ТРИМА ДУШИ УМРЯХА, А СТО И ПЕТДЕСЕТ БЯХА УБИТИ…..

март 1, 2010 at 6:10 am (Публицистика) (, , , , , , , )

  • За някои хора, които трябваше да бъдат в новините, а не са 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия, специално за в. “Марица” – Пловдив 

Някой ще каже, че в заглавието има грешка. Не, няма. То казва точно това, което иска. То не е заглавие за жертвите на поредното земетресение или терористичен акт по света. Не е и за онези, както се смята, сто и петдесет жертви на неразкрити поръчкови убийства в България. Не е за хора с прякори като пъпеши, маймуняци, жирафи и друга екзотична фауна, населяваща полицейските сводки, а чрез медиите пренесена и в развинтеното въображение на публиката.

Да, по някакъв начин тези, екзотичните, са били част от Октопода, който ни стиска за гушите и е интересна тема напоследък. Да, животът им сигурно е като трилър, с напрежение, стражари и апаши, тайни и загадки, редуване на мрак и светлина, всичко, което обикновеният човек обикновено не преживява през живота си. Поне не така интензивно, че да се превърне в персонаж от вулгарен роман.

Само че бандитите, дори съдбите им да са странни понякога, са интересни само като социален феномен. Като персонажи от роман, дори написан от брилянтен автор, те са плоски и предвидими. Като персонажи от живота пък, разгледани отделно от системата, част от която са, изглеждат жалки.

Затова искам да разкажа сега три кратки истории за хора, които не бяха убити, а просто умряха. За хора, които бяха едни от нас, а не едни от тях. За хора, които, всеки по свой начин и в своята сфера, се опитаха да направят нещата около себе си по-истински и си отидоха, преди да са си довършили работата. Повече или по-малко, съдбите и на тримата са свързани с Пловдив.

ОТЕЦ ИВАН БОНЕВ. Беше в Кърджали, Пловдивска епархия, вероятно някъде през 82-ра, 83-та година, към 2-3 часа през нощта. С колегата и приятеля Стойко Стоянов се бяхме напили до синьо и той настоя да ме запознае с новия свещеник. Похлопахме на вратата, подкрепяйки се един друг. Отвори ни попадията – Надя, и, за мое учудване, не ни изрита като мръсни котета, отиде да го събуди. А нас покани в стаята и ни послужи по една ракийка докато чакаме.

Отецът пристигна сънен, но усмихнат и щом започнахме разговор за странностите в божия промисъл, бързо се досъбуди, а ние почти изтрезняхме. Беше висок, слаб, но много здрав мъж, с гъста черна коса и брада. Очите му пламтяха и мисля, че дори да не беше истински красавец, какъвто беше, жените пак щяха да са луди по него. А той щеше да продължи да ги гледа, понякога малко замечтано, но без да пипа, защото служението на Бога му беше винаги по-важно.

Въпреки смутните времена, покрай отец Иван празната църква в Кърджали се напълни. Когато комунистите извършиха мракобесническия “възродителен процес”, в града се разчу, че той не е съгласен. Ама как така православен свещеник ще защитава турците – този въпрос висеше във въздуха. А отецът започна редовно да изнася проповеди за братството, за ненасилието и други християнски работи. Е, не беше отец Попйелушко, не беше директен и гневен, макар очите му да святкаха още по-силно, но и това, което казваше, беше достатъчно, за да го разберат всички.

Вече през 88-ма година отец Иван се включи в малката дисидентска общност в града, даде няколко интервюта за “Свободна Европа” и проповедите му станаха по-открити. Дни след промените през 89-та, зает да организира опозиционен митинг в Кърджали, в дома му нахлуха две неизвестни само на полицията лица, които заплашиха жена му и децата, че ще им отрежат главите като на пилета, ако отецът не спре да се бърка в политиката.

Не спря. В началото на 90-та, в разгара на националистическите страсти, той беше начело на мълчаливо присъствие срещу насилието, организирано от опозицията. Една жена, която редовно ходеше да се кръсти в църквата му, проби полицейския кордон и му се разкрещя, а после плю върху това, което отец Иван държеше в ръце. То беше църковен плащ с думите Йоанови – “Бог е любов”.

Пълен с идеи и желание за реформи в БПЦ, отец Иван съвсем естествено влезе в конфликт с феодалния Синод и, притиснат силно, заплашен с отлъчване от дядо Арсений, митрополит Пловдивски, реши да се махне. Установи се в Барселона, Испания и католическата църква му отдели параклис, за да служи. Параклисът бързо стана център не само за българите, но и за други православни там – руснаци, румънци, македонци. А като видя дълбочината на вярата и мощта на словото му, БПЦ пак го припозна, направи го архиерейски наместник за цяла Испания. Само че болестта вече беше загнездена в него. Погребахме го в родното му село Странско, през януари, того.

КНИЖАРЯТ ВАЛЕРИ НАЧЕВ. Сега през януари, в същият ден, когато тръгвах за погребението на отец Иван Бонев, прочетох в “Марица”, че си е отишъл и приятелят Валери Начев. Той беше журналист, издател, превеждаше текстове, пишеше разкази, които май на никой не показа, но твърдеше за себе си, че е само “книжар”. Държеше малката, но добре заредена книжарница “Магелан” в “Капана”, дълги години издаваше каталог на книгите в България, беше силно ангажиран с пловдивското литературно списание “Страница”. През 2007-ма година направи прекрасно издание на една моя детска книга и се радваше точно като децата, когато виждаше как децата и се радват.

С Валери ме запозна Наско Спасов, сега един от издателите на в. “Марица”, към края на 88-ма, началото на 89-та година. Тогава те двамата работеха в хасковския вестник “Шипка”, а аз бях уволнен от кърджалийския “Нов живот” заради голямата си уста. Бях с три деца на ръце и без стотинка в джоба – имаше забрана да ми се публикуват текстове. Как тия двамата тогава се изхитриха да ми пуснат в “Шипка” първо превод на “Римски елегии” на Йосиф Бродски, а после и мои стихотворения, не ми е ясно. Питал съм ги – казват, че не помнят. Факт е обаче, че го направиха и даже ми платиха хонорар, та поех глътка финансов въздух.

После времената се смениха, Валери преживя някаква професионална криза в Хасково, заради която му отидох на гости и не можах да си тръгна оттам доста време, после се оказа журналист в “Марица”. И после се захвана с книжарството.

Говорили сме дълго за литературата, за системата на книгоиздаване и книгоразпространение в България, мисля, че той знаеше всичко за това. И въпреки че знаеше, постоянно си блъскаше главата в непробиваемата стена отсреща. Такъв си беше – малко дебелоглав, малко бавен в обмислянето и вземането на решения, но задълбочен и прецизен докрай, когато се захване с нещо. Имаше някакви здрави корени това момче, имаше някакви солидни вътрешни опори, които го спираха да стане циник, както мнозина правят заради тежкия живот около нас и плашещите сенки на душата вътре в нас

Вероятно никога няма да забравя как претакахме виното и ядохме смокини направо от дървото в малката му къща в едно близко село. Тогава болестта на Валери още я нямаше или поне никой не знаеше за нея, а слънцето грееше блажено над крехката трева на двора. Валери все се канеше да потегне къщата. И все настояваше някога да напиша поне една книга, която да е жанрово ясна и определена.

Това беше част от разговор ни и последния път, когато го видях, може би десетина дни преди да си тръгне и да остави България без своя истински книжар. А последно се чухме няколко часа преди това, в неделята. Говорихме да го видя през седмицата. И не го видях повече. Тялото го предаде, а духът му, макар до последния момент да беше силен и пълен с надежда, не успя да надделее.

Сега сигурно е отворил малка книжарничка, чака небесните читатели да се поровят из книгите и той да си поговори с тях за живота. Защото вече знае много повече за него. Сигурен съм.

ПОЕТЪТ ФЕХИМ ХЮСЕИНОВ. Фехим беше едър турчин с големи мустаци, рано прошарен и понякога боботеше със страшен глас от дълбините. Когато беше угнетен, кожата му потъмняваше и изглеждаше още по-черен и още по-страшен, отколкото беше в действителност. Но всъщност душата му беше видима и крехка като прозявка на спящо дете. Някои може би са го чували и са чели негови стихове под името Филип Хорозов, но то не беше истинското му име. Хороз на турски е петел, то беше онова име, което той си измисли като нещо пъстро, силно и гордо, напук на комунистите, които се опитаха да му отнемат истинското.

По ирония на съдбата, преди да започна работа в кърджалийския вестник “Нов живот”, бях няколко месеца нередовен учител в село Чорбаджийско. После се оказа, че това е родното село на Фехим. Тогава пък той учил в Пловдивския университет и така малко или много си разменихме родините. Веднъж отидохме заедно в командировка до границата и на връщане минахме през Чорбаджийско. Майка му ни изпрати с два толкова големи букета хризантеми, че ръцете ни не стигаха да ги обгърнем. А като се прибрахме, на другата вечер Фехим тържествено, както правеше всеки път, извади омачкан лист хартия и попита искам ли да чуя един стих. Исках и тогава той прочете на компанията стихотворението “Граница”, което ми посвети. В него се казва, че границите не са измислени от поети. Още пазя листа с оригинала. Не бяха измислени от поети.

След това, когато непоетите опитаха да поставят граници между хората, Фехим написа как се смалява, защото има един черен човек , дето ходи нощем по покрива, аз му го пуснах във вестника и стана страшен скандал, та викаха главния редактор в Окръжния комитет на партията. Тогава комунистите не можеха да търпят дори съвсем образното изразяване на истината. А ние можехме да мълчим или да говорим с часове и да четем по лицата си болка по-силна от думите. Тази седмица ми се обадиха, че сърцето му не е издържало. Надявам се, че жена му, Фикрие, си е спомнила за неговото стихотворение –  “Сред мъртвите поетът идва с бяла риза” и го е облякла както подобава за последно.

Фехим пишеше стиховете си и на български и на турски, не ги превеждаше от единия език на другия, пишеше ги на двата. Но на който и да е от езиците да го е прочел, вярвам, че Господ отдавна е разбрал онзи негов стих:

“Спокойно, казвам, дяволе.

Успокой душата ми сега.

Тази взаимност е непривична

Между дявол и дяволска душа.”

И може ли някой да  ме съди, че за такива хора предпочитам да пиша и да чета във вестника, а не за онези с екзотичните имена и жалките животи, които вечно ни обгръщат с пипалата си.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

   

 

4 коментара

  1. Lado said,

    Все още намирам островчета човечност.
    Поздрави!

  2. haralanov.blog.bg said,

    Здравей,Пламене!
    Както се казва в такива случаи,познаваме се наполовина.Знам те от времето,когато учих в Кърджали за даскал(1989-1992).Дори веднъж едно момиче от курса(казваше се Елена)май ни беше и запознала.Все едно…Чета те с интерес от доста време.Тази вечер обаче,буквално съживи спомените ми.Живеех на квартира точно в блока срещу Учителския и точно под апартамента на отец Иван Бонев.Всеки ден се разминавахме по стълбите с него.Познавахме се отблизо.Познавах се и с жена му и с двете му момчета.Откакто съм завършил,нищо не знам за него.Че е бил в Испания(аз също бях имигрирал в Испания),че е починал съвсем наскоро…Бъди здрав!

  3. илия Зайков said,

    Казал си го чудесно и за тримата. И как баба попадия ви е „послужила“ с по една ракийка – тази дума е най на място. И на Фехим, и на Валери, и на отец Иван – вечна им памет, точно там – на небето – ги е събрала общата тяхна вяра. Да им послужим с печал и мълчание…

  4. Димитър Р Йовчев said,

    Вижте Матей !
    Точно копие т.е. не ОРГИНАЛ и дори без той да знае носи същите очила каквито носеше баща му на 20 г. Изумителна прилика!!!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: