49. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ГЕОРГИОС СЕФЕРИС

септември 18, 2013 at 8:53 am (Публицистика) (, , , , , , , , )

Пламен Асенов

18. 09. 13, радио Пловдив

Целия текст слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=52

„В този час чувствам, че самият аз представлявам едно противоречие” – с тези думи великият гръцки поет Георгиос Сеферис започва речта си през 1963 година, когато Шведската академия му връчва Нобеловата награда за литература.

АСТИАНАКС

Сега, когато заминаваш, вземи със себе си детето,
което видя светлината под онзи чинар
в деня, когато ечаха тръби и блестяха оръжия,
а потните коне се навеждаха, за да докоснат
зелената повърхност на водата
в каменното корито с влажните си ноздри.

Маслините със бръчките на прадедите ни,
скалите с мъдростта на прадедите ни,
кръвта на брат ни жива във пръстта
бяха здрава радост, богат порядък
за душите, които знаеха как да се молят.

Сега, когато заминаваш, сега, когато денят на разплатата
изгрява, сега, когато никой не знае вече
кого ще убие и как ще свърши,
вземи със себе си детето, което видя светлината
под листите на онзи там чинар,
и научи го да изучава внимателно дърветата.

Страхотният, невероятният гръцки поет Георгиос Сеферис в превод на Стефан Гечев – безспорно едно от най-хубавите неща, които са се случвали в българския поетичен свят изобщо. Прочетох ви „Астианакс”, поема 17 от книгата на Сеферис „Роман”, пълна с толкова ирония и драматизъм едновременно.

Не знам дали помните, но когато в училище се учи „Илиада” на Омир, има една прочута сцена, на която задължително се спираме. В нея троянският принц и велик герой Хектор се прощава с жена си Андромаха преди битката с гръцкия герой и полубог Ахил, битка, в която Хектор намира смъртта си. В тази прощална сцена Андромаха е с дете на ръце и именно това е Скамандър, както е кръстено детето или Астианакс, както му казват всички троянци – син на Хектор и Андромаха, пряк наследник на трона на Приам. Но великата Троя пада след дългата обсада. „Безумно е да се убие бащата, а да се оставят децата живи” – съветва мъдрият Одисей. А има и пророчество, че синът на Хектор ще въздигне отново Троя от пепелта – затова гърците убиват Астианакс, като го хвърлят от градските стени. Смята се, че го е сторил лично Неоптолем, все още жадният за отмъщение син на Ахил. „Вземи със себе си детето, което видя светлината” – и това ако не е драматична ирония…..

Георгиос Сеферис чете Роман ІІІ

Превод:

Събудих се със тази мраморна глава в ръцете,
която уморява лактите ми и не знам къде да ги облегна.
Тя падаше в съня ми, когато изплувах от съня си.
Така се сляха нашите животи и ще бъде много трудно
да се разделят.

Гледам очите: нито затворени, нито отворени.
Говоря на устата, която все се мъчи да проговори.
Държа ланитите, които изпъват кожата.
Нямам вече сили.

Ръцете ми изчезват и ме приближават
отчупени.

Това е самият Георгиос Сеферис, който чете прочутото си стихотворение – номер 3 от книгата „Роман”. С него през 2004 година се откриха Олимпийските игри в Атина. След подобна поезия на човек му се иска да замълчи, но тъй като по радиото не може, ще кажа – неслучайно, макар кратки, тези стихове често се наричат поеми. Просто дълбочината на поезията, нейната наситеност с митологични теми и образи, с алюзии за исторически герои и събития, с философски идеи, препратки и прозрения, създава впечатление у читателя за нещо протяжно като самото време и пространство, предметно като самата материя, макар създадено от най-чист дух.

Спомената в началото реч на Сеферис при връчването на Нобеловата награда е озаглавена „Езикът и чудовището”. Но поетът не просто усеща, че има нещо, което е едновременно извън и вътре в тези две страховити реалии, езикът и чудовището, че има нещо, което ги владее напълно и едновременно с това е разкъсано между тях. Не просто и не само. Той дори знае кое е нещото и го посочва – не за да ни плаши, но за да ни възвиси и предупреди. „В този свят, който става все по-малък – казва Сеферис – всеки от нас има нужда от всички останали. Трябва да търсим човека, където и да се намира той.” Човекът, да, човекът е онова нещо. Та и кой ли друг може да се обърне към бога с думи като тези?

Всеки от нас ти пише същите неща,
и всеки мълчи пред другия,
и всеки гледа сам за себе си същия този свят –
светлината и тъмнината над планинската верига
и тебе.
Кой ще повдигне тази мъка от сърцето ни?
Снощи – потоп, а днес
тежи отново мрачното небе. Мечтите ни
като игличките на пиниите след вчерашния дъжд
събрани пред вратата на къщата, излишни,
искат да изградят една кула, която се руши.

Янис Зотос, по текст на Сеферис, Радиофон

Йоргос Сифериадис, както е истинското име на Георгиос Сеферис, е роден през 1900-та година край град Смирна, днешен Измир. Това е твърде близо до местата, където се развиват много от онези митологии, за които поетът пише цял живот. Това е на хвърлей от Троя. Това е на морския път, по който минават корабите на любимия герой Одисей в началото на дългото му завръщане. Това е сърцето на един свят, изтъкан от лазурно небе, лазурно море и лазурни хора, в който Сеферис, като истински Одисей, успява да се върне много по-късно. Първо семейството му се мести в Атина, после той заминава да учи в парижката Сорбона. Следва гръцко-турската война от 22-ра и пътят към дома е отрязан задълго. Сеферис постъпва на работа в гръцкото Външно министерство и цял живот работи като дипломат. Заема различни, включително посланически, постове в Албания, Турция, редица арабски страни, поне на три пъти е в посолството в Лондон. Първата му стихосбирка – „Завой”, е издадена през 1931 година, а последната – „Три тайни поеми”, през 1966. Междувременно чете не толкова известния тогава, но влиятелен гръцки поет Константинос Кавафис, превежда книги от любимите си Пол Валери, Езра Паунд, Пол Елюар и, разбира се, Томас Елиът, чиято поема „Пуста земя” Сеферис публикува за първи път в Гърция още през 1936 година. Само за сравнение – в България тя излезе за първи път около 50 години по-късно. В началото на Втората световна война Сеферис се жени за девойка на име Мария Зану,  но това не е свързано с никакви житейски драми. Просто като нормален, може би дори скучен човек, неговият наистина бурен живот се състои най-вече от творчески, не от житейски драматизъм. Макар че и такъв не му липсва. По време на войната например Сеферис е в изгнание с гръцкото правителство и се мести от място на място – Крит, Египет, Южна Африка, Италия. През 44-та се връща в Атина и продължава дипломатическата си кариера. Но май някъде в тази пролука се раждат стиховете му за Матиас Паскалис сред розите:

Дали ще срещна старата жена тъй както слизам?
Когато си тръгвах ми каза: „Кой знае кога ще се видим отново?“
и после прочетох за смъртта й в стари вестници,
за сватбата на Антигона и за сватбата на дъщерята на Антигона,
без стълбите да свършват, нито домът ми,
който ми оставя вкус на прокълнат кораб
с една русалка прикована, красива още,
върху кормилото.

Георгиос Сеферис не само пише за митология, но в края на живота си сам донякъде се превръща в митологичен герой на своето време и своя народ. През 1967 г. в Гърция има военен преврат, идва на власт тъй нареченият „режим на черните полковници”, който ограничава демократичните свободи и въвежда силни елементи на диктатура. През март 69-та Сеферис застава зад микрофона на ВВС в Лондон и чете своя декларация против режима, озаглавена – „Тази аномалия трябва да бъде прекратена”.

Сеферис чете декларацията си срещу режима на полковниците

Превод: Преди много време аз реших да стоя настрани от политиката в моята собствена страна. Но, както обясних при друг случай, това не означава, че съм изцяло индиферентен към нашия политически живот.

Така започва той и заявява по повод военното управление – „това е състояние на силно вцепенение, при което всички онези духовни ценности, които успяхме да опазим с труд и агония, са на път да потънат в блатисти, застояли води. Както се знае, нещата с диктаторските режими в началото може да изглеждат лесни, но в края неизбежно чака една трагедия.” И припомня думите от древния припев на поета Есхил – „Колкото по-дълго аномалията остава, толкова повече злото расте”. През 1971 година великият гръцки поет Георгиос Сеферис умира в Атина. Погребението му се превръща в огромна демонстрация – против диктатурата и за демокрацията, която по-късно наистина се връща. Но Сеферис вече го няма.

Янис Зотос, Санторини

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: