ПОЛИТИЧЕСКИ ИЗВОДИ ОТ НЕ СЪВСЕМ ПОЛИТИЧЕСКИ ИЗБОРИ

ноември 19, 2009 at 6:28 am (Публицистика) (, , , , )

Пламен Асенов, политически коментатор за България на радио SBS, Мелбърн, Австралия – специално за в. “Марица”, Пловдив 

  • Никога досега през  продължаващия вече двадесет години преход българската политика не се е намирала в по-безалтернативно състояние 

Йорданка Фандъкова и ГЕРБ си получиха кметското място в София, без да водят реална политическа предизборна кампания.

Синята коалиция, която подкрепи Фандъкова безусловно, също не проведе активна кампания – особено по въпроса защо я подкрепя безусловно, а не след нормалните за случая политически преговори и договорки, поне за конкретни политики.

Основният противник на Фандъкова, кандидатът на БСП Георги Кадиев, се опита да води донякъде политическа кампания, но голямата част от нея беше насочена навътре, към собствената му партия, а по-малката, кой знае защо – предимно срещу Синята коалиция, не толкова срещу ГЕРБ.

Целокупният електорат пък този път дори не отиде за гъби, а просто не излезе да гласува, воден от най-разнообразни съображения, сред които и чистата липса на политическа тръпка. Така още веднъж се потвърди, че отминалите частични избори бяха не съвсем политически.

Както в много науки, където липсата на резултат също е резултат, в политическата наука липсата на политика също е политика. От това могат да се направят изводи, понякога доста по-показателни, отколкото в стандартна ситуация.

Първото нещо, което става категорично ясно като извод е, че вълната ГЕРБ в българската политика продължава да се плиска нашироко, независимо от тежката икономическа ситуация в страната, независимо от голямата степен на хаотични, разнопосочни думи и действия на новите управляващи, независимо от техните аморфни политически позиции и неясните им визии за бъдещето.

Без да броим огромната лична популярност на Бойко Борисов, която е тема за отделно изследване, това се дължи на няколко фактора. От една страна очевидно голямата част от българите възприемат, съзнателно или инстинктивно, сътвореното от управлението на “тройната коалиция” като твърде пагубно за себе си и за обществото – щом им държи влага вече толкова време и при наличието на мрачните, поне като прогноза, перспективи, съдържащи се в бюджета за догодина. От друга страна фактът, че сегашното правителство взема или се заканва да вземе по-решителни мерки, за да си получат предишните управляващи заслуженото, все още стимулира мнозинството от българските граждани. От третата страна стои факторът “пълна липса на политическа алтернатива”. Никога досега през  продължаващия вече двадесет години преход българската политика не се е намирала в по-безалтернативно състояние.

Това очевидно до голяма степен импонира на българското общество, което по природа си е доста етатично настроено и никога не се е откъсвало твърде много от идеята за някой отгоре, който: 1 – да ни обедини и 2 – да се грижи за нас. Едно европейско проучване от миналата година например показа, че независимо от големия процент българи, подкрепящи демокрацията “по принцип”, около 60  процента от анкетираните – в едно и също време и без да почувстват вътрешен дисанонс – декларират и пристрастия към някаква форма на управление с “по-твърда ръка”.

Вторият извод, който може да се направи от кампанията и резултатите на отминалите частични избори в София е, че БСП се е свила не до твърдото, а направо до арматурата на бетонното си ядро. Получаването на реални едва 70 хиляди гласа в столицата е резултат, който показва, че левицата е много по-потънала не само отколкото тя самата дава вид, но и повече, отколкото другите политически сили си представят. Като оставим настрана споменатия по-горе фактор за безобразното управление на “тройната коалиция”, който не може да не засяга дори “червените бабички”, смятам, че това се дължи най-вече на личността на другаря Сергей Станишев, неговата клика и начинът, по който той остана начело на партията броени седмици преди изборите, като изконсумира само мезетата, но не и вината.

Кандидатът на БСП Георги Кадиев пък, който дълго време се представяше за експерт, после заигра като експерт, който ще се превръща в политик, а накрая, по време на самата кампания, изглежда вече сам не знаеше какъв е. Изоставен от свои, нападан от чужди, той показа доста агресивно лице, като се озъби и на едните, и на другите. Така не изпълни нито обещанието си да сплоти левицата, нито желанието си да привлече нова подкрепа за старата партия от аморфното “дясно”, обитавано от Борисов и Фандъкова. Или от някъде другаде.

Доколкото БСП през последните стотина години е доказала – а тя го е доказала категорично – че, независимо дали е на власт или в опозиция, всъщност е един от най-големите проблеми за движението напред на българското общество, ставащото в левицата е добра новина. Мнозина нейни последователи може и да не си дават сметка, но евентуалният разпад на социалистическата партия и превръщането и в нещо по-нормално като формация би било добра новина и за самите тях.

Не така, а точно обратно стои въпросът за тъй наречените “традиционни” десни партии – СДС и ДСБ, чиито словесен триумф покрай отминалите частични кметски избори в София е съотносим единствено на реалния им провал. И в тази посока е третата група изводи, които могат да се направят.

Десните партии, които никога през годините не съумяха да формулират ясна и последователна дясна стратегическа политика /имам предвид като принципи и като цялостна идеология/ и в управление, и в опозиция предприемаха хаотично-десни ходове и мерки. А понякога и чисто леви, обвити в станиола на дясното говорене. В този смисъл те са длъжници на българското общество, но изглежда задълженията им тежат прекалено много.

Фактът, че Синята коалиция не издигна собствен кандидат в София, а подкрепи безпрекословно Фандъкова, вече бе определен от анализатори в България като поредна стъпка към претопяване на досегашната десница, към нейното размиване в политическото пространство и изчезване от съзнанието на електората. Така си е, навсякъде по света електоратът помни присъстващи, а не отсъстващи физиономии. Въпрос, който май никой засега не задава обаче, е дали десницата изобщо имаше  реален потенциал да извади от някакъв фокуснически цилиндър подходящ кандидат, който да защитава подходящ набор от политики. След похарчването на хора като Неделчо Беронов и Мартин Заимов на предишни кметски избори в София това става все по-съмнително. И основателното съмнение гласи, че Синята коалиция не излезе със свой кандидат не заради красотата на Фандъкова или заради силата на ГЕРБ, а заради собствената си слабост. А тъй като ГЕРБ все още не е доказала, че е истинска, нормална дясна партия, това поставя много и сложни въпроси пред българското общество, чиито преход принципно няма как да се реализира без последователен десен проект.

В случая има два възможни варианта на развитие, тъй като изглежда малко вероятно агонията на “традиционното дясно”, която продължава вече почти десет години, в един красив скорошен ден да свърши неочаквано. Единият вариант е под различни видове натиск – било от чистите обстоятелства, било заради видимите  политическите ползи, било заради лобиране и помощ от европейските партньори, било заради преса от гражданското общество в България – ГЕРБ да започне да се превръща все повече в нормална дясна партия. Това развитие е теоретически възможно и не бива да се пренебрегва като опция, макар практически да изглежда малко вероятно. Другата посока е зараждането и развитието на някакъв нов, реален десен проект, може би с консервативна окраска /не говорим за “консерватизъм”, като този, практикуван от Яне Янев/, доколкото либерализмът, проявяващ се досега в България като десноцентризъм, е от една страна изчерпан, а от друга – добре запълнен от псевдодясното поведение и говорене на партия ГЕРБ.

Така че зараждането на нова дясна партия също е теоретична възможност, чиято реализация изглежда малко вероятна и причините за това са много – от силната обществена инертност и слабостта на гражданското общество, до липсата на човешки потенциал и финансов ресурс за такова начинание.

Казаното дотук означава, че по отношение на развитието и нормализацията на политическата система в България ни очакват интересни времена, през които парата пак ще отива до голяма степен в свирката. Но ние не им се плашим, защото сме им свикнали.

Advertisements

има 1 коментар

  1. Графът said,

    Точен десен поглед върху българската политика.
    Ако в икономическата сфера може да се говори за преход (завършен или не), то в политическата сме в положение, подобно на селското ни стопанство след ликвидацията. На практика всичко е разрушено от хора, които мислеха, че лесно могат да се възползват лично от „земетресението”. Колкото можаха възползваха се. Но когато се руши без да се строи…
    И май стигнахме момент, в който сме пред започване на политически преход. Пред строежа на субекти на политиката, които да имат дългосрочна нормална политическа съдба.
    Това не важи само за дясно, но и за ляво. Едното без другото е невъзможно.
    В дясно е по-трудната перспектива – щом се стигна до Яне Янев. Търси се поне един „спасителен” субект, а трябват 2 – либерален и консервативен.
    В ляво е малко по-добре – много болната БСП има шансове да оздравее, правила го е неведнъж. Но и в лявото липсва нещо – крайно лявото, комунистическа партия адекватна на съвременността.
    Не зная дали ще ни бъде интересно в следващите години, но със сигурност ще ни е доста трудно докато политическите субекти оправят себе си и се сетят, че работата им е да строят държавата и условията за живот на хората.
    Доста „ще” има да преглъщаме още!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: