56. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ШЕЛИНГ

ноември 6, 2013 at 8:33 am (Публицистика) (, , , , , , , , , , , , , , , , , , )

Пламен Асенов

06. 11. 13, радио Пловдив

Целия текст чети тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=59

Искате ли сред вашите най-близки приятели да са Гьоте, Хегел, Хьолдерлин, Новалис, Шилер, Фихте, братята Шлегел? Или сред студентите, които слушат лекциите ви в Берлинския университет, да са още никому неизвестните Сьорен Киркегор, Якоб Буркхарт, Фридрих Енгелс, Фердинанд Ласал, Михаил Бакунин? Не отговаряйте бързо, сигурно е трудно, защото никога не сте мислили по темата. Дори не отговаряйте изобщо, защото съм още по-сигурен, че никой разумен човек няма да каже – не. Ще има колебания само дали е възможно това. Но то дори не е никак трудно – стига само да сте всепризнато най-умният сред плеядата прочути немски класически философи от ХVІІІ век и да се казвате Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг. Но и само Шелинг върши работа.

Йохан Непомук Хумел, Фантазия за виола и оркестър 

Всичко започва от Кант, който буквално пронизва с мисълта си ХVІІІ век и поставя началото на немската класическа философия, чиито възход мнозина поставят върху нещо като времева линия – от Кант, през Фихте и Шелинг, до Хегел. А смятат така, защото го твърди самият Хегел, не за друго. Истината обаче е, че тези четири момчета, заедно с още неколцина – Волф, Фойербах, Лесинг, Гьоте, Шилер, Хердер, братята Хумболт, носят големите светилници на мисълта в Германия през епохата на Просвещението и макар основните им трудове наистина да се появяват един след друг във времето, изложените в тях идеи са така преплетени, че колкото повече се опитваш да ги раздалечиш, толкова повече ги виждаш да се сближават. И все пак – всичко наистина започва с Кант. Той поставя идеалистическата философия с главата нагоре, като казва, че „предметите трябва да се съобразяват с познанието, не обратно”. Разбира се, откъснато от контекста, това звучи като пълна идиотщина, макар че всъщност добре описва принципния подход на кантианската трансцендентална философия. На всичкото отгоре, оказа се, че валидността на този принцип бе категорично доказана  в наше време от гениите на квантовата механика, при която дори най-невинното наблюдение върху даден обект променя обекта. Но Кант не абсолютизира своята постановка. Чрез нея той просто дава израз на убеждението си за активността на субекта в процеса на познанието и я ползва само като инструмент за изграждане на мисловни конструкции. Абсолютизацията прави малко по-късно Фихте. Грубо казано, според него нашата най-дълбока същност, „абсолютното Аз”, е дейност. Нещо повече, цялото съзнание и онова, което наричаме битие, защото смятаме, че съществува само по себе си, макар че то не съществува само по себе си – също е само чиста дейност. Така казва Фихте. И после се появява Шелинг, който слага нещата на истинското им място в знаменитата си книга „Система на трансценденталния идеализъм”. Тя се появява точно през 1800-та година и е като граничен знак, който едновременно свързва и разделя просвещенския ХVІІІ-ти век на мисълта от индустриалния ХІХ век на действието.

Хумел, Трио за флейта, чело и пиано, оп. 78 

Шелинг е роден през 1775 година в Леонберг, провинция Вюртенберг. Първо учи в манастирско училище, където баща му е свещеник и преподава ориенталистика, а после в латинско училище. Със страстта си към философията и своя интелект изпъква още от малък и на 15 е приет в университета в Тюбинген като „преждевременно развит и талантлив”, въпреки изискването за навършени 20 години. Там дели една стая с Хегел и Хьолдерлин. В Тюбинген Шелинг изучава църковните отци и древногръцките философи, пише за митология и библейска история, но се увлича също от идеите на романтизма и френската  революция. Дори превежда „Марсилезата”, та се налага самият херцог на Вюртенберг да го мъмри за това младежко буйство. След като завършва, Шелинг три години е частен учител на две хлапета от аристокрацията, с които пътува из Германия. При едно посещение в Лайпциг слуша лекции по химия и биология в тамошния университет, а в Дрезден се захласва по изкуството от колекцията на управителя на Саксония – две отправни точки за последвалия му опит философски да свърже Природата и Изкуството в един Абсолют. Освен с изкуството обаче, в Дрезден той завързва и още няколко приятелства – с бащите на немския романтизъм Новалис и братята Август Вилхелм и Карл Фридрих Шлегел. А най-важното – запознава се с бъдещата си жена Каролине, която в онзи момент е съпруга на Август Шлегел. Будният и действен дух на Шелинг го отвежда и към друга съдбовна среща – с великия немски поет и мислител Гьоте, който го кани за професор в университета в Йена. Шелинг е на 23 години, започва най-плодотворният период в живота му. Разбира се, той е толкова умен, че трудно понася около себе си хора, които са му равни – или се смятат за равни – в мисленето. Затова бързо създава приятелства, но и бързо ги руши, за сметка на многото врагове, които си спечелва. Още повече се сближава само с Хегел, чиито идеи по онова време са абсолютно неизвестни, но Шелинг все пак му урежда място на частен доцент по философия в Йена и така го измъква от философското небитие. Така или иначе, през 1800-та излиза знаменитата му „Система на трансценденталния идеализъм”, а след година – „Изложение на моята философска система” – двете основни книги, в които той прави огромна крачка в развитието на идеалистическата философия изобщо. За разлика от Фихте, който залага изцяло и само на Аз-а, Шелинг търси Абсолюта и го намира в тъждеството между реално и идеално, изразено с простата, чисто математическа формула Аз + Обект = Абсолют. Само изглежда просто, разбира се, но ще се опитам накратко да го обясня: Съвкупността от всичко обективно в знанието се нарича Природа. Съвкупността от всичко субективно е Аз или интелект.Трансценденталната философия търси абсолютния принцип на познанието, който трябва да има научна форма, абсолютно съдържание в самия себе си и непротиворечив логически израз. Това е принципът за тъждеството на Аза като субект и обект едновременно. А тъждеството на Аза има не само абстрактна логическа стойност, но се материализира и като гений в изкуството. Ето как Шелинг стига до своята формула на Абсолюта. Може и да греша, но като гледам тази философска конструкция, сещам се за прочутата формула на Новалис за романтизма. “Като придавам на простото възвишен смисъл, на обикновеното – тайнствена външност, на познатото – достойнството на непознато, на крайното – илюзията за безкрайност, аз романтизирам нещата.”

Хумел, голямо Рондо брилянт, оп. 126 

В годините около началото на новия ХІХ век животът на Шелинг е пълен с възходи и падения. През 1800 година той за малко да се ожени за Аугуста, дъщеря от първия брак на Каролине Шлегел, съпругата на приятеля му Аугуст, но тя умира от дизентерия. В последвалия период на мъка Шлегел силно се сближава с майката, с която, въпреки разликата във възрастта, и без това се харесват отдавна, така че Каролине  се развежда и двамата скрепяват скандалната си връзка. Разбира се, бракът е сключен далеч от Йена и Шелинг вече не се връща там, а така се отдалечава и от приятеля си Гьоте. На самата брачна церемония пък той за последно вижда Хьолдерлин, приятеля, чиито ум вече е сериозно помътен. Шелинг се мести във Вюртцбург, после в Мюнхен, но положението с човешките контакти не се подобрява, а се влошава. През 1807-ма той получава от Хегел ръкопис на „Феноменология на духа” с молба да я прегледа и да върне критични бележки, ако има. Шелинг отвръща, че в книгата има много идеи и пасажи, заети директно от неговите собствени трудове, така че приятелят му Хегел да има добрината ясно да отбележи произхода им – призив, на който Хегел отвръща с мълчание. Малко по-късно Шелинг държи реч в мюнхенската Академия по изящни изкуства за връзката между природа и изкуство, за която Хегел остро го критикува. Така приятелството между двамата велики философи умира завинаги.

Хумел, Концерт за фагот в Ф мажор 

След две години умира и любимата на Шелинг Каролине, която се възхищава от него и го подкрепя във всичко. Тя му липсва цял живот, въпреки последвалата женитба с Полин Готер, близка приятелка на Гьоте, от която има пет деца. Следват дълги години, през които Шелинг чете лекции в Мюнхен и все по остро критикува Хегел и хегелианците. В същото време все по-често се връща към митологията и религията, които според него носят повече положителен заряд от спекулативната философия. Все пак от 1841-ва, малко след смъртта на Хегел, Шелинг заема професорско място в Берлинския университет, тогава това е самото сърце на хегелианците. Неговата философска система е вече напълно завършена, той преподава четири години, но не успява да отклони луди глави като Енгелс от склонността да се абсолютизира Хегел. На 70 Шелинг се оттегля и прекарва последните девет години от живота си в красивата и спокойна Швейцария. Академичните среди бързо го забравят, той тях – също. След смъртта му през 1854-та те се сещат за него, той за тях – не. Вероятно, седнал удобно зад бюрото на мрачния Абсолют, и досега е твърде зает със светлата философска задача да проучи на място дали Абсолютът е тъждествен на самия себе си.

Хумел, Концерт за фагот и оркестър

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: