ОСОБЕНОСТИТЕ НА ХАРАКТЕРА И ХАРАКТЕРЪТ НА ОСОБЕНОСТИТЕ

април 1, 2011 at 3:56 am (Публицистика) (, , )

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

/Фили/ В момента, когато, както личи, режимът на Муамар Кадафи в Либия започва да се разпада под ударите на международната коалиция, в България все още се чуват скептични гласове по отношение на въпросите, свързани с позицията на НАТО и българското участие в натовската операция.

След като премиерът Бойко Борисов в самото начало на ударите срещу Кадафи си позволи да нарече действията на създадената тогава от САЩ, Франция и Великобритания доброволна коалиция “авантюра, мотивирана от петродолари”, той много бързо промени позицията си и още вечерта на същия ден каза, че случващото се е “легитимна и правилна операция”. Така сравнително бързо се стигна и до решението за участие на българската фрегата “Дръзки” в морската блокада на Либия.

Не така бързо се променя обаче позицията на президента и върховен главнокомандващ по Конституция – Георги Първанов, който като цяло продължава да е скептичен по темата. В началото той се противопостави на каквото и да било българско участие в операцията изобщо. През последните дни пък, когато стана ясно, че НАТО е на път да постигне съгласие и да поеме общото командване, в блога си декларира скептицизъм и в това отношение. Стигна се до там, че дори българският военен министър Аню Ангелов твърде иронично заяви по този повод, че се надява в НАТО да не четат личната страница на Георги Първанов. 

– Пламен, България е член на НАТО вече 7 години. Защо обаче в страната се стигна до такъв разнобой на мненията във връзка с действията на български съюзници от Алианса, при това за операция, извършвана под егидата на ООН? 

– Случилото се, Фили, е илюстрация на няколко базисни положения, твърде характерни за българската политическа реалност в момента.

Първото от тях е пълната непредвидимост на реакцията от страна на правителството и по-специално на премиера Бойко Борисов. Тази непредвидимост, която той демонстрира нееднократно, независимо дали по важни или маловажни въпроси на управлението, вече започва да се превръща в емблема на България сред нашите съюзници и партньори от НАТО и ЕС. Защото ако по чисто вътрешни теми инертното българско общество си затваря очите или бързо забравя как премиерът му сутрин говори едно, а вечерта – съвършено друго, най-често обратното, то в нормалните демокрации на това се гледа с лошо око. С твърде лошо око, защото именно предвидимостта на политиката и политиците е един от основните принципи в демократичните общества.

Някои смятат, че тази непредвидимост на Борисов е свързана най-вече с особености на неговия характер. Други, в съвсем конспиративен стил, приписват това поведение на много тънки изчисления за печелившото въздействие върху българското общество на някакви неизвестни ПР-специалисти, които стоят зад гърба на Борисов и го учат как да се държи и реагира. Според мен най-вероятно става дума за проява на три съвсем други и съвсем  простички неща – липсата на базисни политически идеи и принципи, върху които да е стъпил премиерът Борисов; липсата на управленски капацитет, което включва както особеностите на характера му, така и особености на неговото образование и демократична култура; липсата на добра координация вътре в самото правителство, което пък е проява на леко авторитарния уклон в сегашното управление.

Второто базисно положение, Фили, което води до видимия с просто око разнобой на мненията по върховете на българската политика, е начинът на мислене и вероятните зависимости, в които се намира президентът Георги Първанов. 

– Пламен, направи ми впечатление, че по отношение на Първанов не споменаваш за особеностите на неговия характер….. 

– То би било интересно да се споменат и те, Фили, но нали първо трябва да се прояви характерът на даден човек, та да се обсъждат после и неговите особености. По отношение на Първанов обаче забелязването на някакъв характер ми изглежда като мисия невъзможна, затова сякаш нямам какво да кажа и за въпросните “особености”. Освен ако не приемем, че точно липсата на характер при него е най-съществената му особеност. 

– А може би ти грешиш? Защото виждаме, че в случая с международната операция в Либия президентът Първанов е по-последователен от премиера Борисов в позицията си и я поддържа, независимо, че е изпаднал, така да се каже, в малцинство. 

– Борисов сгреши в позицията си за Либия и се поправи. Да, както казах преди малко, тази непоследователност сама по себе си създава ужасно впечатление сред партньорите ни, което носи негативи за страната. Но пък Първанов сгреши и в упорството си да проявява уж характер, не се поправя, а настоява на грешката си. От което негативите са още по-големи.

Това не е характер, Фили, а нещо друго. Това на практика е провеждане на тъй наречената политика на изгорената земя. В България сме виждали този подход да се прилага винаги, когато свършва поредното управление на Българската социалистическа партия – така беше при Луканов, така беше при Виденов, така беше при Станишев. Всеки от тези екипи докарваше страната до просешка тояга – в началото на мандата си обикновено поради некадърност, но от един момент нататък и до края – вече съвсем съзнателно.

Сега същото, макар не точно в този вид, защото правомощията му са различни, прави и президентът Георги Първанов. Неговият втори мандат свършва, той няма право на трети, тоест – излиза от голямата политика, и се опитва да остави след себе си колкото може по-големи поражения. В случая – да злепостави възможно най-много България пред партньорите ни от НАТО. 

– Но защо му е да го прави? 

– Защото така е удобно на руснаците, Фили. Ако някой ти даде друг отговор на този въпрос, в който не спомене нищо за интересите на руснаците, питай го какво мисли за интересите на руснаците. 

– Пламен, не може да е толкова директна връзката между позицията на българския президент и руските интереси….. 

– Наистина, Фили, не се покриват сто процента техните позиции. Покриват се някъде над 75 на сто обаче. Нека да припомня. В самото начало на операцията в Либия, след като бяха гласували “въздържал се” по отношение на резолюция 1973 на ООН, и премиерът Путин, и президентът Медведев, и външният министър Лавров заявиха, че намесата с военна сила в Либия е неприемлива. Те не обясниха как тогава ще се изпълни решението на ООН и дали не очакват световната организация просто да се помоли на Кадафи да не убива повече хора, а той да козирува и наистина да спре с наказателните акции.

Но по-интересното за нас е какво каза в онзи момент българският президент? Ами каза – българското участие в подкрепа на доброволната съюзническа коалиция е неприемливо, ние не трябва и няма да участваме. Това каза Първанов и то още тогава си прозвуча, сякаш е президент на страна, която е не член на НАТО, а на някакво ОНД, ако не и Варшавски договор.

Сега, през последните дни, когато започна да се вижда и с просто око, че НАТО ще постигне съгласие да оглави операцията срещу Кадафи и че тя няма да се размине само с няколко въздушни удара и морска блокада, а вероятно ще има доста по-сериозни и дългосрочни последици, руснаците роптаят срещу разширяването на намесата и все по-открито защитават режима в Триполи.

А какво прави в същия момент президентът на натовска България? Ами прави си блог и пише в него, че “изразява резерви по възможността НАТО да поеме цялата отговорност за военната операция в Либия”. И това е в същия момент, когато правителството вече е взело решение да изпрати една фрегата за участие в морската блокада, като по този начин не само да изпълни, макар твърде символично, своя съюзнически дълг, а и да демонстрира правилна визия по важен световен проблем. 

– Пламен, а как обяснява самият Георги Първанов своята позиция?   

– Три аргумента изтъква той в защита на позицията си. Първият е, че ако НАТО е трябвало да поеме тази отговорност, то е било необходимо да планира нещата още от самото начало, а не да ги наследява на късен етап, в развитие. Вторият – че сред членовете на НАТО мнението за поддръжка не е абсолютно единно. Третият, който президентът сочи за най-важен – че след като сега поема командването, НАТО се ангажира и впоследствие, след приключване на пряката военна операция, с опазването на мира в страната и нейното стабилно следвоенно развитие.

И трите аргумента, казано директно, Фили, за нищо не стават. Първите два вече бяха опровергани от българския военен министър Аню Ангелов, който на шега изрази надежда в Брюксел да не четат блога на Първанов, но каза още, че тези аргументи на президента се дължат на непознаване на реалните механизми, по които се вземат решенията и се изработват общите позиции на Алианса.

Относно третия аргумент на Първанов пък, за “опасността” НАТО да се ангажира дългосрочно в Либия, аз бих напомнил нещо, което е плод на здрав разум и най-обикновена практическа логика – ако НАТО не се ангажира в Либия, страна непосредствено до границите на Алианса и с ключово значение в Северна Африка, то това означава да извърши харакири. Защото без ангажимент на НАТО за Либия остават две възможности – безкрайно дълга гражданска война, която така или иначе ще има негативни последствия за сигурността на Европа, или победа на сили като Ал Кайда, Мюсюлмански братя и други подобни, срещу които светът официално воюва, ако някой е забравил, от 2001 година насам. Което също ще има негативни последствия за демократичния свят.

Друг е въпросът, че положението в Либия е много сложно – не само заради племенния характер на държавата, но и заради продължилата над 40 години еднолична диктатура на Кадафи, така че засега там не се виждат някакви особено здрави сили, които биха повели страната към демокрация.

Но, ако си позволя и аз да съм ироничен, поне ние в България не се плашим чак толкова от възможността недемократични сили да ни водят в прехода към демокрация. Защото да не би лично Георги Първанов, заедно с неговите приятели от БСП и бившата ДС, да са най-демократичните сили на този свят? Струва ми се дори, че заради дългогодишния си опит, ние, българите, можем да сме много полезни на либийците с експертни съвети как нещата се правят въпреки наличието на такива хора и сили. Либийците само трябва да внимават да не се появи сред тях самият Първанов като експерт по темата след края на президентския си мандат…..

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: