80. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – МИГЕЛ ДЕ УНАМУНО

май 3, 2014 at 5:20 am (Публицистика) (, , , , , , , , )

Пламен Асенов
30. 04. 14, радио Пловдив

Целия текст слушай тук: http://bnr.bg/plovdiv/post/100403333/velikite-evropeici-migel-de-unamuno

Сигурно всеки от нас е чувал как звучи испанският химн. Ако някой иска да чуе обаче и как бие сърцето на Испания, трябва да прочете есето „Трагичното чувство за живота у хората и у народите”. Негов автор е знаменитият философ и писател Мигел де Унамуно, който прекара живота си в търсене на бога и намиране на човека.

Унамуно чете поемата си „Дориум, Доеро, Доуро”

Превод:
Аларсон, Карион, Писуерга,
Тормес, Агеда, моята Дуеро,
Лигримос – сладостни, интимни,
Те отразяват ясното небе
и кафявите полета напояват
докато балади шепнат.

Слушаме гласа на самия Дон Мигел, който чете поемата си „Дориум, Доеро, Доуро”, поема за реките на сухата Испания и за реките на духа, които текат във вените на испанците. Поезията на Унамуно обаче е само малка част от неговото наследство. Името му и досега се свързва с нещо много рядко – създаването на нов литературен жанр, тъй наречената „нивола”. Нивола е неологизъм, измислен от самия автор, за да разграничи една своя прозаична книга – „Мъгла”, от „новелата”, тоест, реалистичният роман, който господства в края на ХІХ, началото на ХХ век, в испанската литература. В пролога Унамуно дава представа за основанията и характера на идеята си. Тя е свързана с един много тънък момент в самото писане, форма на онова, което наричаме „муза”, онова, което всички творци знаят, че съществува, но което не идва при всеки. Става дума, че при писането понякога идва момент, когато самият текст или героите започват да тласкат автора в определена посока, дори изискват от него или му диктуват как да станат нещата. А ето и думите на самият Мигел де Унамуно: „Планът е направен, но после романът, епосът или драмата започват да се налагат над виждането на автора. Героите, предполагаемите негови творения, започват да му се налагат. По подобен начин първо Сатаната или Луцифер, а после Адам и Ева, се налагат над Йехова. Това вече не е новела, а нивола, не е трагедия, а тригедия”.

Исаак Албениз, Астуриас, концертно изпълнение

„Мъгла”, появил се през 1914 година, е наистина най-значимият риман на Унамуно. Това е историята на Аугусто Перес, самотен, меланхоличен мъж, склонен към философия, който прекарва времето си в дълги разходки с кучето Орфей и попътни размишления. Той се влюбва в една девойка и посвещава живота си на това да спечели сърцето и. Към края на книгата обаче, и това е най-известният пасаж от цялата нивола, Аугусто Перес решава, че трябва да срещне лично своя автор, маестро Мигел, за да поиска съвет за бъдещето. По време на срещата обаче възникват противоречия, автор и герой се скарват, авторът решава да убие героя си, което и става няколко страници по-късно. Това, с няколко изречения, е сюжетът на ниволата, римана, тригедията „Мъгла”. Но книгата е интересна не само от формална гледна точка, а и в дълбочина, тя носи много пълно визията за човека и света, характерна за Унамуно. В нея се откриват всички теми, идеи и въпроси от цялото му творчество – самоидентификацията на човека и трагичното чувство за живота, вселенската игра между смърт и безсмъртие, битката между неотменимата божествена воля и човешкият свободен избор, дали измислицата е действителност и ако да – кое от двете е по-реално. И като четеш книгата, разбираш, че по странен начин фактът, че авторът се появява като персонаж и се среща, а после убива героя си, наистина има отношение към изясняването на всички тези философски теми. Може би ефектът е така силен, защото в „Мъгла” този дързък сюжетен обрат, който после бързо става клише в модерния роман, се използва за първи път в цялата световна литература? Или може би защото самият Унамуно го прави твърде добре? Не знам – но мога да ви кажа под секрет, че някъде от трийсетина години насам, откак за първи път прочетох „Мъгла”, понякога продължава да ме преследва един смахнат страх – че моят автор ще се появи и ще взема да се скарам с него…..

Алисия де ла Роча, Астуриас, пиано

Дон Мигел де Унамуно и Хуго е роден през 1864 година в Билбао, столицата на Баския. Външно животът му е беден на събития, дори скучен, но тя и Швейцария е скучна, а никой не бяга от нея. Отначало Унамуно се готви за художник, но не различава добре цветовете, затова учи философия, езици и литература в Мадрид. Докторатът му е за произхода и историята на баските. После работи като учител по латински и психология, завежда катедрата по философия, логика и етика в Билбао, пътува из Европа, а през 1891 година му се случват поне две хубави неща заедно. Първо, назначен е в гръцката катедра на университета в Саламанка, който става негов духовен дом за цял живот. Това е най-старият испански университет, създаден още в 1218 година. По същото време Унамуно се жени за Конча Лизарага, негова приятелка още от детство. Двамата имат девет деца и живеят в мир и любов. Така че Унамуно не описва себе си в образа на самотния Аугусто Перес от „Мъгла”. Всъщност той не само има добър семеен живот, но е известна фигура в културния живот на Саламанка и всеки ден виси в запазеното и досега Café Novelty на Пласа Майор. През 1901 година Унамуно става професор по история на испанския език и заместник ректор на университета в Саламанка, а с дейността и славата си постепенно сам се превръща в негова емблема. Идилията е дълга, така че човек може да се зачуди искрено – как Унамуно се докосва до бездните, разкрити в голямото му есе „Трагичното чувство за живота у хората и у народите”.

Трагичното чувство, звук

Превод: Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо – казва латинската поговорка. Аз обаче бих казал: човек съм и никой друг човек не ми е чужд.

Така започва великото есе на Дон Мигел, в което той се бори от една страна със себе си за постигане на Бога, а от друга – с Бога, за да запази възможно най-много от себе си, поне след смъртта. Никога няма да забравя изумлението, което изпитах пред една фраза от книгата – както някои хора ги боли ръка или крак, така Спиноза го е болял Бог. Тук Унамуно има предвид конкретно философа Барух Спиноза, но, разбира се, и своите лични отношения с бога. Как ли не, да остане назад в тази болка. Цялото есе е проникнато от нея – и тя му дава сили на моменти да се кара или пазари по безподобен начин. Какво толкова иска от бога ли? Ами иска след смъртта не само духът човешки да продължи да съществува, но и слабото ни грешно тяло. Иначе няма смисъл – смята философът, защото тялото всъщност е едно с духа, защото духът си го обича, свикнал е точно с него и си го иска завинаги. Иначе няма да е същият дух. А тогава и богът няма да е същият бог. Или май то и сега има всъщност поне два бога – продължава да нахалства Унамуно и обяснява ситуацията: „Първият Бог, рационалният Бог, е проекция на външната безкрайност на човека, какъвто той е по дефиниция, така да се каже – на абстрактния човек, на човека – не-човек. Другият Бог, Богът на чувствата и желанията, е проекция на вътрешната безкрайност на човека, такъв, какъвто той е в живота, човек от плът и кръв.” Есето излиза на бял свет през 1912-та, а само две години по-късно започват и промените в живота на Унамуно, които довеждат до трагичния му край. През 1914 той се противопоставя на диктатора Примо де Ривера, уволнен е от поста си в университета и е заточен на Канарските острови. Не се смейте, мястото сега може и да е прочут курорт, но тогава си е пустош, подходяща за заточение. Е, Унамуно не остава дълго там, а отива във Франция, където живее до 1930. После се връща в Саламанка, заема пак постовете си в Университета, става депутат в местния парламент и се ангажира с републиката, от която обаче се разочарова, така че в началото на гражданската война подкрепя Франко. След което и от тази страна търпи огромни разочарования. Кулминацията е на 12 октомври 1936, Денят на Колумб, по време на една вечеря в университета, на която присъстват важни фигури от политическия и културен живот. Генералът от фалангата Хосе Милан Астрай вдига няколко тоста, сред които и съвършено безумния – „Да живее смъртта!” Унамуно, който е домакин на вечерта, се изправя и отговаря: „Аз чух тук да се издига безчувствения и некрофилски лозунг „Да живее смъртта!” Прекарал съм целия си живот в писане на парадокси и съм нещо като експерт в тази област, но намирам този парадокс за глупав и отвратителен.” В следващия момент, докато изуменият генерал още се чуди да го застреля ли или да го заколи, ръката на Кармен Поло Мартинес-Валдес, съпругата на Франсиско Франко, хваща ръката на Мигел де Унамуно и го извежда жив от залата. Зад гърба му генералът успява само да издигне нов лозунг – „Долу интелигенцията!” Три месеца по-късно, пак уволнен от любимия си университет и изтерзан от света около себе си, един от най-великите представители на испанската интелигенция, Дон Мигел де Унамуно, наистина си тръгва от този свят, но, сигурен съм, отива не долу, а горе. Защото иначе кой ще напише онази истинска божествена нивола, от която, надявам се, божествената мъгла по редица човешки въпроси напълно ще ни се изясни.

Астуриас, китара

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: