СДС и ДСБ: КОЛИБА ИЛИ STATE BUILDING

март 13, 2009 at 4:44 am (Публицистика) (, , , , , , )

 

Разговор на Фили Ладгмън от радио SBS, Мелбърн, Австралия, с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

 

13.03.2009

 

/Фили/ В началото на тази седмица двете определяни като “традиционни” десни партии в България – Съюзът на демократичните сили и Демократи за силна България, подписаха споразумение за общо явяване на предстоящите през лятото избори както за европейски, така и за български Парламент, а също и за провеждане на единна политика в следващото 41-во народно събрание.

Това стана въпреки сериозната съпротива от страна на много влиятелни фигури и цели общински орзганизации на СДС. Техните възражения бяха свързани най-вече с името на Иван Костов, лидера на ДСБ, който е обвиняван, че през 2004 година само заради свои лични интереси разцепи СДС, тогавашната единна, макар и намираща се в много тежко състояние “синя” партия и едва не предизвика нейното пълно изчезване от политическата сцена.

Иван Костов е изключително интересна, сложна и противоречива политическа фигура от времето на българския преход.

Роден е през 1949 година в София. Завършва първо политикономия, после математика и има докторат по икономика. В политиката влиза като депутат от СДС още в 7-то Велико народно събрание през 90-та година, след което е министър на финансите последователно в правителствата на Димитър Попов и Филип Димитров. През 94-та година Иван Костов става председател на СДС и свършва тежката  работа да възстанови организацията, като я превърне от аморфно движение в единна партия. През 97-ма година, след провала на Жан Виденов, Костов става министър-председател и извършва редица реформи. В същото време предприема и основните стъпки за членството на България в Европейския съюз и НАТО. Въпреки безспорните успехи, управлението му е подложено на постоянни критики за корупция и независимо, че всички те и до днес остават недоказани, все пак довеждат до срив на изборите през 2001-ва година. През 2004-та Иван Костов напуска Съюза на демократичните сили и създава нова политическа формация – Демократи за силна България. Сатанизиран от едни и обожаван от други, Иван Костов, неслучайно известен още и като Командира, очевидно не може да бъде лесно заобиколен, като  и до днес продължава да играе важна роля в българската политика.

 

– Пламен, дебатът за отдавна очакваното дясно обединение в България очевидно се персонилазира твърде силно около името на Иван Костов. Това ли е наистина основният проблем на десницата в момента?

 

– Мнозина смятат, че – да, Фили, макар според мен мнението им да е огледало по-скоро за твърде примитивното ниво, на което в България се прави политика, отколкото за нещо друго. Мисля, че всички обструкции, създадени около подписаното във вторник споразумение между СДС и ДСБ и свързани с името на Иван Костов, са плод не толкова на дълбоки омрази от миналото, макар и това да го има, колкото на опасения за бъдещето.

 

– От какъв характер са тези опасения?

 

– Струва ми се, че в СДС има твърде много хора, които наричат себе си лидери и наистина се смятат за такива, но по същество са просто партийни чиновници, неспособни както да произведат голяма политическа визия, така и да организират и поведат след себе си достатъчно хора, за да я реализират.

Давам се сметка, че подобно обобщение предизвиква веднага силни възражения, най-основното от които е, че СДС е истинска демократична партия, а не партия от лидерски тип. И че СДС всъщност вече има горчив опит със силен лидер начело и не иска да го преживее отново. Тези възражения биха били валидни, ако партията се намираше в период на разцвет. Само че тя не е. Всъщност СДС, както и цялото тъй наречено дясно политическо пространство в България, се намират в тотална криза още от 2001-ва година насам. Излизането на Костов от СДС, смяната на четирима лидери за последните по-малко от пет години, постоянното притеснение дали ще премине четирипроцентовата бариера на парламентарни избори, дали ще вкара изобщо общински съветници на местни избори – в синята партия това всъщност са рефлекси, а не причини за кризата. Разбира се, те водят и до нейното задълбочаване, но не са истинските причини.

Така че – отново се връщам към темата за силния лидер – да, той не е чак толкова необходим на една демократична партия или на демократичното общество изобщо, когато ситуацията е спокойна и нещата се движат от самосебе си. Но в условия на криза е добре да го има.

Та чиновническите опасения, за които споменах, всъщност са опасения, че с появата си в общата политическа територия на десницата, Иван Костов, грубо казано, ще вземе властта и ще започне да се разпорежда отново. Тоест, влиянието на партийните чиновници – което е равнозначно на “влиянието на тези партийни чиновници” – ще изчезне.

Истина е, че на Костов не му липсват нито политически опит, нито политически амбиции, за да направи подобно нещо. И все пак, ако то наистина се случи, ще е не защото той е арогантен, властолюбив, корумпиран и всички други смъртни грехове, в които го обвиняват, а защото в средите на десницата няма друг човек с толкова ясни политически визии за ситуацията и с такава способност да ги обосновава. Ако имаше такъв, то досега той щеше да си проличи. Щяхме да го познаваме и вероятно Костов, по естествен път, щеше вече да се е преместил в историческия музей на българския преход.

 

– И все пак, нямат ли право хората, които казват, че е крайно време в десницата да дойдат нови лица…..

 

– Една типична особеност на този тип говорене, е, че хората, които настояват за нови лица в политиката, никога не разглеждат себе си като стари лица и не смятат да си отидат те самите. Или почти никога.

Нови лица в десницата е наистина добре да дойдат, но къде са, Фили? Да, сега СДС избра за лидер Мартин Димитров, добър икономист и доста популярен сред младите хора човек, който импонира със своята откритост, с готовността си за диалог и други добри качества. Той наистина дава надежди да се превърне и в истински политик, ако се опита бързо да започне да мисли не само чисто икономически, ако се задържи достатъчно дълго в политическия живот и ако умее да се учи от горчивия опит. Всъщност може да се каже, че Мартин Димитров вече спечели първата си голяма политическа битка, като успя да наложи позицията си за необходимостта от по-близко сътрудничество между СДС и ДСБ. Аз си мисля и нещо друго – независимо, че Мартин Димитров може би в политически смисъл все още изглежда като малкото братче на Иван Костов,  те двамата са способни и добре да си партнират, доколкото се придържат към принципите на консенсуса и на споделената отговорност. И ако психологически не се тормозят прекалено много от компромисите, които ще трябва да направят в името на това партньорство.

 

– Пламен, всъщност обаче може би най-важният въпрос покрай постигнатото споразумение на десницата е доколко може да бъде ефективно то, до какво се очаква да доведе наистина?

 

– Това, за което говорихме досега, Фили, всъщност съдържа част от отговора на този въпрос. И по-точно – онази част от отговора, свързана с предпазливи очаквания, с липса на възторг, с колебливото “ще видим”. Защото въпреки споразумението на централно ниво, тепърва ще се види как и дали то ще работи на ниво местни организации, и – нещо особено важно – на чисто междуличностно ниво. Естествено, че споразумението ще си остане само лист хартия, ако хората по места не се понасят или предпочитат да предоставят на друг удоволствието да свърши тяхната собствена работа в обща полза. Тогава дори Мартин Димитров и Иван Костов да вземат не само да се прегърнат, ами и да се целунат публично, то споразумението пак няма да проработи.

Все пак засега ми се струва, че има и някои основания за предпазлив оптимизъм. Вече чух много хора, които в частни разговори или публични изяви казват приблизително следното: “Вече имам за кого да гласувам”. Това е само бегло личво ваблюдение, което обаче подкрепя досега известните резултати о т социологически проучвания, според които обединението между СДС и ДСБ няма само механично да събере гласовете на двете партии, а ще мобилизара и част от десните избиратели, които досега или се отказваха да гласуват изобщо, или подаваха тъй наречения “екзотичен вот”. Тоест, може да се очаква при постигане на добро предизборно сътрудничество, партиите от “старата десница” да влязат в Парламента с депутатска група, може би пак не много голяма, но при всички случаи – решаваща за определяне на следващото мнозинство и излъчване на правителство извън партиите от сегашната управляваща конфигурация.

Каквито и капани да има заложени по пътя за постигане на това евентуално дясно управление, а още повече – по неговия път след това, то този вариант все пак е по-добър от всеки друг възможен в момента. И ми се струва, че всъщност е онази единствена тънка нишка, на която се крепи както постигнатото сега споразумение между СДС и ДСБ, така и изобщо възможността българското общество да се опита да ограничи щетите, нанесени му за пореден път от поредното некадърно ляво управление.   

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: