НЕВИННОТО НА ПОЛИТИЦИТЕ

януари 25, 2010 at 6:22 am (Публицистика) (, , , , , , )

  • Във физиологически смисъл девствеността като обществена ценност е загубила своето значение, но в граждански план нещата стоят доста по-различно 

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица”, Пловдив 

Понякога се случва даден възвишен разговор да опре до темата за девическата невинност и нейното отнемане. Тогава всички, включително девиците, находящи се в компанията, колкото и да са опоненти по други теми преди това, съгласяват се единодушно, че за отнемането на въпросната невинност няма втори път.

Е, носят се слухове, че в по-ранните векове някои способни баби се ангажирали да инсталират мехур, пълен с агнешка кръв на подходящото място. Така не толкова невинната вече девица изглеждала като нова за първата брачна нощ, а целокупната фамилия отървавала резила. С напредването на медицината напоследък се знае, че подобни монтажни операции могат да проведат дори регулярните хирурзи. Но пък то в тези времена рядко някой се натиска чак толкова да доказва невинността си, защото нравите са далеч по-свободни.

Ако във физиологически смисъл девствеността като обществена ценност е загубила своето значение обаче, то в граждански план нещата стоят доста по-различно.

Всеки политик, както и всеки друг гражданин в България, е невинен до доказване на противното – убедени са българските граждани, които като цяло гледат с добро око на законодателните принципи, завещани от мъдрите древни римляни. Особено ако тези принципи някак си им помагат да се измъкнат от правосъдието. Същото мислят обаче и малцината българи, които гледат да се съобразяват със законите, поне през по-голямата част от времето. Дори когато въпросните закони са несправедливи, неефективни, антипродуктивни, с една дума – лоши. По правило на тези граждани се гледа от страна на другите като на наивници.

До преди броени дни и аз бях сред тази втора група, групата на балъците, но вече смятам да се издигна в обществената йерархия като променя балъшкия си статус. В смисъл, от края на миналата седмица съществува поне един закон в България, който смятам да не спазвам в никакъв случай и при никакви обстоятелства, когато ми се наложи да не го спазвам. Колегата Едвин Сугарев вече декларира публично същото намерение, така че в нашата многострадална република ставаме цели двама потенциално опасни за властта закононарушители.

Думата ми, разбира се, е за приетия някак набързо и гузно, в суматохата около разправиите с Румяна Желева, Закон за събранията, митингите и манифестациите, според който пред свещените крави, пардон, сгради, на Парламента, Министерския съвет и Президентството не могат да се организират протести – що се отнася до София. Що се отнася до “провинцията”, то правото да определя къде може и къде не може гражданите да казват открито думата си, се присъжда на местните кметове, съгласувано с местния шериф.

Мерси – тази игра вече сме я играли! Играхме я толкова години по времето на комунизма, че постепенно започнахме да забравяме кои сме и защо сме. Опита се в предишния Парламент да ни я разиграе и Сергей Станишев, но не успя. Всички помислиха, че не успя не само защото законът се предлага от комунистите, но и защото сам по себе си е антидемократичен. И защото малко или много се разшумя гражданското общество. И защото директно му се противопоставиха тогавашните опозиционни парламентарни и извънпарламентарни сили – Синята коалици, ГЕРБ, че дори май и Атака.

Сега същите тези сили – Синята коалици, ГЕРБ, Атака, вече като управляващи, заедно с бившите управляващи под формата на опозиция, приеха същия този закон напълно единодушно. “Това е! Най-после!” – трябва да си е казал гордо /и с право/ президентът Георги Първанов, който наистина отдавна настоява да се постигне съгласие между всички политици в държавата, за да тръгнат работите гладко и медено.

Само че от гледна точка на истинските демократични принципи постигането на подобно съгласие е като заговор срещу невинна девойка, а реализацията му е равносилна на нейното публично озлочестяване, което би трябвало да подлежи на сериозна прокурорска проверка.

Но да оставим настрани теоретичната демокрация, тя се е справяла и с далеч по лоши гаври с невинността си. Какво в практически смисъл означава постигнатото в случая единодушие и единодействие на българските политици?

Означава, че за първи път през последните двадесет години в България можем единодушно да заявим, че съдържанието на лозунга “Всички са маскари!”, отнесен към политиците, най-после се оказва напълно вярно. Досега във всеки отделен случаи можеше да се спори по това. Можеше да се доказва, че еди-кой си политик или еди-коя си партия все пак са били против, било изцяло, било нюансирано, че все пак са заели нормална, човешка, гражданска позиция срещу въвеждането на някаква идиотщина. Сега вече спор няма.

Означава също, че с гласуването на този закон своята невинност изгубиха дори малкото онези политици и партии, които, наистина, не бяха съвсем невинни по отношение на отделни практически решения и политики по даден въпрос, но като цяло гледаха да се придържат към защита на базисните демократични принципи, тоест, поддържаха се относителна девствени спрямо демокрацията като такава. Аз лично, като казвам това, имам предвид най-вече политиците от Синята коалиция, но знам, че мнозина българи хранят същите илюзии по отношение например на Бойко Борисов и Цецка Цачева като демократични десни политици. Дори според мен и част от електората на БСП продължава все още да се заблуждава досежно демократичната същност на баш лидерите си Станишев и Първанов.

Сега става ясно, че демократичната девственост на всички, ама наистина на всички български политици, е била привидна, фалшива. Че изглежда наистина някакви сръчни баби са им били зашили гореспоменатия мехур, пълен с кръв от младо агне и след двадесет години натиск от страна на младоженеца, той се пукна.

Ама – ще каже някой – защо пък да не дадем възможност на нашите политици да си вършат работата в по-спокойна обстановка, нали те работят за нас, защо да ги притесняваме под формата на тълпа, която крещи под прозорците им?

Причините са много. Първата е, че подобни думи не биха дошли изотвътре на никой нормален гражданин, ако той не е изманипулиран от самите политици да говори така.

Втората – изобщо не е сигурно, че политиците ни през цялото време работят за нас. Дори не е сигурно, че през повечето време работят за нас. Напротив, има сериозни  основателни съмнения, че през повечето време те се изхитрят да работят за себе си, а малкото останало време използват, за да ни правят на маймуни, като ни уверяват, че работят за нас. И тъй като очевидно балансите на взаимен контрол между властите в България са нарушени, някой трябва да ги контролира отвън. Това не става с граждански протести, захвърлени на километри от епицентъра на самото управление.

Трето – площадът пред Народното събрание, както и пред която и да е друга важна властова сграда, е политически терен. Това не означава, че е терен, собственост на политиците, с който те могат да разполагат като Симеон с горите си в Рила, а че е място, където се реализират различни важни политически събития, включително протести. Дори и бурни. Защото политиката какво е, ако не начин да се срещнат различните обществени интереси в една точка? Когато те се срещнат и договорят – добре. Когато се срещнат и сблъскат, пак добре, доколкото сблъсъкът е ограничен. Лошото настъпва, когато сблъсъкът стане неограничен, тоест, разпростре се по цялата територия на страната. А най-лесният начин това да се постигне е като се превърне диалогът между различните интереси в диалог между глухи.

Четвърто – България, българската демокрация, всички българи, вече имат своите многобройни, символични и несимволични, граждански победи, удържани именно на тези площади. Да си спомним 14 януари 2009. Да си спомним 10 януари 1997. Да си спомним 14 декември 1989. И още толкова много важни неща, които се случиха пред Парламента да си спомним.

Точно този площад сегашните управляващи, с помощта на присъдружните си  управляващи и с помощта на присъдружната си опозиция, се опитват да превърнат в земя на гражданското мълчание. Пък може и в зеленчукова градинка да решат да си го превърнат, кой знае, някакво помощно стопанство с цел по-пълноценно изхранване на политиците. То вече стана ясно, че в България те претендират да са вечно девствени и следователно невинни. Точно като зеленчуците – невинни не само изначално, но и завинаги. Разликата е само, че при зеленчуците няма как противното да бъде доказано.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: