69. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ЙОЖЕН ЙОНЕСКО

февруари 12, 2014 at 2:34 pm (Публицистика) (, , , , , , , , , , , )

Пламен Асенов

12. 02. 14, радио Пловдив

Целия текст слушай тук: http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=72

Момичето, когато беше при нас, виждаше ангели.
Но ангели няма!
Кой вижда ангели…

О, восъчна кукло!

Попа клати глава,
малкото черно куче лае, лае,
жената в траур крещи,
един солиден господин плаче –
като гледа восъчната кукла,
хванала главата си с ръце.

Бяло, бяло и отново бяло!

Аз пък не вярвам в ангели.
А ти?
И ти ли…

Момичето, когато беше при нас, виждаше ангели.

„Момичето виждаше ангели” се казва това ранно стихотворение на великия френски драматург от румънски произход Йожен Йонеско, виден противник на задължителната смърт и почитател на обикновеното безсмъртие. Кой ли пък не вижда ангели, кой ли пък не вярва в тях – може да си каже човек, ако прочете дори само един, а какво остава за всички текстове на Йонеско. Разбира се, най-вече – ако прочете пиесите. Да прочете пиесите ли казах? Да, така казах. По принцип, смята се, пиеси се пишат, за да се играят в театъра. Човек отива там да гледа играта на актьори и актриси, да види модерна режисьорска концепция, да се наслади на декори, музика и всякакви забавни хрумки – това са си отдавна и твърде разпространени предразсъдъци сред публиката. Не знам, може би за някои пиеси това наистина е важно – като патерицата за куцащия. Но пиесите на Йонеско трябва просто да се четат – да се четат преди театъра, да се четат след това, да се четат по време на театъра или вместо театъра. Защото, бъдете сигурни, ако ги четете с истински очи, целият театър ще бъде постоянно в главите ви.

Плешивата певица, режисьор Джани Де Фео

Оп! Чухте ли как той я плесна по дупето? Така започва пиесата на Йожен Йонеско „Плешивата певица”.

Плешивата певица, режисьор Джани Де Фео

Всъщност, така започва „Плешивата певица” само в тази версия на режисьора Джани Де Фео. Има огромно количество други „плешиви певици” на други режисьори, които си играят вече повече от 60 години, но със сигурност никоя от тях не започва така. Ето ви доказателство – същата пиеса, но на театралната компания „La Talea”. Представете си сцена, в която никакво пляскане по дупето няма, напротив, мъжът и жената седят на благоприлично разстояние един от друг, изцяло в бели дрехи, сякаш са девици по време на конфирмация. Той чете вестник, тя шие. И-и-и – екшън:

Плешивата певица, Ла Талеа

Всеки режисьор има свой собствен поглед към пиесата и бла-бла-бла – така най-често ни се обяснява страховитото разминаване на театъра със словото, нещо, на което постоянно сме свидетели и заради което Йонеско се е карал здраво с всички режисьори. Да, защото ние искаме да видим не особения поглед на някой си режисьор, а да чуем думите и мислите на великия автор. Да чуем текста, а не да гледаме скечове и скачане по сцената, придружени от неистови крясъци. В края на краищата – искаме да се насладим на мъдростите и глупостите на Йонеско, а не на нечие виждане за тяхната опаковка. В този случай отговорът обикновено е – ами тогава си четете мъдростите и глупостите на Йонеско в къщи. Добре, де, така и правим! Ето, сега например ще ви прочета началото на неговия прочут монолог „Как да си приготвим твърдо сварено яйце”: „Това е яйце. Казват, че яйцето е яйцевидно, защото има формата на яйце. Характерно е обаче, че яйцето е яйцевидно, без да бъде яйцевизирано, и неговата яйцевидност е напълно естествена. Можем да кажем, без да рискуваме много да сбъркаме, че яйцевидността на яйцето, освен в редки изключения, толкова редки, че не могат дори да се цитират, е негов унаследен белег.” И продължава така, докато накрая, след дълги мъки, човекът, който монологизира около яйцето, изяжда полученото.

Музика от постановка на Плешивата певица

Йожен Йонеско, определян по навик като гений на театъра на абсурда – макар той винаги да е възразявал, че не театърът, а животът е абсурден – е роден през 1909 година в Слатина, Румъния. Произходът му е сложно смесен – баща му е православен румънец, майка му е френска протестантка с румънски и, както се предполага, частично еврейски корени. Самият Йонеско е кръстен в православието, но това едва ли е толкова важно – той цял живот си остава атеист, който упорито търси бога. И всяка секунда е с различен резултат – или никога не го намира, или го намира постоянно навсякъде, най-вече в словото или парчетата от него. „Вярата изчезва, постройките остават. А онези, които не ги строят и които не композират симфонии, нито „Нощта на кралете“, създават като мен по-маловажни произведения или нищо, задоволявайки се да играят театър пред самите себе си” – в свойствения си иронично-сериозен маниер пише Йонеско в есето „Във всеки случай бих написал…..” Преди да започне да твори пиеси обаче и да стане познатия ни велик драматург, той  изминава дълъг път. Когато е на годинка, родителите му се местят във Франция. Под небето на Париж Йонеско прекарва вълшебно детство, но пълно и с реален страх през Голямата война. Като тийнейджър се връща в Румъния, там завършва френска литература, създава литературни приятелства, жени се и има дъщеря, за която пише детски книжки. Пише също есета, поезия и критика, но нищо сериозно – по неговите критерии. Връща се във Франция за дипломна работа на тема „Грехът и смъртта във френската поезия от Бодлер насам”, но скоро я зарязва. „Установих, че в тази поезия има само риторика за смъртта, не и реално усещане за нея” – обяснява самият Йонеско. Следва още малко колебание между Румъния и Франция, но през 42-ра се заселва в Марсилия, а след войната – в Париж. Става част от новата бохема, но, както по-рано в Румъния се опазва от демоните на нацизма, така и в Париж не се въвлича в комунистическата зараза, така характерна за голяма част от френския интелектуален елит след войната. Първата си пиеса, „Плешивата певица”, Йонеско пише, когато е на 39. Идеята за сложната игра на разградени думи и значения в основата на пиесата му хрумва, когато се хваща да учи английски и от учебника научава, че подът е долу, а таванът горе, че птиците летят, а цветята цъфтят. Йонеско е наистина изумен от ироничната дълбочина на тези прозрения и така се ражда онова, което сме свикнали да наричаме „театър на абсурда”. Етикетът е измислен малко по-късно от критика Мартин Еслин като заглавие на книга, в която той, освен работите на Йонеско, разглежда и пиесите на Самюел Бекет, Жан Жьоне и Артур Адамов. Всички те са смешни. И всички те са изумително трагични.  Комично е, защото е трагично – казва Йонеско в едно интервю добавя:

Йонеско, интервю

Превод: За мен комедията е част от трагедията. – Нещо като капакът на тенджерата? – пита водещата. – Да, капак, но всъщност тя е трагедията сама по себе си. Комедията е по-трагична от трагедията. Трагедията има правила – човекът се бори срещу съдбата, човекът е победен от съдбата или от закона. В комедията обаче няма закони, тя е глупава, защото в нея няма и съдба. Да бъдеш победен от съдбата е един от пътищата да се придаде на живота смисъл. Но когато нямаш съдба изобщо…..

Това са думи на човека, който до смъртта си през 94-та написа над 60 пиеси и беше наричан от критиката „трагичният клоун”, „Шекспир на абсурда”, „лошото дете на авангарда”, „изобретател на метафизическия фарс”. Публиката обаче си го хареса. Дали защото усети, че Йонеско всъщност е реалист и описва абсурда, който самата публика създава и в който живее, дали заради скандала или заради смешките и гениалните изблици на смисъл в привидното безсмислие на текстовете му, не е ясно. Самият той е донякъде изненадан от успеха и малко се подиграва на злонамерената критика, като заявява – „най-неочаквано се оказа, че публиката е на моя страна”. Както винаги обаче, публиката може да е благосклонна или не, но смъртта, срещу която душата на Йонеско винаги се е бунтувала, е неотвратима. В едно интервю, десет години преди да си тръгне, на въпрос „Може ли литературата да има някакво оправдание?”, той отговори:

„Литературата може и да помогне на хората. Двама от преводачите ми, един румънец и един германец, умираха от рак докато превеждаха Кралят излиза. И ми казваха, че знаят, че ще умрат, и че пиесата им помага. За съжаление, тя не помага на мен, защото не мога да се примиря с мисълта за смъртта, за човешката смъртност. Виждате ли, малко си противореча сам, когато казвам, че литературата може да бъде важна. Хората, които не четат, са говеда. По-добре е да се пише, отколкото да се води война, нали?”

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: