16. ВЕЛИКИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ – ТОМАС ПЕЙН

януари 31, 2013 at 5:26 am (Публицистика) (, , , , , , , )

Пламен Асенов

30. 01.13, радио Пловдив

Целия текст слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=18

Кога за последно ви е хрумвало да построите нещо напълно безсмислено – да речем мост, който свързва две точки насред полето, без река под него? Не се сещате или е било твърде отдавна? Да-а-а, отдавна трябва да е било, щом не се сещате. А това означава, че животът ви влачи, не вие него. За разлика от великия англичанин Томас Пейн, който  реализира този, на пръв поглед налудничав, мост още преди 223 години, през 18 век, наричан също Векът на разума.

Хайдн, Годишните времена

Защо мостът, който никога нищо не свърза, е толкова важен? Според самия Томас Пейн мостът изобщо, мостът като архитектурно творение, е работа на човешкия гений, която в своята простота спира дъха, защото съчетава красота с практичност. Колкото до конкретния мост, който той изгражда насред полето, важен е заради няколко неща. Първо – макар да е отчасти макет, направен е здрав, след като стои чак до 1960-та година. Целта му е да покаже на живо новаторския план за мост, който Пейн отдавна разработва, да дойдат инвеститорите, да го видят и като ахнат от изумление, веднага да финансират истинския мост, който ще прехвърли Темза някъде в Сохо.  В живота не става така. Инвеститори идват, повечето от тях дори ахват, но никой не инвестира и Пейн бързо зарязва проекта заради по-важни неща. Второ – мостът е необичаен за епохата със своята големина, форма и материал. Изграден е от метални елементи, дълъг е 110 фута, което означава над тридесет и три метра, но е само с една арка. Трето, макар никога да не свързва нищо, освен поляна с поляна, хората много харесват моста на Пейн, дотам, че масово идват да го видят и дори плащат малка такса, за да минат по него. Според злите езици подобно  безумие всъщност е плод на силната бира, изпита преди това в прочутата близка кръчма Yorkshire Stingo. Но в Лондон още спорят дали кръчмата е процъфтяла заради моста или моста – заради кръчмата. Четвъртата причина мостът да изглежда толкова важен е, че по начин най-символически неговата история ни разкрива много за характера и идеите на великия европеец Томас Пейн, човек позабравен донякъде в Европа, а за нас, българите, на практика съвсем непознат.

Хендел, концерти за орган

Томас Пейн е роден през 1737 година в Англия. Учи само начално училище, но в живота си е инженер, учен, философ, писател, революционер, пияница и мърморко. Автор на едни от най-вдъхновяващите писания от епохата на Просвещението, Пейн е подсъдим в родната си Англия, осъден на смърт във Франция, лежал в затвор за длъжници и отритнат в любимата си рожба – Съединените щати. Той обаче умира примирен с Бога.

Хендел, концерти за орган

Забележително е как етапите в живота на Том Пейн са свързани с писаното слово.  Всичко важно при него започва късно, когато е на 37, женен втори път и с перспектива да се превърне в достолепен имперски чиновник от акцизната служба на негово величество. Заплатите там обаче са доста ниски и колегите молят Пейн да съчини писмо, с което да разкрие на краля тежкото им положение. И той наистина го пише. Дори го публикува. Но в текста Пейн не само се оплаква от ниските заплати, а добавя, че това ражда  корупция. И описва системата на корупция едно към едно, с размера на взятките и имената на взимащите подкупи, включително своето собствено. Когато скандалът гръмва, той вече е качен на кораб и пътува за Ню Йорк, при своя приятел Бенджамин Франклин. Така попада в центъра на назряваща обществена буря. Като установява, че в предстоящата революция никой от неговите американски приятели не предвижда откъсване на щатите от опеката на краля, верноподаният единствено на свободната мисъл англичанин пише памфлет от 50 страници със заглавие „Common Sense”, „Здравият разум”. В него малко ругае властващия по това време крал Джордж ІІІ и го определя като „царствено чудовище”. „Чувал съм някои да твърдят, че тъй като Америка е преуспяла при старата си връзка с Великобритания, тази връзка е необходима и за нейното бъдещо щастие. Няма по-измамно нещо от такива доводи. Все едно да кажем, че понеже детето е израснало с мляко, то никога не трябва да яде месо” – пише Пейн в своя текст, който, според думите на Джордж Вашингтон, извършва преврат в умовете. Като води на висок глас дебата за американската независимост, който е и дебат „република или монархия”, Пейн се нарежда не само сред бащите-основатели на Съединените щати, но и сред най-прогресивните умове на своето време.

Чимароза, концерт за обой

Първото американско приключение на Том Пейн свършва няколко години след края на войната за независимост. Той за известно време е секретар на комисията по външна политика в Конгреса, после изпълнява дипломатическа мисия във Франция и за заслугите си получава от правителството имението Ню Рошел в щата Ню Йорк. Поради неумереното си харчене обаче, Пейн лежи известно време в затвор за длъжници и там решава да се върне в родната си Англия. За учудване е как никой в родината, включително кралят, не му казва „копче” за неговото мислене и поведение, които дори в днешна България вероятно биха били заклеймени публично като национално предателство. Но не. Той се занимава спокойно с инженерна и научна работа, като освен описаният вече новаторски мост, измисля и бездимната свещ – наистина страшно облекчение за хората по онова време. Само че започва Френската революция и Томас Пейн пише прочутото си есе „Правата на човека”, в което застъпва тезата, че революцията е допустима, дори задължителна, когато едно правителство не се грижи за своя народ, когато потъпква естествените права на хората и техните национални интереси. Това мнение предизвиква буря в Англия и Пейн е съден за обида към краля и конституцията. Той обаче не може да присъства на процеса по обективни причини – вече е изчезнал в посока Париж и се е набъркал във френската революция. Въпреки че не знае и думичка френски, избран е за депутат от партията на жирондистите. Пейн, макар убеден антимонархист, прави фаталната грешка да настоява за изгнание, а не за екзекуция на краля, с практичната цел да не се развалят добрите отношения между Франция и Съединените щати, където Луи ХVІ е популярен. Якобинците, които идват на власт обаче, не само гилотинират краля, а осъждат на смърт и хвърлят в затвора Томас Пейн като негов защитник.

Перголези

Докато е в Париж, включително и в затвора, Томас Пейн пише прочутото си съчинение „Векът на разума”, в което напада църквата и заблудите, които тя внася в обществото.  По този повод обаче по света и досега се смята, че той напада църквата от атеистични позиции. Не е така. Всъщност до голяма степен „Векът на разума” е написан именно за да ограничи атеизма, който започва да се шири във Франция, след като църквата там застава срещу революцията. И неслучайно самото съчинение на Пейн започва с думите – „Аз вярвам в единния бог и нещо повече, аз вярвам в щастието след този живот”. Всъщност Томас Пейн е деист и като такъв прави съществена разлика между вярата в бога от една страна и следването на църквата с нейните заблуди от друга. Тиранията на религията е най-лошата от всички – смята той – защото ако останалите тирании се ограничават само до този свят, то църквата се бърка и в отвъдния. Така или иначе обаче, докато е в затвора, преминаването в отвъдния свят, независимо от вярата му, наистина е плашещо близка перспектива за Томас Пейн.

Моцарт, Реквием

Обаче не, никакъв реквием не се изпълнява за Томас Пейн, поне не в онзи миг. Спасява го невероятна случайност. Тъй като е болнав, управата на затвора му позволява да държи през деня вратата на килията си отворена, за да влиза чист въздух. Всеки следобед обаче един човек минава и слага знак по вратите на онези килии, чиито обитатели ще бъдат екзекутирани на следващата сутрин. Но когато редът на Пейн идва, знакът е сложен от вътрешната, а не от външната страна на вратата. Така екзекуцията го подминава, скоро якобинците падат от власт и той е освободен. Неговият приятел, американският президент Томас Джеферсън, праща специален кораб да вземе Томас Пейн и да го докара от Франция в Щатите, но там човекът, за когото разумът винаги е бил най-важното в този живот, започва полека да го губи. Томас Пейн през целия си живот е бил известен като „човек с неприятен характер”, но този път направо прекалява. Американското общество, дори близките му приятели, го отхвърлят заради антирелигиозните му убеждения, изразени във „Векът на разума” и вместо спокоен живот, Пейн прекарва краткия остатък от живота си самотен, отчаян, вмирисан като скитник, пропил се от вино и мизантропия, с ругатни към целия свят на уста. В най-последните си дни обаче неспокойната му душа се смирява. „Умирам спокойно, като се надявам на милосърдието на създателя” – прошепва Томас Пейн преди да издъхне. И издъхва. Погребан е под едно дърво във фермата си Ню Рошел, по-късно костите му са пренесени в родната Англия, където обаче изчезват. И досега никой не знае къде почиват те и дали изобщо почиват, но тревожната му душа със сигурност е намерила онова щастие след този живот, в което вярваше, докато търсеше щастието и в този живот”.

Моцарт, Реквием

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: