БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН ИЛИ БЕЗСТРАСТИЕТО БЪЛГАРСКО

април 15, 2012 at 7:52 am (Публицистика) (, )

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!

/Фили/ На днешният ден, Разпети петък, преди 152 години в Цариград се случи събитие, което остана в историческата памет на България като Българският Великден. Независимо дали някой знае или не знае за него, то и досега носи своето отражение не само в църковния, но и в цялостния обществен живот на българите.

– Пламен, хората знаят израза „Българският Великден” покрай развитието на една светска инициатива, която няма нищо общо с църквата и дълбоко религиозния характер на празника. За какво всъщност става дума?

– Самият израз, Фили, доби популярност от книгата на Тончо Жечев „Българският Великден или страстите български”. Издадена още по комунистическо време, тя беше възкресена през 2000-та година, когато правителството на Иван Костов организира официална инициатива, наречена „Българският Великден”, с цел да привлече помощ за страната от успели българи в чужбина. Инициативата се разпадна,  разбира се, след като премина през стандартните, доста страстни, български разпри. През 2004-та година бе основана фондация с това име, в сянката на която, с повече или по-малко успех, опита да се намести бившият президент Георги Първанов. Но, така или иначе, дейността на тази фондация наистина няма нищо общо с религиозната сфера.

– А всъщност, Пламен, какво е събитието, за което Тончо Жечев намери толкова точно определение?

– Събитието, първоначално известно като Великденска акция, е част от историческата борба на БПЦ за еманципация от гръцката патриаршия. По време на великденската църковна служба през 1860 година в Цариград, тогавашният български митрополит Иларион Макариополски не споменава името на гръцкия вселенски патриарх – само името на султана като суверен, а в църковен план използва формула, която по принцип се произнася от главите на автокефалните църкви. Тази замислена от дейците на българската църковна и национална независимост акция се посреща с ентусиазъм, коментира се дълго и поставя началото на решителната фаза в борба за самостоятелна българска църква. Така или иначе обаче, през последните години в България има и  гласове, които оспорват доколко разумен и реално полезен е бил този ход.

– Какъв е проблемът според тях?

– Проблемът е, че с Великденската акция Българската православна църква печели в тактически, но не и в стратегически план. Печели, защото в крайна сметка акцията  води до реализация на главната цел – добиването на самостоятелност. Това обаче е самостоятелност, така да се каже, на външно, на национално ниво. В същото време църквата губи, защото не запазва своята независимост вътре в държавата от държавата. С други думи – в основата на новостроящата се българска църковна институция се поставя принципа на цезаропапизма. При него държавното начало има върховенство над църковните дела, независимо от записаното в Конституцията. На същия принцип, впрочем, е изградена и руската православна църква, а всички вредни последствия от това виждаме да се реализират и до момента на живо пред очите ни.

– Пламен, говориш за вредни последствия от намесата на държавата в църковните дела, какви са основните от тях?

– Нека си спомним първо, Фили, как по времето на комунизма държавата не само ограничаваше дейността на църквата в много отношения – като започнем от прякото изповядване и разпространение на вярата и стигнем дори до битовото спазване на църковните празници. Но това явно не беше достатъчно. Тогавашната комунистическа българска държава не просто ограничаваше отвън, а и напълно контролираше Българската православна църква отвътре. За това се ползваха различни механизми. Например висшите църковни служители се назначаваха ако не чрез пряка заповед, то поне чрез косвено внушение от страна на държавата и съответните нейни служби. Със сигурност държавата имаше не просто последната, а единствената дума, при назначаване на всички висши църковни служители в задграничните епархии. А проникването и контрола  чрез агентурата на Държавна сигурност беше на всички нива в църквата. Последните данни например, изнесени от комисията по досиетата, показаха, че от 15-те членове на Светия Синод цели 11 са били агенти на Държавна сигурност. За какво говорим, Фили? Още повече, оказа се, че самият патриарх Максим…..не е бил агент, поне според наличните документи.

– Това наистина се възприе като нещо твърде странно, повярва ли някой в България на тази информация?

– Естествено, че не. Всъщност агентурно минало на патриарха отдавна е публична тайна тук, но има три варианта, според които документите му може да не са налични. Най-логичният според мен е, ако наистина са сред целенасочено прочистените архиви още в началото на 90-те години от генерал Атанас Семерджиев. Вторият – ако съответните документи по принцип се намират или в някакъв момент са преместени в архива на московските тайни служби – нещо, което също изглежда логично, като се има предвид интереса на руснаците към контрола над православието изобщо. Третият вариант, най-малко вероятен, струва ми се, е документите на патриарх Максим да са унищожени през последните години заради твърде напредналата му възраст и неговата практическа безполезност за службите. Казвам, че този вариант е най-малко вероятен, защото едва ли в по-новите времена някой би могъл чак толкова солидно да изчисти всичко от архивите без следа, просто възможностите за това доста се ограничиха.

Но, така или иначе, Фили, когато вече повече от двадесет години се питаме – защо БПЦ дори след промените не може да се превърне в истински духовен лидер на обществото, защо не може пълноценно да въздейства в морален план и още много подобни „защо”, трябва да имаме предвид именно изброените до тук простички факти. Но има и още нещо – основният въпрос е дали и доколко самите църковни дейци са готови на вътрешни промени, които да доведат и до положителни промени за мястото и ролята на православната църква в българския национален живот. Отговорът, ако съдим по случващото се, е ясен – не са готови изобщо. Затова днес отново можем да кажем – и тази година Великден дойде в България, но истинският български Великден очевидно все още не е дошъл в българската православна църква.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: