БЪЛГАРСКИЯТ СПИН ИЛИ ЗАЩО ПРОИЗВЕЖДАМЕ САМО ЛОШИ НОВИНИ

декември 1, 2008 at 9:11 am (Публицистика) (, , , , , , , , , , , , , , , )

Пламен Асенов

 

01.12.08 г.

 

Усещането за постоянен разпад, с което живеят повечето хора в България, се дължи на липсата на базисни принципи.

Обществото боледува от нещо като СПИН – синдром на придобита принципна недостатъчност, който така е разял обществената имунна система, че болестите се трупат една върху друга и ефектите от тях взаимно се усилват.

Признаците за това се виждат с просто око и диагнозата може да постави дори пълен лаик.

Например партийна система в класическия смисъл в България на практика вече не съществува. Има само привидност на партийна система. В нея управляващата левица спокойно смесва някои десни стъпки, които предприема, с леви брътвежи. Нагло се зъби срещу европейските партньори на България и зъб не обелва срещу путинова Русия, която е истинската заплаха за мира, сигурността и нормалното развитие на страната. БСП е изградена като шизофреничен кошмар от учебник по психиатрия. Държи под шапката си финансови “олигарси”, настоящи, бивши и още по-бивши ченгета, повече или по-малко откровени бандити, заедно с многобройни представители на селската и градската финансова, интелектуална и емоционална пустош и се опитва на всички да обясни, че те съставят едно политическо цяло. Което, на всичкото отгоре, ще победи.

Разбира се, вътрешната структура се отразява и външно в политическото поведение на левицата. Тя не се свени от съюз с бившия цар, когото преди 60 години прогони от страната и когото плюеше обилно, докато беше на власт, както и с ДПС – политически представител на турците, чиито имена смени насила преди повече от две десетилетия и с които същата тази левица водеше епични сталинградски битки доскоро.

В светлината на казаното дотук въпросът защо пък този бивш цар и тези турци са съгласни на такъв съюз звучи напълно риторично.

Десницата също има важен принос в изграждането на грозния партиен пъзел в България. От самото си създаване тя демонстрира идейна и организационна немощ, които през 2001-ва година доведоха дотам, че дори като опозиция да казва верни  неща, няма кой да я чуе. Още по-малко – кой да я последва.

Между бившето ляво и бившето дясно се наместиха две партии, които довършиха изграждането на изцяло популисткия партиен модел в България – Атака, която е толкова лява, че мнозина я причисляват към крайната десница и ГЕРБ, която е толкова аморфна, че сама се причислява към център-дясното пространство и сама не си вярва.

Съвсем естествено е имунната недостатъчност на фундаментални принципи в партийната система да се отразява пряко и в общия политически модел на страната. Парламентът в този модел все повече съществува под формата на цирк, а президентът – като циркаджия. За изпълнителната власт се смята, че винаги е късно да и отрежеш главата от кръста, но когато и да го сториш, там веднага израства главата на нова или преоблечена стара мафия. Съдебната власт не може да осъди никого, защото не иска първо да обсъди и осъди себе си, а медиите вървят след всички победители – настоящи, бивши и бъдещи – и дрънкат с ламаринено канче, пълно с петачета. Специалните служби са тема за отделна дисертация. Която може пак да бъде свързана с психиатрията.

Но да отидем отвъд политиката.

“Българинът не усеща световната финансова криза, защото той постоянно живее в криза” – каза неотдавна един анализатор и беше съвсем прав. Вече десет години българската икономика върви нагоре с повече или по-малко проценти годишно увеличение на БВП, а чувството за бедност у хората в България се засилва. С повечето пари, които номинално получават, те могат да си купят все по-малко неща. Данъците намаляват, а джобовете се изпразват. Чуждите инвестиции растат, а държавната хазна е все така пуста, освен за хиените, които усвояват излишъци.

Всички тези, а и много други, парадоксални икономически ефекти в България са пряко следвствие от липсата в обществения организъм на защитни сили срещу болестта, наречена “прекалено много държава”. Това е дълбоко идеологическа болест, причинена от отсъствието на истинско дясно политическо мислене не само у тъй наречения политически елит, но и в най-дълбоката философска и поведенческа тъкан на българското общество. Още по-дебела става работата от това, че левицата, която принципно поддържа тезата за “повече държава”, тук я прилага на практика само в полза на “олигарсите” или кръговете, които обслужва, като по този начин неутрализира дори малкото положителни ефекти на този модел.

В сферата на културата отсъствието на базисни принципи е също така видимо, а оттам и впечатлението за разпад – недвусмислено. Старите идоли се оказаха на глинени крака, а новите – с глинени мозъци. Неслучайно най-успешният актьор в България май продължава да се казва Стефан Данаилов. Напоследък той упорито играе и ролята на министър в епоха, когато коледните хонорари на чалга-певиците достигат 20 бона на участие, докато поети като Коста Павлов умират непрочетени по света, а писатели като Христо Бойчев живеят на световните, но не стъпват на  българските театрални сцени. За това обаче не е виновен точно Стефан Данаилов. Виновен е синдромът на придобитата принципна недостатъчност, който кара хората в България да се смеят, ръкопляскат и “разтоварват от сивото ежедневие”, когато някой актьор произнесе на сцената думата “путка”, но когато същият този актьор заговори за духовност и задълбае във философски размисли, те се мръщят и бягат, за да не се “натоварват допълнително”.

Но какво да се прави, народ не се избира. Затова не трябва и да го критикуваш, а да го чакаш да се освести – както изглежда разсъждават и отците от православната църква, които по този начин продължават да отварят и да поддържат друга огромна територия на бездуховност и безпринципност в обществената тъкан на България. Да се чуди човек за какво имаме цели два синода, като нито един от тях не върши работа. Освен може би на тези, които създадоха и двата.

Като най-съществен фактор за това бегло щрихирано състояние на нещата може да се приеме опустошителният комунистически режим с всички негови проекции по време на прехода. Този режим продължи едва 45 години, но усещането е, че пораженията от него са епохални. Във връзка с това лошата новина е, че най-силните поражения са нанесени в самата имунна система на обществото, свързана с теми като морал, духовност, човечност, политически и хуманитарни принципи, визия за бъдещето – точно там, където биха могли да се възродят силите на обществения организъм. Още по-лошата новина в случая е, че добра новина няма.

1 коментар

  1. Nanev said,

    Sometimes … it sucks to be right!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: