха от Америка. Кореспондент на „Нюйоркър” дошъл в България, а в София му казали, че има такъв и такъв весел град Габрово. Доведоха го при мен, съпровождаха го няколко души. Приказвахме цял час, накрая му препоръчах да завърши статията си с българската поговорка „светът ще свърши, глупаците – няма”. Той така и направил, но добавил от себе си – светът ще свърши, каза Йордан Хаджиев, но глупаците, дето ни управляват, няма да свършат.
Беше по Живково време.
Понеже идат избори, да ви кажа и един виц. Един кандидат за народен представител получил на изборите три гласа. Жена му казала – признай, че имаш любовница.
Да не забравя, имам поръка от жена си да благодаря и на нея. Заслужава – гледа ме, храни ме, преписва съчиненията ми, даже ги редактира. За петдесет години ме е похвалила четири пъти. Когато докторите ме бяха изтървали горе в болницата и архангелът дошъл, не ме даде. Проклет характер.
Когато аз да я взема – или тя мен – попохвалих я пред майка си, но взех да прекалявам и добавих: „Види ми се, че ще има и кусур – проклета е”. „Нищо – каза майка ми – зла кучка къща пази.”
Казах си всичко, стигнах до горе, време ми е да тръгвам надолу.

1 коментар

  1. zlatarova said,

    Много приятно четиво,напомня ми „моето време“,браво на автора,поздравления за онези мъдри , търпеливи българи,открили смисъла и безсмислието в нашия живот ….

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: