31. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – КАРЛ ЯСПЕРС

май 15, 2013 at 3:19 pm (Публицистика) (, , , )

Пламен Асенов

15. 05. 13, радио Пловдив

Целия текст четете тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=33

Скот Джоплин, рагтайм

С този прочут рагтайм на Скот Джоплин ХХ век нахлува в света. Епохата опиянява, животът е прекрасен, всички танцуват завинаги. В старинния Хайделберг, по прочутата Философенвег, „Пътеката на философите”, 18-годишният Карл Теодор Ясперс върви между странни за Германия растения – маслини, мушмули, бадеми, смокини. Той също изглежда странен, задълбочен в мисли – да продължи ли с правото или да учи медицина. Избира медицината. Избира съдбата си. Избира да стане един от най-големите световни философи, белязали с идеите си целия безумен и фантастичен ХХ век. А може и да не е било така. Може решението да е взето в някоя прашна и сумрачна аудитория. Или в някоя още по-сумрачна кръчма в Стария град, където академичното достойнство се измерва в брой изпити бири. И в брой рагтайми, изтанцувани с прекрасно момиче под скърцащия звук на фонографа. Така или иначе обаче, факт е, че през 1909 година вече намираме Карл Ясперс на работа в местната психиатрична клиника. Четири години по-късно той се връща в Хайделбергския университет като преподавател по психология. Междувременно се жени за Гертруд Майер и двамата са щастливи до дълбоки старини. Този израз е зает от приказките, но по изключение – нищо иронично не влагам в него. Любовта между Ясперс, чистият ариец, и Майер, немската еврейка, наистина надделява над превратностите на времето. Всичко е страхотно и, както самият той пише по-късно – годините от 1909-та до Първата световна война са най-благословените в живота ми. И не само за него. Неслучайно по същото време американската еврейка от руски произход Софи Тъкър записва големия си хит Some of these days, „Някои от тези дни”, хит, който, в една или друга форма, се пее и досега. И който по особен начин бележи целия живот на философа Карл Ясперс.

Софи Тъкър, Някои от тези дни

През 1914-та войната се стоварва на главите на всички, разбива на парчета La belle époque и ражда онова поколение, което Гъртруд Стайн нарече „загубено”. То страдаше, защото душата му се превърна в дупка сред нищото и сама не можеше да се намери, както описа нещата Хемингуей. Но това поколение роди и модерната храброст, израз, използван от Карл Ясперс, който означава горе-долу следното  – да живееш, напук на всичко, което вътре в теб пищи да не живееш. Ето и неговите думи: „Това е модерната храброст: пътешествие в опитващия живот, ако и да няма никаква сигурност – да изискваме не резултата, а да се осмелим да претърпим крушение – да изпълним своето “да” в живота, като че ли на дъното би се показала помощта, която във всеки случай означава, че силното желание не е нищо, че най-накрая то се вмества в битието.”

Карл Ясперс е смятан за баща на екзистенциализма, който той предпочита да нарича екзистенциална философия. Това е една от най-забележителните идеи на 20 век, проникнала във всички сфери на живота. Тя отново завърта замрялото от ужаса на войната колело на философията и изкуството, ражда прекрасно-непослушни човешки деца като Албер Камю и Жан Пол Сартр, цялата традиция на абсурда, битниците и хипитата, подтиква прехода от модернизма към пост-модернизма, а в крайна сметка – покълнала в душите ни, пренася се и в новия 21 век. Какво точно се пренася? Веднага припомням. Карл Ясперс, който през 20-те години на миналия век трайно се обръща към философията, твърди, че емпиричният метод, изповядван от съвременната наука, има граница – и тя е там, където започва съмнението в реалността. Застанал на тази граница, човек трябва да избере – да потъне в отчаяние и примирение или да направи скок в неизвестното. Ако избере да скочи, среща своята безгранична свобода и така може да изпита истинското си битие. Не знам какво му е било на душата на Ясперс, за да ги говори такива, сигурно пак е слушал Some of these days, но вече във версията на Джанго Райнхард от 1935.

Джанго Райнхард, 1935, Some of these days

Ясперс е неприятно изненадан, когато Хитлер идва на власт в Германия. За разлика от приятеля си Мартин Хайдегер, той е против нацистите, но смята, че партията ще се разпадне заради вътрешни противоречия. Отначало Ясперс не е засегнат от режима, в този период той издава първата част от „Разум и съществуване”, книгите си за Ницше и Декарт, както и една от водещите си работи Existenzphilosophie или „Философия на съществуването”. Но после натискът се засилва и, макар оставени живи, семейство Ясперс са под заплаха. Влиятелни приятели се грижат за тях и през 42-ра година уреждат да заминат за Швейцария. Оказва се обаче, че, въпреки разрешението, жена му няма да бъде пусната и Карл прави своя истински екзистенциален избор – остава с нея. Дали две години по-късно в срутващата се родина той успява да чуе жизнерадостната версия на Some of these days, която, още през 44-та предлага Хари Джеймс? Съмнявам се – но може пък да е прозвучала отнякъде малко по-късно, на 30 март 45-та, когато американците освобождават Хайделберг. Арестът на Карл Ясперс и жена му Гертруд Майер, предвиден от нацистите за 14 април, е отложен завинаги.

Хари Джеймс, 1944, Some of these days

След войната обаче Ясперс поставя публично болезнената за германците тема за вината. И отива доста по-далеч от разискване на колективната вина – стига до въпроса за нейните индивидуални измерения, за личната отговорност на всеки човек. И до въпроса възможно ли е изобщо да намериш покой – било за  собствените си престъпления, било за собственото си мълчание – като се измъкваш с няколко стандартни извинения: такова беше времето, така ми заповядваха началниците,  аз съм слаб и безсилен, какво можех да направя. Ясперс пита, но на германците като цяло това не им харесва. Дори в уж свободомислещите университетски среди малцина са онези, които не са сътрудничили с нацистите, така че той бързо изпада в изолация и този път наистина отива в Базел, Швейцария, където получава професорско място по философия. През следващите тридесетина години Карл Ясперс живее там, а в книгите и философските му възгледи се вижда едно особено пулсиране на погледа между най-дълбоките теми за същността и характера на човешката природа, съчетани с актуална политика и по-глобални визии за човешкото битие. Нещата изглеждат така, сякаш Ясперс отново попада в някои от онези свои красиви дни, особено в края на 50-те, когато Some of these days е изпята по съвършено нов начин от Айлин Роджърс.

Айлин Роджърс, Some of these days

Като се има предвид идеята на Ясперс за границата на емпиричния опит и съмнението в реалността, разбираемо е, че той стига и до източните философии. Не изпада обаче в кух възторг от тях, а търси сечението между Изтока и Запада, един вид – основанието за съществуването на общия ни свят. И развитието му като общ. Тоест, още през 50-те и 60-те години, когато светът си е твърде раздробен, Карл Ясперс опитва да открие поне част от фундамента на света като глобален. И намира тази обща ос във времето между 800 и 200 година преди новата ера, в тъй наречената от него „аксиална епоха”. Тогава в света протича общ духовен процес, от който се е родил днешният човек – смята Ясперс и пише: „Този период е препълнен с изключителни хора и събития. В Китай живеят Конфуции и Лао Дзъ, възникват тенденциите в китайската философия. В Индия е времето на Упанишадите и Буда, също всички тенденции, включително скептицизъм и материализъм, софистика и нихилизъм, са разработени. В Иран Заратустра представя предизвикателната си концепция за космическия процес като борба между доброто и злото, а в Палестина е времето на пророците – Илия, Исая, Йеремия. Гърция ражда Омир, философите Хераклит, Парменид и Платон, трагичните поети, Тукидид и Архимед. И цялото развитие, за което тези имена всъщност само намекват, става през тези няколко века почти едновременно в Китай, Индия и Запада.”

Естествено, когато прочетох този пасаж, веднага се сетих за книгата на писателя Гор Видал „Сътворението”, която, оказва се, е чисто и просто илюстрация, твърде добра илюстрация, но все пак – само илюстрация, на идеята за „аксиалната епоха” на философа Карл Ясперс. Каква тогава е връзката му с „Бийтълс”, които отидоха да търсят Индия, но намериха раздора в себе си? И знаеха ли що е то Ясперс онези луди хипита, потънали в омаята на Изтока, за да не се появят никога повече на света? А дали Алън Гинсбърг е крещял нощем името му, преди да напише прочутото си хайку – „Затръшнах с крак вратата на хладилника”, в което по невероятен начин съчета източната поетична традиция със западната поетична чувствителност? Трудно е да се каже. Не знам също дали „Пинк Флойд”, като истински постмодернисти, са чели философията на Ясперс, преди да направят с музиката си онова чудо, което направиха. Но през 71-ва година излезе албума им Meddle, което значи „бъркам се, меся се”. Да, тогава Ясперс вече от две години е покойник – не може повече да се меси в делата човешки и световни. Нито пък да чуе композицията One of these days. Тя е съвсем различна от Some of these days. Но кой ти вярва на дребните разлики в реалността – нали точно съмнението в истинността на тази реалност ни дава свободата на самото съществуване.

Пинк Флойд, Meddle

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: